Този месец правим нещо като тематична промяна в „Red University“. В първата част говорихме за „двойната революция“ от края на XVIII век и за това как тя промени света, как светът, който познаваме днес, се роди във фабриките на Манчестър, и как Френската революция от 1789 г. оформи света на съвременната политика. Във втората статия разгледахме как тези събития предизвикаха вълна от революции из цяла Европа, която завърши със „земетресението“ – мащабните политически революции от 1848 г. След това, в третата част, се обърнахме към Балканите и разгледахме как тези събития, предизвикани от нарастващата индустриализация и появата на съвременния национализъм, се развиха по време на упадъка на Османската империя.

Този месец обаче няма да разглеждаме великите събития от историята, а по-скоро ще се концентрираме върху идеите. Нашето внимание е насочено към развитието на работническото движение, а в много отношения това развитие може да се разгледа през конфликта между различни идеи – между марксизма и анархизма, както и между социалдемокрацията и синдикализма. 

Развитието на Интернационала

Международната асоциация на работниците е създадена през 1864 г. в Лондон, седем години преди Парижката комуна. Броят на членовете ѝ  достига своя пик през годината непосредствено след Комуната, наброявайки около 150 000 души. Въпреки това, работодателите и техните медии разпространяват преувеличена пропаганда. Твърденията в лондонския вестник „Таймс“ за 2 500 000 членове и тези на френското правителство за 800 000 членове само във Франция, макар и силно преувеличени, демонстрират силата и влиянието, които е имал Интернационалът. От самото начало той представлява една разнородна организация. В нея са включени както политически групи, така и профсъюзи. Тя е и политически разнородна, включваща хора с най-различни политически идеи, които са присъщи на работническото движение по онова време. 

В ранните дни на Интернационала движещата сила са основно английските профсъюзи и френските дружества за взаимопомощ. Профсъюзите са незаконни във Франция и тези дружества представляват работническите организации там. Първата среща е организирана от тези две групи. Създаден е комитет, известен като Генерален съвет, и наред с английските и френските профсъюзни лидери присъстват и няколко радикали от континента, най-известният сред които е германецът Карл Маркс. След като Генералният съвет отхвърля първоначалните документи на оуенистите – последователите на английския утопичен социалист Робърт Оуен – и на мацинистите – последователите на италианския републиканец Джузепе Мацини, те се обръщат към Маркс, който написва първото обръщение на Съвета към работническата класа, както и неговия устав. 

Именно в тези документи намираме някои от известните лозунги на работническото движение: „Освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самите работници“ и „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, като вторият е взет от „Комунистическия манифест“. Въпреки че на Маркс е възложена задачата да напише всичко, организациите в Интернационала далеч не са съгласни с всичките му идеи. Историята на Интернационала е по същество история на конфликт между различни политически идеи. Ако искаме да я сведем до най-основната ѝ форма, това е сблъсък между анархисти и комунисти.

Първият етап от тази борба се състои между Маркс и френския анархист Пиер-Жозеф Прудон, който днес вероятно е най-известен с израза си „Собствеността е кражба“. Прудон се ползва със силна подкрепа сред френските секции на Интернационала. Неговите идеи, които днес са практически изчезнали, са известни като „мутуализъм“. По същество Прудон се застъпва за вид пазарен социализъм, основан на „равностоен обмен“ между независими дребни производители и кооперативи. Те се противопоставят на всякаква форма на централизирана организация, но също така се противопоставят на стачките и профсъюзите. Именно тази точка позволява на Маркс да обедини около себе си по-консервативните английски профсъюзни дейци. Между 1865 и 1888 г., в серия от четири годишни конгреса, прудонистите са категорично победени и Интернационалът приема позиции в подкрепа на профсъюзите и индустриалните действия, призовавайки за осемчасов работен ден и прекратяване на детския труд. 

Другите позиции, които те приемат, са тези, които предизвикват бъдещото противопоставяне и на анархистите по отношение на трудния въпрос за държавата, отнасящ се за колективна или държавна собственост върху имуществото. Именно въпросът за държавата ще бъде ключовият проблем в сблъсъкът на Маркс с анархистите в рамките на Интернационала. 

Бакунин и анархизмът

Михаил Бакунин е руски анархист, произхождащ от руската аристокрация. Животът му прилича на роман. Докато пребивава в Париж, той се  запознава както с Маркс, така и с Прудон, и  участва в революциите от 1848 г. в Прага и през следващата година в Дрезден, както и в по-късната Лионска комуна. Той е затворен в Русия, а по-късно изпратен в изгнание в Сибир, преди да избяга през Япония и след това през Америка, като накрая пристига в Лондон през 1862 г. Интересен факт е, че Христо Ботев е бил съюзник на Бакунин. Те се срещат през 1869 г. в Женева и Ботев е бил дълбоко повлиян от Бакунин, а също и от неговия приятел Сергей Нечаев. 

