ВЪЗПРОИЗВОДСТВОТО НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ


Фреди Пърлман
1969 г.

Всекидневната практическа дейност на племенните хора възпроизвежда или увековечава племето. Това възпроизводство е не само физическо, но и социално. Чрез ежедневните си дейности членовете на племето не просто възпроизвеждат група човешки същества; те възпроизвеждат племе, по-конкретно определена социална форма, в рамките на която тази група хора изпълнява специфични дейности по специфичен начин. Характерните действия на племенните хора не са резултат от „естествените“ черти на вида, които те изпълняват, по начина, по който производството на мед е резултат от „природата“ на пчелата. Всекидневният живот, воден и утвърден от племенния човек, е специфична социална реакция към конкретни материални и исторически условия.

Ежедневните дейности на робите възпроизвеждат робството. Извършвайки ги, те не само възпроизвеждат себе си и господарите си физически; но също така и инструментите, с които робовладелецът ги потиска, както и собствените си навици да се подчиняват на неговата власт. За хората, живеещи в робско общество, връзката господар-роб изглежда естествена и вечна. Но човек не се ражда нито едното, нито другото. Робството е специфична социална форма и хората ѝ се подчиняват само при много специфични материални и исторически условия.

Практическата ежедневна дейност на наемните работници възпроизвежда наемния труд и капитала. Чрез ежедневните си дейности „модерните“ хора, също както племенните хора и робите, възпроизвеждат обитателите, социалните взаимоотношения и идеите на своето общество; те възпроизвеждат социалната форма на всекидневния живот. Подобно на племенната и робовладелската система, капиталистическата система не е нито естествена, нито окончателна форма на човешкото общество. Аналогично на предходните социални форми, капитализмът е специфична реакция към материални и исторически условия.

За разлика от по-ранните форми на социална активност, всекидневието в капиталистическото общество систематично преобразува материалните условия, на които първоначално е отговорил капитализмът. Някои материални ограничения на човешката дейност постепенно преминават под контрола на човека. При високо ниво на индустриализация, практическата дейност създава свои собствени материални условия, както и собствената си социална форма. Следователно, предмет на анализа е не само как практическата дейност в капиталистическото общество възпроизвежда последното, но и как тази дейност елиминира материалните условия, чийто отговор е капитализмът.

Всекидневие в капиталистическото общество

Социалната форма на редовната човешка дейност при капитализма е реакция на определена материална и историческа ситуация. Материалните и историческите условия обясняват произхода на капиталистическата форма, но не обясняват защо тази форма продължава съществуването си след изчезването на първоначалните обстоятелства. Концепцията за „културно изоставане“ не е обяснение за непрекъснатостта на социалната форма след изчезването на първоначалните условия, на които тя е отговорила. Тази концепция е просто име за непрекъснатостта на социалната форма. Когато концепцията за „културно изоставане“ се представя като друго име за „социална сила“, която определя човешката дейност, това води до замаскиране, показващо резултата от дейността на хората като външна и извън техния контрол сила. Това не се отнася само до понятия като „културно изоставане“. Много от термините, използвани от Маркс, за да обясни дейността на хората, са издигнати в ранг на външни и дори „природни“ сили, които определят тази дейност; следователно, концепции като „класова борба“, „производствени отношения“ и особено „Диалектиката“, изпълняват същата роля в теориите на някои „марксисти“, каквато „Първороден грях“, „Предопределение“ и „Ръка на Съдбата“ играха в теориите на средновековните мистици.

Когато извършват всекидневните си дейности, членовете на капиталистическото общество извършват два процеса едновременно: възпроизвеждат формата на своята дейност и премахват материалните условия, на които същата форма първоначално реагира. Ала те не знаят, че извършват подобни процеси; тяхната собствена дейност не е прозрачна за самите тях. Те пребивават в илюзията, че дейността им е реакция на естествени условия, намиращи се извън техния контрол и не виждат, че самите те творят тези условия. Задачата на капиталистическа идеология се състои тъкмо в това да поддържа завесата, която пречи на хората да разпознаят как собствената им дейност възпроизвежда формата на всекидневния живот; задачата на критическата теория, от друга страна, се състои в това да се разкрие дейността на всекидневния живот, тя да стане прозрачна, да се направи възпроизводството на социалната форма на капиталистическа дейност видима в ежедневните активности на хората.

При капитализма всекидневният живот се състои от взаимосвързани действия, които възпроизвеждат и разширяват капиталистическата форма на социална дейност. Продажбата на работното време за определена цена (заплата), олицетворението на работното време в стоки (продаваеми продукти, както материални, така и нематериални), потреблението на материални и нематериални продукти (като потребителски стоки и спектакли) – тези видове дейности, характеризиращи всекидневния живот при капитализма, не са прояви на „човешката природа“ и не са налагани на хората от сили, намиращи се извън техен контрол.

Ако се смята, че човекът „по природа“ е или неизобретателен представител на дадено племе, или изобретателен бизнесмен, покорен роб или горд занаятчия, независим ловец или зависим наемен работник, тогава или „природата“ на човека е празно понятие, или „природата“ на човека зависи от материалните и историческите условия, и всъщност е реакция към тези условия.

Отчуждаване на жизнената дейност

В капиталистическото общество творческата дейност приема формата на стоково производство, а именно производство на търгуеми продукти, а значи и резултатите от човешката дейност приемат формата на стоки. Пазарносттa или продаваемостта е универсалната характеристика на всяка практическа дейност и на всички продукти. Продуктите на човешката дейност, необходими за оцеляването, приемат формата на продаваеми стоки: те са достъпни само в замяна на пари. И парите са достъпни единствено в замяна на стоки. Ако голям брой хора признаят легитимността на тези конвенции, ако приемат конвенцията, че стоките са предпоставка за парите, а парите са предпоставка за оцеляване, те ще се окажат заключени в порочен кръг. Тъй като не разполагат със стоки, единственият им изход от този кръг е да започнат да гледат на себе си или части от себе си като на стока. И това всъщност е особеното „решение“, което хората си налагат в лицето на конкретните материални и исторически условия. Те не обменят телата си или части от телата си за пари. Те разменят творческото съдържание на живота си, практическите си всекидневни дейности, за пари.

