Всички видяхме новините. Пореден граждански товарен кораб беше потопен в Черно море, съвсем близо до българския бряг, а друг плавателен съд беше ударен от дронове. Това се случва малко повече от седмица след подобен инцидент, при който също бяха поразени два кораба в близост до брега, като единият от тях потъна.

В това няма нищо ново, освен факта, че се случва в български крайбрежни води. През последните 12 месеца в източната част на Черно море са били атакувани най-малко 45 кораба. Различното при тези последни нападения е, че те са извършени в изключителната икономическа зона на България, като последното от тях е станало само на 18 морски мили от българския бряг. Това показва ясна ескалация на войната в Украйна към Черно море. През предходните 12 месеца в този район не е имало атаки срещу корабоплаването.

Към момента няма доказателства кой стои зад тези нападения. Повечето коментатори категорично обвиняват Русия – и макар тя да изглежда най-вероятният извършител, не може да се изключи възможността Украйна да провежда операции под „фалшив флаг“, целящи да набедят Русия, за да си осигурят подкрепа от Запада. Който и да е извършил тези атаки, е пределно ясно, че той изобщо не се съобразява с живота на цивилните моряци на борда на тези кораби. Най-малко 21 членове на екипажа са в неизвестност и се смятат за загинали, а други са настанени в болница във Варна. Изказваме съболезнования на техните близки и семейства.

Тези нападения са знак, че се приближаваме все повече към война – не само във физически смисъл, с бомби, поразяващи кораби край брега, но и в политически план, където всяка ескалация ни тласка по-близо до войната. В цяла Европа тези атаки се използват за нагнетяване на военна истерия, като мишената на тази какафония е Русия. Все по-често чуваме призиви за увеличаване на военните разходи. Все по-често се говори и за въвеждане на задължителна военна служба за младите мъже. Политиците у нас вече обсъждат отделянето на повече средства за армията – средства, които неизбежно ще бъдат осигурени чрез орязване на социалните разходи и посегателства върху заплатите. Колко време ще мине, преди да чуем правителството открито да призовава за въвеждане на задължителна военна служба в парламента?

Изглежда, че войната в Украйна ще продължи. Въпреки обещанията на Тръмп – дадени преди избирането му – че ще реши конфликта за 24 часа, той не успя, както всички всъщност очакваха. Тази седмица отново видяхме колко малко уважение имат към него воюващите страни: и Русия, и Украйна почти незабавно нарушиха „споразумението“ му да не се атакува петролна инфраструктура – ​​част от неговото „енергийно примирие“. Продължаващият му конфликт с Иран, както и наближаващите междинни избори в САЩ, го тласкат към отчаяни опити да направи всичко възможно, за да задържи цените на петрола ниски. Именно това стои зад скорошното му решение да позволи на руския дизел отново да навлезе на световния пазар. Почти по същото време обаче йеменски бунтовници предприеха атаки срещу петролни съоръжения в Саудитска Арабия. Изглежда, че той няма как да свали цените, а още по-малко може да сложи край на която и да е от тези войни.

При тези обстоятелства ние приветстваме вълната от протести, която в момента разтърсва Европа. В Германия протестите на младите хора срещу заплахата от принудителна военна служба са в пряк разрез с курса към война. Във Франция исканията на младежите за качествена образователна система, както и настояването на работниците от публичния сектор за по-високи заплати, също се противопоставят на войнолюбивия курс – те призовават средствата да се насочат към образованието, а не към нови оръжия.

И в други държави хората излизат по улиците – в Испания, Белгия, а сега и тук, на Балканите – в Албания. В България също усещаме слабите отзвуци от тези далечни политически трусове. Ученици протестираха срещу лошите условия в училищата си, а служители в публичния сектор започнаха демонстрации с искане за по-високи възнаграждения. В тези малки прояви се крие потенциалът за по-мащабни протести.

Изборът, пред който сме изправени, е ясен. От една страна, имаме едно все по-милитаризирано общество, в което жизненият стандарт на работниците е подложен на постоянни атаки, за да се плаща за повече бомби и оръжия; от друга страна, започва борба за по-добър живот за всички. От едната страна са съкращенията на социалните разходи и намаляването на минималната работна заплата, а от друга – младежи и работници по улиците на Париж, Мадрид и други европейски градове, борещи се за свобода, достойнство и социална справедливост.