Бакунин се присъединява към Интернационала в Женева, Швейцария. Там той участва в създаването на организация, наречена „Алианс за социалистическа демокрация“, която кандидатства за членство в Интернационала, но е отхвърлена. Отказът се основава на факта, че Алиансът сам по себе си е международна организация, а не нова национална секция, кандидатстваща за членство. Въпреки че се намира в Швейцария, Алиансът привлича привърженици и в други страни, особено в Испания, към която ще се върнем много по-късно в тази история при избухването на Испанската гражданска война, но също и в Италия и Германия. Това е показателно за растежа на Интернационала до неговия връх след Комуната. За да влезе в Интернационала, Алиансът бил официално разпуснат и неговите членове се присъединяват като членове на национални секции.

Алиансът се различава от прудонистката опозиция. Той е комунистически, а не “мутуалистки“. Всъщност едно от наименованията, използвани по онова време за алианса, е „колективисти“. Разликата им с Маркс и неговите привърженици се състои във въпроса за държавата. Марксистите застъпват идеята работническата класа да превземе държавата и да установи „диктатура на пролетариата“. Алиансът отговаря, че всяка държава, дори „работническа държава“, може да бъде само нова форма на тирания. Те се различават и по въпроса от коя част на обществото ще дойде революционният импулс. Марксистите настояват, че революционната сила в обществото е работническата класа, организирана чрез работническа партия във всяка страна, която ще бъде секцията на Интернационала там. Алиансът възлага надеждите си на спонтанните революционни инстинкти на масите, включително  на селяните и лумпенпролетариата. 

Разколът в Интернационала

Въпреки че Интернационалът достига най-голям размах през годината след Парижката комуна, тогава се зараждат и семената на неговия упадък. Парижката комуна не е създадена от „Интернационала“, но неговите парижки членове имат значително влияние в нея, като съставляват една трета от съвета на Комуната. Именно те са тези, които прокарават социалните мерки, приети от Комуната. Както Общият съвет, така и германските социалдемократи, излизат с декларации срещу Френско-пруската война, която предшества Парижката комуна. Към този момент германските привърженици на Маркс вече са се организирали в Социалдемократическата работническа партия на Германия, която е предшественик на днешната германска SPD, и вече са в парламента. Аугуст Бебел и Вилхелм Либкнехт заемат антивоенна позиция и отказват да гласуват за отпускане на средства за войната. Заради това те са арестувани и съдени, а срещу интернационалистите в Германия се разразява вълна от репресии. След поражението на Комуната Интернационалът е забранен във Франция и репресиите стават нещо обичайно и там. Междувременно Маркс пише пламенна защита на Комуната, която ужасява много по-консервативните британски профсъюзни лидери.

Именно на този фон на репресии и разединение се разгръща борбата между анархистите и марксистите – първо на Лондонската конференция през 1871 г., а след това и на конгреса в Хага през 1872 г. Лондонската конференция приема резолюция, подкрепяща политическите позиции на марксистите, срещу която реагира швейцарската секция и нейните поддръжници в испанската, белгийската и италианската федерации. Този конфликт достига своя връх в Нидерландия на конгреса в Хага. Това е най-голямата среща на Интернационала до този момент а основната тема е представителството. Има делегати от цяла Европа, Америка и Австралия. Фракцията на Маркс успява да включи резолюцията от предходната година в устава на организацията. 

Въпреки че марксистите печелят гласуването, то е яростно оспорвано, със спорове за това кой притежава кои мандати. Бакунин и неговите поддръжници са изключени за членство в тайна организация. Твърди се, че Алиансът всъщност никога не се е разпуснал. Това вероятно е било вярно. Предложението на Енгелс Интернационалът да премести седалището си в Ню Йорк е част от тази борба между двете фракции. Целта е да се държи организацията извън контрола на анархистите. Това е чисто бюрократичен ход. Изключените анархисти сформират своя собствена федерация, а Интернационалът на практика умира, като е официално разпуснат през 1876 г. на среща във Филаделфия. Той провежда последния си конгрес през 1877 г. 

Така започва разцеплението между анархистите и марксистите в работническото движение. От този момент нататък двете фракции поемат по различни пътища, създавайки различни организации и практики. Разцеплението в международното работническо движение безспорно представлява удар за работническата класа. Двете течения, произлезли от това разцепление, по-късно се превръщат в социалдемократите и анархосиндикалистите. Въпреки че вероятно е апокрифно, германският политик Бисмарк често е цитиран с думите: „Коронованите глави, богатството и привилегиите пак ще треперят, ако някога отново черното и червеното се обединят!“. 

Възходът на социалдемокрацията 

Към 1889 г. марксистката страна от разкола  създава нова интернационална организация. Към този момент Маркс вече е починал, а Енгелс е ключовият теоретик на тази фракция. Най-успешната ѝ организация е в Германия. Сега преименувани на SPD, социалистите в Германия отбелязват огромен растеж. Това се дължи на численото разрастване на работническата класа и разширяването на избирателните права. На изборите в Германия през 1890 г. те получават около милион и половина гласа. Това е десет пъти повече от целия членски състав на Интернационала като цяло, и то само в една страна.