Когато хората приемат парите като еквивалент на живота, тогава продажбата на жизнената дейност се превръща в условие за тяхното физическо и социално оцеляване. Животът бива разменян за оцеляване. Създаването и производството вече бележат продадената дейност. Човешката дейност е „продуктивна“, полезна за обществото, само когато може да се продава. А самият човек е продуктивен член на обществото само ако дейностите от всекидневието му са такива, че да подлежат на продаване. Веднъж щом приемем условията на този обмен, нашите ежедневни дейности приемат формата на повсеместна проституция.

Продадената творческа сила или продадените всекидневни дейности приемат формата на труд. Трудът е исторически специфична форма на човешка дейност. Той е абстрактна дейност, която има само едно свойство – тя е пазарна; може да бъде продадена за определено количество пари; трудът е безразлична дейност; безразлична към конкретно изпълняваната задача и безразлична към конкретния субект, към който е насочена задачата. Копаене, печат и дърворезба са различни дейности, но и трите са труд в капиталистическото общество; трудът е чисто и просто „печеленето на пари“. Жизнената дейност, която се изразява в труд, е средство за печелене на пари. Животът става средство за оцеляване.

Този ироничен обрат не е драматичната кулминация на художествен роман; това е факт от ежедневието в капиталистическото общество. Оцеляването, а именно самосъхранението и възпроизводството, не е средство за творческа практическа дейност, а точно обратното. Творческа дейност под формата на труд, по-конкретно продаваема дейност, е болезнената необходимост от оцеляване. Трудът, иначе казано, е средство за самосъхранение и възпроизводство.

Продажбата на жизнената дейност води до друг обрат. Чрез продажба, трудът на индивида се превръща в „собственост“ на друг, той се присвоява от друг, попада под контрола на друг. С други думи, дейността на дадено лице се превръща в дейност на друго лице, дейност на неговия собственик; тя става чужда на онзи, който я извършва. Така животът, постиженията на индивида в света, разликата, която животът му внася в този на човечеството, се превръщат не само в труд или мъчително условие за оцеляване, а се трансформират в чужда дейност, дейност, извършвана от купувача на този труд. В капиталистическото общество архитектите, инженерите или работниците не са строители; човекът, който купува техния труд, е строителят; техните проекти, изчисления и движения са им чужди; тяхната жизнена дейност, техните постижения, са на купуващия.

Академичните социолози, които приемат търговията с труда ни за даденост, разбират това отчуждаване на труда като усещане: дейността на работника „изглежда“ чужда за него, „като че ли“ е контролирана от друг. Всеки работник обаче може да обясни на академичните социолози, че отчуждението не е чувство или идея в главата на служителя, а реален факт от ежедневието на работника. Продаваемата дейност е всъщност чужда на работника; неговият труд всъщност бива направляван от купувача.

В замяна на продадената си дейност, работникът получава пари – общоприето средство за оцеляване в капиталистическото общество. С тези пари той може да купува стоки, неща, но не може да изкупи дейността си. Това разкрива особена „празнина“ в парите като „универсален еквивалент“. Човек може да продава стоки за пари и да купува същите тези стоки. Той може да продаде живота си за пари, но не може да го купи за пари.

Нещата, които работникът купува със заплатата си, са преди всичко потребителски стоки, които му позволяват да оцелее, да възпроизведе работната си сила, за да може да продължи да я продава. И те са спектакли, обекти за пасивно възхищение. Той пасивно консумира продуктите на човешката дейност и им се възхищава. Той не съществува в света като активен фактор, който го преобразува. Но като безпомощен зрител може да нарече това състояние на безсилно възхищение „щастие“ и тъй като трудът е мъчителен, може да пожелае да бъде „щастлив“, сиреч неактивен, през целия си живот (състояние, подобно на това да се родиш мъртъв). Стоките, спектаклите, го поглъщат; той изразходва жива енергия в пасивно възхищение, бива погълнат от нещата. В този смисъл, колкото повече има, толкова по-малко е. (Индивидът може да преодолее тази смърт в живота чрез пределна творческа дейност, но населението не може, освен ако не премахне капиталистическата форма на практическа дейност, ако не премахне наемния труд и по този начин не отчужди творческата дейност.)

Фетишизмът на стоките

Отчуждавайки дейността си и въплъщавайки я в стоки, в материални носители на човешкия труд, хората се възпроизвеждат и създават капитал. От гледна точка на капиталистическата идеология и особено академичната икономика, това твърдение е невярно: стоките „не са единствено продукт на труда“; те са произведени от първични „фактори на производство“ – Земя, Труд и Капитал, капиталистическата Света Троица, където главният „фактор“, очевидно е героят на произведението – Капиталът.

Целта на тази повърхностна Троица не е анализ, тъй като анализът не е това, за което на тези експерти се плаща. На тях се плаща, за да объркат, да прикрият социалната форма на практическа дейност в капитализма, да скрият факта, че производителите възпроизвеждат себе си, своите експлоататори, както и инструментите, с които ги експлоатират. Формулата на Троицата не е убедителна. Очевидно е, че земя не е повече производител на стоки от вода, въздух или слънце. Нещо повече. „Капиталът„, който е едновременно име на социалното отношение между работниците и капиталистите, на инструментите за производство, притежавани от капиталиста, и на паричния еквивалент на неговите инструменти и „нематериални активи“, не произвежда нищо повече от твърдения, оформени в удобна за публикуване форма от академичните икономисти. Дори инструментите за производство, които са капиталът на един капиталист, са първични „производствени фактори“ само ако погледът на човек се ограничава до изолирана капиталистическа фирма, тъй като погледът към цялата икономика разкрива, че капиталът на един капиталист е материалният резервоар на труда, отчужден от друг капиталист. Въпреки че формулата на Троицата е неубедителна, тя изпълнява задачата за замазване успешно, като измества предмета на въпроса: вместо да се питат защо дейността на хората при капитализма е под формата на наемен труд, потенциалните анализатори на капиталистическото ежедневие се превръщат в академични домашни марксисти, които питат дали трудът е единственият „производствен фактор“.

По този начин икономиката (и капиталистическата идеология като цяло) разглежда земята, парите и продуктите на труда като неща, които имат силата да произвеждат, да създават стойност, да работят за своите собственици, да видоизменят света. Това Маркс нарича фетишизъм, който характеризира всекидневните представи на хората и който е издигнат до нивото на догмата от икономиката. За икономиста живите хора са нещо („производствени фактори“), докато нещата живеят (парите „работят“, капиталът „произвежда“).

Поклонникът на фетиша приписва продукта на собствената си дейност на своя фетиш. В резултат на това той престава да упражнява собствената си власт (властта да преобразява природата, властта да определя формата и съдържанието на всекидневния си живот), а упражнява само „властта“, която приписва на своя фетиш („властта“ да купува стоки). С други думи, поклонникът на фетиша кастрира себе си и приписва мъжественост на своя фетиш.

Но фетишът е мъртво нещо, а не живо същество; то не притежава мъжественост. Фетишът не е нищо повече от нещо, за което и чрез което се поддържат капиталистически отношения. Мистериозната сила на Капитала, неговата „власт“ да произвежда, неговата „мъжественост“, не се крие в самия него, а във факта, че хората отчуждават своята творческа дейност, че продават труда си на капиталистите, че материализират или претворяват отчуждения си труд в стоки. С други думи, хора се купуват с продуктите на собствената си дейност, но възприемат тази дейност като дейност на Капитала, а собствените си продукти – като негови. Приписвайки творческата сила на Капитала, а не на собствената си дейност, те се отказват от жизнената си дейност, от ежедневието си в полза на Капитала, което означава, че хората ежедневно се посвещават на олицетворението на Капитала – капиталиста.

Продавайки труда си, чрез отчуждаване на своята дейност, хората всекидневно възпроизвеждат олицетворенията на доминиращите форми на дейност при капитализма; те пресъздават наемния работник и капиталиста. Те възпроизвеждат индивиди не само физически, но и социално; те възпроизвеждат индивиди, които са продавачи на работна сила, и индивиди, които са собственици на средствата за производство; те възпроизвеждат индивиди, както и специфичните дейности, продажба, както и собственост.

Всеки път, когато хората извършват дейност, която сами не са си определили и не контролират, всеки път, когато плащат за стоки, които са произвели, с пари, които са получили в замяна на отчуждената си дейност, всеки път, когато пасивно се възхищават на продуктите на собствената си дейност като на чужди предмети, закупени с техните пари, те дават нов живот на Капитала и унищожават своя собствен.

Целта на този процес е да възпроизведе връзката между работника и капиталиста. Това обаче не е целта на отделните участници в него. Действията им не са прозрачни за тях; очите им са приковани към фетиша, който стои между действието и неговия резултат. Отделните участници не свалят очи от нещата, точно от онези неща, за които са установени капиталистически отношения. Работникът като производител се стреми да обмени всекидневния си труд срещу парично възнаграждение, цели се именно към това, чрез което се възстановява връзката му с капиталиста, към това, чрез което той възпроизвежда себе си като наемен работник, а другия – като капиталист. Работникът като потребител обменя парите си за продукти на труда, точно онези неща, които капиталистът трябва да продаде, за да реализира капитала си.

Ежедневното превръщане на жизнената дейност в капитал се осъществява чрез посредничеството на вещите, но не и от тях. Поклонникът на фетиша не знае това; за него трудът и земята, инструментите и парите, предприемачите и банкерите са все „фактори“ и „участници“. Когато ловец, носещ амулет, повали елен с камък, той може да реши, че амулетът е съществен „фактор“ за убиването на елена и дори за предоставянето му като обект за убиване. Бидейки отговорен и образован поклонник на фетиша, той ще посвети вниманието си на своя амулет, ще го подхранва с грижи и възхищение; за да подобри материалните условия на живота си, ще подобри начина, по който носи амулета си, а не начина, по който хвърля камъка; в затруднено положение може дори да го изпрати да „ловува“ вместо него. Всекидневните му деяния не са му ясни: когато се храни добре, той не вижда, че храната му е осигурена от неговото действие – хвърлянето на камъка, а не от това на амулета; когато гладува, не разбира, че това е последица от решението му да почита амулета, вместо да отиде на лов. Гневът на фетиша не е този, който предизвиква глада.

Фетишизмът на стоките и парите, мистификацията на ежедневните дейности, религията на всекидневието, която приписва жизнена активност на неодушевени неща, не е умствен каприз, породен от човешкото въображение, а произлиза от характера на обществените отношения в условията на капитализъм. Хората в действителност са свързани помежду си чрез неща; фетишът всъщност е причината, поради която те действат заедно и чрез която възпроизвеждат дейността си. Но не е фетишът този, който извършва дейността. Не е капиталът този, който преобразува суровините и произвежда стоките. Ако жизнените дейности не трансформират материалите, те ще останат нетрансформирана, инертна, мъртва материя. Ако хората не бяха склонни да продължат да продават своята жизнена дейност, безсилието на Капитала щеше да се разкрие; Капиталът щеше да престане да съществува; последната му останала сила щеше да бъде тази да напомня на хората за една заобиколна форма на всекидневен живот, характеризираща се с ежедневна всеобща проституция.

Работникът отчуждава живота си, за да го запази. Ако не продаваше живота си, нямаше да може да получава заплата и нямаше да оцелее. Не надниците обаче правят отчуждението условие за оцеляване. Ако хората колективно не бяха склонни да продават живота си, ако бяха готови да контролират собствените си дейности, всеобщата проституция нямаше да бъде условие за оцеляване. Именно склонността им да продължат да продават труда си, а не нещата, за които го търгуват, прави отчуждаването на жизнената дейност необходимо за запазването на живота.

Животът, продаван от работниците, се купува от капиталиста. И само тази жизнена дейност вдъхва мощ в капитала и го прави „продуктивен“. Капиталистът, „собственик“ на суровини и инструменти за производство, представя природните обекти и продукти, плод на труда на други хора като „частна собственост“. Не мистериозната сила на Капитала създава „частната собственост“ на капиталиста; жизнената дейност е тази, която създава „собствеността“, а формата на тази дейност е тази, която я запазва „частна“.

Превръщането на живота в Капитал

Всеки ден превръщането на живота в Капитал се случва чрез неща, но не се извършва от тях. Нещата, които са продукт на човешката дейност, изглеждат като активни фактори, защото дейностите и контактите са установени за и чрез нещата и защото заниманията на хората не са прозрачни за тях самите; те бъркат обекта на посредничество с причината.

В капиталистическия производствен процес работникът въплъщава или материализира отчуждената си жизнена енергия в инертен обект, използвайки инструменти, които са въплъщение на дейността на други хора. Сложните промишлени инструменти въплъщават интелектуалната и физическата дейност на безброй поколения изобретатели, конструктори и производители от всички краища на света и от различни форми на обществото. Самите инструменти са инертни обекти; те са материални въплъщения на жизнена дейност, но сами по себе си не са живи. Единственият активен участник в производствения процес е живият работник. Той използва продукти на труда на други хора и, така да се каже, ги изпълва с живот, но животът му принадлежи; той не е в състояние да възкреси индивиди, които са съхранили своята жизненост в инструмента. Инструментът може да му позволи да направи повече за определен период от време и в този смисъл би могъл да увеличи производителността си. Но само живият труд, който е способен да произвежда, може да бъде продуктивен.

Например, когато промишлен работник управлява електрически струг, той използва продуктите на труда на поколения физици, изобретатели, електроинженери, производители на стругове. Той очевидно е по-продуктивен от занаятчията, който издълбава същия този предмет на ръка. Но в никакъв случай „капиталът“, с който разполага индустриалният работник, не е по-продуктивен от този на занаятчията. Ако поколения интелектуална и физическа дейност не бяха въплътени в електрическия струг, ако индустриалният работник трябваше да изобрети струга, електричеството и електрическия струг, тогава щеше да му отнеме много животи, за да направи един-единствен предмет на електрически струг, и никакъв капитал не би могъл да повиши производителността му над тази на занаятчията, който сътворява предмета на ръка.

Понятието „производителност на капитала“ и особено подробното измерване на тази „производителност“ са изобретения на „науката“ икономика. Това е онази религия на капиталистическото ежедневие, която изразходва енергията на хората в преклонение, възхищение и ласкателство към главния фетиш на капиталистическото общество. Средновековните колеги на тези „учени“ извършвали подробни изчисления на височината и широчината на ангелите в Рая, без изобщо да си задават въпроса какво представляват ангелите или Раят, а приемали за даденост съществуването и на двете.

Резултатът от продадената дейност на работника е продукт, който не му принадлежи. Последният е въплъщение на неговия труд, материализация на част от живота му, вместилище, което съдържа неговата жизнена дейност, но не е негов; той му е чужд, както и трудът му. Решението дали да го направи не е лично негово, а когато вече е направен, той не се разпорежда с него. Ако го иска, трябва да го купи. Крайният продукт не е просто такъв с определени полезни свойства. За тази цел не му беше необходимо да продава труда си на капиталист срещу заплащане. Трябваше само да избере необходимите материали и наличните инструменти, да ги оформи, воден от целите си и ограничен от знанията и способностите си. Очевидно е, че отделният човек може да направи това само в малка степен. Присвояването и използването от хората на наличните материали и инструменти може да се случи единствено след свалянето на капиталистическата форма на дейност.

Това, което работникът произвежда в условията на капитализъм, е продукт с много специфично свойство – това на продаваемост. Това, което създава неговата отчуждена дейност, е стока.

Тъй като капиталистическото производство е стоково производство, твърдението, че целта на процеса е задоволяването на човешките потребности, е невярно; Така формулирано е нищо повече от рационализация и извинение. „Удовлетворяването на човешките нужди“ не е целта на капиталиста или работника, който е ангажиран в производството, нито е резултат от процес. Работникът продава труда си, за да получи заплата. Специфичното съдържание на труда му е безразлично. Не отчуждава труда си на капиталист, който не му дава заплата в замяна, без значение колко човешки нужди могат да бъдат задоволени от продукцията на този капиталист. Капиталистът купува работна сила и я впряга в производството, за да получи стоки, които могат да бъдат продадени. Той е безразличен към специфичните свойства на продукта, както и към нуждите на хората. Всичко, което го интересува за продукта, е за колко ще се продава, а що се касае до потребностите на хората, то важно е какво количество „се нуждаят“ да купят и как необходимостта им да нарасне чрез пропаганда и психологическо обуславяне. Целта на капиталиста е да задоволи личната си необходимост от репродукция и увеличаване на Капитала и резултатът от този процес е разширено възпроизводство на наемния труд и Капитала (които спадат към „човешки нужди“).

Стоката, произведена от работника, се разменя от капиталиста за определена сума пари; стоката е стойност, която се обменя за еквивалентна стойност. С други думи, живият и миналият труд (на други работници), материализиран в продукта, може да съществува в две различни, но равностойни форми – в стоки и в пари, или в това, което е общо и за двете – стойност. Това не означава, че стойността е сама по себе си труд. Стойността е социална форма на овеществения (материализиран) труд в капиталистическото общество.

При капитализма социалните отношения не се установяват директно, а чрез стойност. Ежедневните дейности не се обменят директно, а под формата на стойност. Следователно това, което се случва с жизнената дейност при капитализма, не може да се проследи чрез нейното наблюдение, а само чрез проследяване на метаморфозите на стойността.

Когато жизнената дейност на хората е под формата на труд (отчуждена дейност), тя придобива свойство на обмен; приема форма на стойност. С други думи, трудът може да бъде разменен за „еквивалентна“ сума пари (заплата). Преднамереното отчуждаване на жизнената дейност, което се възприема като необходимо за оцеляването на членовете на капиталистическото общество, само по себе си възпроизвежда капиталистическата форма, в рамките на която отчуждаването е необходимо за оцеляването. Поради факта, че жизнената дейност има форма на стойност, нейните продукти също трябва да имат такава: те трябва да бъдат разменяеми за пари. Това е очевидно, тъй като ако продуктите на труда не са под формата на стойност, а например под тази на полезни предмети, които са на разположение на обществото, то те или биха останали във фабриката, или биха били взети свободно от членовете на обществото, когато възникне нужда от тях. И в двата случая паричните възнаграждения, получавани от работниците, не биха имали стойност, а жизнената дейност не би могла да бъде продадена за „еквивалентно“ количество пари; тя не би могла да бъде отчуждена. Следователно, щом жизнената дейност придобие формата на стойност, същото се случва с нейните продукти и възпроизводството на всекидневния живот се осъществява чрез промени или метаморфози на стойността.

Капиталистът продава продукти на труда на пазара; той ги обменя за еквивалентна сума пари; реализира определена стойност. Конкретната величина на тази стойност на даден пазар е цената на стоките. За академичния икономист, Цената е ключът на Свети Петър към небесните порти. Подобно на самия Капитал, Цената се придвижва в невероятен свят, който се състои изцяло от обекти. Обектите имат човешка връзка помежду си и са живи. Те се преобразяват взаимно, общуват помежду си, женят се и имат деца. И разбира се, само благодарение на благодатта на тези интелигентни, мощни и творчески обекти, хората могат да бъдат щастливи в капиталистическото общество.

В живописните представи на икономиста за небесното устройство, ангелите правят всичко, а хората нищо; те просто се наслаждават на това, което тези висши същества правят за тях. Не само капиталът произвежда, а парите работят; други мистериозни същества притежават подобни добродетели. По този начин Предлагането (количеството на нещата, които се продават) и Търсенето (количеството на нещата, които се купуват), заедно определят Цената (количеството пари); когато Предлагането и Търсенето се съчетаят в определена точка на диаграмата, те пораждат Равновесната Цена, която съответства на универсалното състояние на блаженство. Дейностите във всекидневния живот се извършват от вещи, а хората са сведени до такива („производствени фактори“) през продуктивните си часове и до пасивни зрители на предмети през „свободното си време“. Добродетелта на икономическия учен се състои в способността му да приписва резултатите от ежедневните дейности на хората на нещата и в неспособността му да види жизнената дейност на хората изпод щуротиите на същите тези неща. За Икономиста нещата, чрез които се регулира дейността на хората при капитализма, са сами по себе си майки и синове, причини и последици от собствената им дейност.

Величината на стойността, а именно цената на дадена стока, количеството пари, за което тя се разменя, не се определя от вещи, а от ежедневните дейности на хората. Търсенето и Предлагането, съвършената и несъвършена конкуренция не са нищо повече от социални форми на продукти и дейности в капиталистическото общество; те не притежават собствен живот. Фактът, че дейността е отчуждена, а именно, че работното време се продава за определена сума пари, че има определена стойност, има няколко последици за величината на стойността на продуктите на този труд. Стойността на продадените стоки трябва да е най-малкото равна на стойността на работното време. Това е очевидно както от гледна точка на отделната капиталистическа фирма, така и от тази на обществото като цяло. Ако стойността на стоките, продавани от отделния капиталист, е по-малка от тази на труда, който той е наел, тогава само разходите му за работна ръка ще са по-големи от приходите му и той бързо ще фалира. В социален план, ако стойността на продукцията на работниците е по-малка от тази на тяхното потребление, тогава работната сила не би могла да възпроизвежда дори себе си, да не говорим за класа на капиталисти. Ако обаче стойността на стоките е равна само на стойността на изразходваното за тях работно време, стокопроизводителите просто ще се самовъзпроизвеждат и тяхното общество няма да е капиталистическо; дейността им може да се състои в производство на стоки, но то няма да е капиталистическо. 

За да може трудът да генерира Капитал, цената на продуктите му трябва да е по-голяма от неговата собствена. С други думи, работната сила трябва да произвежда принаден продукт (количество стоки, които не потребява), който трябва да се трансформира в принадена стойност (форма на стойност, която не се присвоява от работниците като заплата, а от капиталистите като печалба). Освен това, стойността на продуктите на труда трябва да е още по-голяма, тъй като живият труд не е единственият вид труд, който се материализира в тях. По време на производствения процес работниците изразходват собствената си енергия, но също така използват натрупания труд на другите като инструменти и оформят материали, за които преди това е изразходван труд.

Това води до странния резултат, при който стойността на продуктите на работника и тази на неговата заплата са различни величини, а именно, че паричната сума, която капиталистът получава, когато продава стоките, произведени от наетите от него работници, е различна от сумата, която той плаща на работниците. Тази разлика не се обяснява с факта, че изразходваните материали и инструменти трябва да бъдат заплатени. Ако стойността на продадените стоки беше равна на тази на живия труд и неговите инструменти, то все още липсва място за капиталисти. Факт е, че разликата между двете величини трябва да е достатъчно голяма, за да поддържа класата на капиталистите – не само индивидите, но и специфичната дейност, с която тези индивиди се занимават, а именно покупката на работна ръка. Разликата между общата стойност на продуктите и цената на труда, изразходван за тяхното производство, е принадената стойност – семето на Капитала.

За да се определи произхода на принадената стойност, е необходимо да се проучи защо цената на труда е по-малка от стойността на произведените от нея стоки. Отчуждената дейност на работника преобразува материалите с помощта на инструменти и произвежда определено количество стоки. Когато обаче тези стоки се продадат и се платят използваните материали и инструменти, работниците не получават останалата стойност на продуктите си като заплата, а получават по-малко. С други думи, през всеки работен ден работниците извършват определено количество неплатен труд, принудителен труд, за който не получават заплащане.

Извършването на този неплатен, принудителен труд, е още едно „условие за оцеляване“ в капиталистическото общество. Подобно на отчуждението обаче това състояние не е резултат от природата, а от колективната практика на хората, от техните всекидневни дейности. Преди съществуването на синдикатите, отделният трудещ се е съгласявал да извършва всякакъв принудителен труд, тъй като отказът от него е означавал, че другите работници ще приемат наличните условия на размяна, а самият той няма да получи заплата. Работниците се конкурират помежду си за заплатите, предлагани от капиталистите; ако някой от тях напусне, защото надницата е неприемливо ниска, на негово място е готов да дойде безработен работник, тъй като за него малката заплата е по-висока от никаква заплата. Тази конкуренция между работниците се нарича „свободен труд“ от капиталистите, които правят големи жертви, за да запазят свободата на работниците, тъй като именно тя запазва принадената стойност на капиталиста и му дава възможност да натрупва Капитал. Никой работник не е имал за цел да произвежда повече стоки, отколкото му се плаща. Целта му е да получи възможно най-голяма заплата. Въпреки това съществуването на работници, които не получават никаква заплата и чиято представа за голяма надница следователно е по-скромна от тази на наетия работник, дава възможност на капиталиста да наема работна ръка на по-ниска заплата. Всъщност наличието на безработни дава възможност на капиталистите да плащат най-ниската заплата, за която те са готови да работят. Така резултатът от колективната всекидневна дейност на работниците, всеки от които поотделно се стреми към възможно най-голямата заплата, е намаляването на заплатите на всички; резултатът от съревнованието на всеки срещу всички е, че всички получават възможно най-малката заплата, а капиталистът – възможно най-големия излишък.

Ежедневната практика обезсмисля всички цели. Но работниците не знаят, че положението им е резултат от собственото им поведение; дейностите им не са видими за тях. На работниците им се струва, че ниските заплати са естествена част от живота, както болестите и смъртта, а намаляването на заплатите е природна катастрофа, каквито са наводнението или тежката зима. Критиките на социалистите и анализите на Маркс, както и увеличаването на индустриалното развитие, което дава повече време за размисъл, премахват някои от завесите и дават възможност на работниците до известна степен да „видят“ своите дейности. В Западна Европа и Съединените щати обаче работниците не се отърваха от капиталистическата форма на всекидневие, а създадоха профсъюзи. А в различните материални условия на Съветския съюз и Източна Европа работниците (и селяните) замениха капиталистическата класа с държавна бюрокрация, която купува отчуждения труд и натрупва капитал в името на Маркс.

При синдикатите ежедневието е подобно на това, което е било и преди тях. Всъщност е почти същото. Всекидневният живот продължава да се състои от труд, отчуждена дейност, неплатен или принудителен труд. Синдикалният работник вече не определя условията на своето отчуждаване, правят го профсъюзните дейци. Условията, при които дейността на работника се отчуждава, вече не се ръководят от необходимостта на отделния работник да приеме това, което е на разположение; вместо това те се направляват от необходимостта на синдикалния бюрократ да запази позицията си на сводник между продавачите на работна сила и купувачите.

Със или без синдикати, принадената стойност не е продукт нито на природата, нито на капитала; тя се създава от всекидневната дейност на обикновените хора. При извършването на своите всекидневни дейности хората не само са склонни да ги отчуждават, но и да възпроизвеждат условията, които ги принуждават да го правят, да репродуцират Капитала и по този начин увеличават силата му да купува труд. Това не е защото не знаят „каква е алтернативата“. Човек, който страда от хронично стомашно неразположение, защото яде твърде много мазнина, не продължава да го прави, защото не знае каква е алтернативата. Или предпочита да бъде неспособен да се откаже от мазнината, или не му е ясно, че ежедневна ѝ консумация причинява тази неспособност. И ако лекарят, проповедникът, учителят и политикът му казват, че мазнината е това, което го поддържа жив, както и че те вече правят за него всичко, което той би правил, ако беше здрав, тогава не е изненадващо, че дейността му не е прозрачна за него и че той не полага големи усилия, за да я направи такава.

Производството на принадена стойност е условие за оцеляване не на населението, а на капиталистическата система. Принадената стойност е онази част от стойността на стоките, произведени с труд, която не се връща на работниците. Тя може да бъде изразена или в стоки, или в пари (точно както Капиталът може да бъде изразен или в количество вещи, или в пари), но това не променя факта, че той е израз на материализирания труд, който се съхранява в определено количество продукти. Тъй като продуктите могат да се разменят срещу „еквивалентно“ количество пари, парите „обозначават“ или представляват същата стойност като продуктите. Парите, от своя страна, могат да бъдат разменени за друг брой продукти с „еквивалентна“ стойност. Съвкупността от тези обмени, които се осъществяват едновременно по време на капиталистическото ежедневие, съставлява капиталистическия процес на циркулация. Благодарение на този процес се случва превръщането на принадена стойност в Капитал.

Тази част от цената, която не се връща към труда, а именно принадената стойност, позволява на капиталиста да съществува и също така му позволява да прави много повече, отколкото просто да съществува. Капиталистът инвестира малка част от тази принадена стойност, наема нови работници и закупува нови средства за производство, разширява владенията си. Това означава, че капиталистът натрупва нова работна сила, както под формата на жив труд, който наема, така и под формата на минал труд (платен и неплатен), който се съхранява в материалите и машините, които купува.

Капиталистическата класа като цяло акумулира излишъка от труд на обществото, но този процес се извършва в социален мащаб и следователно не може да бъде видян, ако се наблюдават само дейностите на отделния капиталист. Не трябва да се забравя, че продуктите, които даден капиталист купува като инструменти, имат същите характеристики като онези, които продава. Първият капиталист продава инструменти на втория капиталист за определена стойност и само част от тази стойност се връща на работниците като заплата; останалата част е принадена стойност, с която първият капиталист купува нови инструменти и труд. Вторият капиталист купува инструментите на определената вече цена, което означава, че той плаща за общия брой на труда предоставен на първия капиталист – количеството труд, което е било заплатено, както и това, което е извършено безплатно. Това означава, че инструментите, натрупани от втория капиталист, съдържат неплатен труд, извършен за първия. Вторият капиталист, от своя страна, продава продуктите си на определена стойност и връща на своите работници само част от тази стойност; останалата част използва за нови инструменти и работна сила.

Ако целият процес се сведе до един период от време и ако всички капиталисти се обединят в един, ще се види, че стойността, с която капиталистът придобива нови инструменти и труд, е равна на стойността на продуктите, които той не е върнал на производителите. Натрупаният принаден труд е Капитал.

По отношение на капиталистическото общество като цяло общият капитал е равен на сумата от неплатения труд, положен от поколения човешки същества, чиито живот се е състоял в отчуждаване на ежедневната им жизнена дейност. С други думи, Капиталът, заради който хората продават жизнените си дни, е продукт на продадената дейност на хората и се възпроизвежда и разширява всеки ден, в който човек продава още един работен ден, всеки момент, в който решава да продължи да живее в капиталистическата форма на ежедневие.

Съхранение и натрупване на човешката дейност

Превръщането на принадения труд в Капитал е специфична историческа форма на един по-общ процес – процеса на индустриализация, постоянната трансформация на материалната среда на човека.

Някои съществени характеристики на тази последица от човешката дейност в условията на капитализъм могат да се схванат с помощта на опростена илюстрация. В едно въображаемо общество хората прекарват по-голямата част от активното си време в производство на храна и други стоки от първа необходимост. Само част от времето им е „излишно време“ в смисъл, че е извън това отредено за производството на стоки от първа необходимост. Този излишък може да се използва за производство на храна за жреците и воините, които на свой ред не произвеждат; може да се използва за производство на стоки, които се изгарят за свещени ритуали; може да се използва за извършване на церемонии или гимнастически упражнения. Във всеки един от тези случаи, материалните условия на тези хора е малко вероятно да се променят със смяната на поколение, като резултат от ежедневните им дейности. Едно поколение хора от това въображаемо общество обаче може да запази излишното си време, вместо да го използва. Те биха могли да прекарат това излишно време в навиване на пружини. Следващото поколение може да развие енергията, съхранена в пружините, за да изпълни необходимите задачи или просто да използва енергията на пружините за навиване на нови пружини. И в двата случая натрупаният излишък от труд на предишното поколение ще осигури на новото поколение по-голямо количество излишно работно време. Новото поколение може също така да съхранява този излишък в пружини и други контейнери. За сравнително кратък период от време трудът, съхранен в пружините, ще надхвърли работното време, с което разполага всяко живо поколение; с изразходването на сравнително малко енергия хората от това въображаемо общество ще могат да използват пружините за повечето от необходимите им задачи, както и за задачата да навиват нови пружини за следващите поколения. По-голямата част от продължителността на живота, която преди е била посветена на производството на стоки от първа необходимост, сега ще бъде на разположение за дейности, които не са продиктувани от необходимостта, а от въображението.

На пръв поглед изглежда малко вероятно хората да посветят цели часове от живота си на странната задача за навиване на пружини. Също толкова невъзможно, дори и да са навивали пружините, да са ги съхранявали за бъдещите поколения, тъй като развиването на пружините би могло да осигури например чудесен спектакъл в празнични дни.

Ако обаче хората не разполагат със собствения си живот, ако тяхната трудова дейност не им принадлежи, ако практическата им дейност се състоеше от принудителен труд, тогава човешката дейност би могла да бъде впрегната в задачата за навиване на пружини, такава за съхраняване на излишното работно време в материални съдове. Историческата роля на капитализма, роля, изпълнявана от хора, които са приели легитимността на другите да се разпореждат с живота им, се е състояла именно в съхраняването на човешката дейност в материални съдове чрез принудителен труд.

В момента, в който хората се подчинят на „властта“ на парите да купуват както складиран труд, така и жизнена дейност, в момента, в който приемат фиктивното „право“ на притежателите на пари да контролират и да се разпореждат със складирания труд и с жизнената дейност на обществото, те превръщат парите в Капитал, а притежателите на пари – в Капиталисти.

Това двойно отчуждаване – отчуждаването на жизнената дейност под формата на наемен труд и отчуждаването на дейността на миналите поколения под формата на складиран труд (средства за производство) – не е единичен акт, извършен по някое време в историята. Отношенията между работниците и капиталистите не са нещо, което се е самоналожило на обществото в някакъв момент в миналото, веднъж завинаги. В нито един момент хората не са подписвали договор или дори направили устно споразумение, с което да се откажат от властта над своята жизнена дейност и тази на всички бъдещи поколения по цялото земно кълбо.

Капиталът носи маската на природна сила; той изглежда твърд като самата земя; движенията му са необратими като приливите и отливите; кризите му изглеждат неизбежни като земетресенията и наводненията. Дори когато се признае, че силата на капитала е създадена от хора, това признание може да бъде само повод за изобретяването на още по-внушителна маска – маската на сила, създадена от човека, чудовището на Франкенщайн, чиято сила предизвиква по-голямо страхопочитание от тази на всяка природна стихия.

Капиталът обаче не е нито природна сила, нито изкуствено чудовище, създадено някога в миналото и оттогава насам доминиращо човешкия живот. Силата на Капитала не се крие в парите, тъй като парите са социална конвенция, която няма повече „сила“, отколкото хората са готови да й предоставят; когато хората отказват да продават труда си, парите не могат да изпълняват дори най-простите задачи, защото не „работят“.

Силата на Капитала не се крие и в материалните съдове, в които се съхранява трудът на миналите поколения, тъй като потенциалната енергия, съхранена в тези съдове, може да бъде освободена чрез дейността на живите хора, независимо дали тези съдове са Капитал или не, а именно чужда „собственост“. Без жизнена дейност съвкупността от предмети, които съставляват капитала на обществото, би била просто разпръсната купчина от различни предмети без собствен живот, а „собствениците“ на капитала – просто разпилян набор от необичайно некреативни хора (по образование), които се обграждат с парчета хартия в напразен опит да възкресят спомени за отминало величие. Единствената „сила“ на Капитала „пребивава“ във всекидневните дейности на живите хора. Тази „власт“ се състои в склонността на хората да продават всекидневните си дейности в замяна на пари и да се отказват от контрола върху продуктите на собствената си трудова активност и тази на предишните поколения.

В момента, в който човек продаде труда си на капиталист и приеме само част от неговия продукт като заплащане, той създава условия за закупуване и експлоатация на други хора. Никой не би дал доброволно ръката или детето си в замяна на пари; но когато човек умишлено и съзнателно продава трудовия си живот, за да се сдобие със стоки от първа необходимост, той не само възпроизвежда условията, които продължават да превръщат продажбата на живота му в необходимост за неговото запазване, но и създава условия, които превръщат продажбата на живота в необходимост за други хора. Следващите поколения, разбира се, могат да откажат да продадат трудовия си живот по същата причина, поради която човек би отказал да продаде ръката си; но всеки отказ от отчужден и принудителен труд увеличава запаса от складиран труд, с който Капиталът може да купи трудови животи.

За да превърне принадения труд в капитал, капиталистът трябва да намери начин да го съхрани в материални съдове, в нови средства за производство. И трябва да наеме нови работници, за да задвижи новите средства за производство. С други думи, той трябва да разшири предприятието си или да открие ново в друг отрасъл на производство. Това предполага или изисква съществуването на материали, които могат да бъдат превърнати в нови стоки за продажба, съществуването на купувачи на новите продукти и наличието на хора, които са достатъчно бедни, за да са готови да продават труда си. Тези изисквания се създават от самата капиталистическа дейност и капиталистите не признават никакви ограничения или пречки пред своята практика; демокрацията на капитала изисква абсолютна свобода. Империализмът не е просто „последният етап“ на капитализма, той е и първият.

Всичко, което може да бъде превърнато в пазарна стока, е зърно за мелницата на капитала, независимо дали се намира на земята на капиталиста или на съседа, дали е над повърхността или под нея, дали плава в морето или пълзи по неговото дъно, дали е ограничено до други континенти или други планети. Всички научни изследвания на човечеството в областта на природата – от алхимията до физиката – са мобилизирани в търсене на нови материали, в които да се съхранява трудът, за намиране на нови предмети, които някой може да бъде научен да купува.

Купувачите на стари и нови продукти се създават с всички налични средства, докато откритието на други след тях е също непрестанен процес. „Отворените пазари“ и „отворените врати“ са създадени от сила и измама. Ако хората не разполагат със средства, за да купуват продуктите на капиталистите, те биват наемани от капиталистите и им се заплаща единствено за производството на стоките, които те искат да купят; ако местните занаятчии вече произвеждат това, което капиталистите имат за продаване, първите биват съсипвани или изкупувани; ако законите или традициите забраняват използването на определени продукти, то същите биват унищожавани; ако хората нямат предмети, върху които да използват продуктите на капиталистите, те се научават да ги купуват; ако хората изчерпят физическите или биологичните си желания, капиталистите „задоволяват“ техните „духовни желания“ и наемат психолози, които да ги създадат; ако хората са толкова пренаситени с продуктите на капиталистите, че вече не могат да използват нови предмети, те биват научавани да купуват предмети и спектакли, които нямат никаква функция. Могат да служат единствено за наблюдение и възхищение.

Бедните хора се срещат в пред-аграрните и аграрните общества на всички континенти; ако не са достатъчно бедни, за да са готови да продадат труда си, когато дойдат капиталистите, то те обедняват от дейността на самите капиталисти. Земите на ловците постепенно се превръщат в „частна собственост“ на „собственици“, които използват насилие от страна на държавата, за да ограничат ловците в „резервати“, в които няма достатъчно храна, за да ги изхранят. Оръдията на селяните постепенно стават достъпни само за същият този търговец, който щедро им дава пари назаем, за да си ги купят, докато „дълговете“ на фермерите станат толкова големи, че те са принудени да продадат земя, която нито те, нито някой от техните предци някога е купувал. Купувачите на продуктите на занаятчиите постепенно се ограничават до търговците, които ги предлагат на пазара, докато не настъпи денят, в който самият търговец решава да настани „своите занаятчии“ под един покрив и да им предостави инструментите, които ще им позволят да съсредоточат усилията си върху производството на най-доходоносните изделия. Независими и зависими ловци, селяни и занаятчии, свободни хора, както и роби са превърнати в наемни работници. Тези, които преди са се разпореждали със собствения си живот в условията на сурови материални трудности, престават да се разпореждат с живота си именно когато се заемат със задачата да променят материалните си състояния. Тези, които до този момент са били съзнателни създатели на собственото си скромно съществуване, се превръщат в несъзнателни жертви на собствената си дейност, докато унищожават скромността на това съществуване. Хората, които са били много, но са имали малко, сега имат много, ала са малко.

Производството на нови стоки, „отварянето“ на нови пазари, създаването на нови работници не са три отделни дейности, а три аспекта на една и съща дейност. Новата работна сила се създава тъкмо за производството на нови стоки. Заплатите, получавани от тези работници, сами по себе си са новият пазар, а техният неплатен труд е източникът на нова експанзия. Нито природните, нито културните бариери спират разпространението на Капитала, превръщането на всекидневната дейност на хората в отчужден труд, превръщането на принадения им труд в „частна собственост“ на капиталистите. Капиталът обаче не е естествена сила. Това е набор от дейности, извършвани от хора всеки ден. Това е форма на всекидневието. Неговото по-нататъшно съществуване и разрастване предполагат само едно съществено условие: нагласата на хората да продължат да отчуждават своя трудов живот и по този начин да възпроизвеждат капиталистическата форма на ежедневие.



This will close in 0 seconds