Това, което днес наричаме „Втори интернационал“, е създаден в Париж през 1889 г. по време на среща, посветена на стогодишнината от Френската революция. На нея присъстват над 400 делегати от 20 държави. Най-важното решение, взето на конференцията, е да се започне кампания за осемчасов работен ден с мащабни демонстрации на 1 май. Ето защо днес 1 май е празничен ден. 

Първоначално анархистите се присъединяват към тази нова организация. Въпреки това тактическите различия между тях и новите социалдемократически партии довеждат до това, че те отново са изключени на Брюкселския конгрес през 1891 г. По същество Вторият интернационал се основава на изграждането на големи парламентарни политически партии. Те възприемат фокуса на анархистите върху „пропаганда чрез дела“, бомбени атентати и убийства като заплаха, тъй като това провокира репресии и отклонява от стратегията за изграждане на големи легални политически партии. 

Борбата срещу превръщането на работническото движение в легална политическа сила, фокусирана повече върху печеленето на гласове, отколкото върху независимите действия на работническата класа, не е оспорена само от анархистите. На конгреса в Цюрих през 1893 г. се налага анархистите да бъдат физически изхвърлени от залата. Сред изключените обаче са и такива, които се смятат за марксисти, включително една млада полска социалистка на име Роза Люксембург.

Реформа срещу революция

Окончателното изгонване на анархистите се състои през 1896 г. в Лондон, където им е забранено да влязат на събранието като делегати и те прекъсват заседанието. След това възниква следващият вътрешен конфликт в рамките на Интернационала между „революционизма“ и реформизма. Едуард Бернщайн, германски социалдемократ, твърди, че „това, което обикновено се нарича крайната цел на социализма, за мен не означава нищо; самото движение е това, което означава всичко“. Така започва конфликтът между идеите на реформистите или „ревизионистите“ и революционерите. Именно в рамките на този дебат виждаме две фигури, които ще бъдат важни за статията ни през следващия месец за началото на войната и отношението на социалистите към нея – Карл Каутски и Роза Люксембург. Докато през 1914 г. тези две фигури ще се окажат в противоположни лагери, в този момент и двамата се противопоставят на идеите на ревизионистите. Революционерите печелят спора и ревизионистите са заклеймени от SDP в различни резолюции на конференции между 1899 и 1903 г. 

В рамките на Интернационала се разгарят спорове относно това дали социалистите трябва да си сътрудничат с буржоазните политически партии – което води до разкол във френската секция – както и по въпроса за нацията и колониализма. Това засяга особено социалистите от Източна Европа, и по-специално от Балканите. В тези региони съществуват огромни многонационални държави – Руската, Германската, Австро-Унгарската и Османската империи. Въпросът какво трябва да се случи в западащата Османска империя е ключов, като балканските социалисти се застъпват за създаването на балканска федерация. В тази поредица от дебати са изразени най-различни позиции, като някои британски, холандски и германски „социалисти“ дори твърдят, че империите на техните страни могат да провеждат „социалистическа колониална политика“. Люксембург отново е в центъра на тези спорове, тъй като като еврейка от окупираната от Германия Полша, отношението към националния въпрос е от централно значение за това как се организират социалистите там. 

Наближаващата война

Последният ключов спор е за отношението, което социалистите трябва да заемат към войната. В началото на XX век е напълно очевидно, че тя наближава. Отношението, което социалистическите организации трябва да заемат към тази война, е от решаващо значение. Решението, взето от Интернационала, е компромисно, но резолюцията включва поправка, изготвена от Люксембург и Ленин, в която се заявява, че в случай на война социалистите трябва „да се застъпват за нейното бързо приключване и да се стремят с всички сили да използват острата икономическа и политическа криза, предизвикана от войната, за да радикализират народа и по този начин да ускорят премахването на капиталистическото класово господство“. Това трябва да бъде основата на бъдещата опозиция на левицата срещу войната. Русия започва война с Япония през 1905 г. и поражението ѝ води до опит за революция и създаването на работнически съвети. 

Работническите съвети и масовата стачка са от решаващо значение за развитието на революционните идеи. Съветите в Русия дават  представа за това как трудещите се хора могат да поемат и да управляват обществото сами. Това развитие на революционните идеи произтича пряко от дейността на работническата класа. Люксембург, в брошурата си „Масовата стачка“, е първият марксист, който развива тези идеи. Междувременно анархистите вече са повдигнали тези въпроси, както ще видим по-късно.

Това е първото споменаване на Ленин в нашата история. През следващите месеци той ще се върне в центъра на разказа, но засега е достатъчно да кажем, че е член на руската секция на Социалдемократическия интернационал и че през 1903 г. тази секция се разделя на две фракции – болшевиките и меншевиките – поради организационни въпроси. Ще се върнем към тях по-късно. Интересно е, че по същото време се случва разцепление и в Българската социалдемократическа работническа партия. Това разцепление е по същия модел и разделя партията на „тесни“ и „широки“ социалисти. 

Анархосиндикализъм

Докато всичко това се случва, има и развития в рамките на това, което към този момент вече е отделно анархистко движение. И там сме свидетели на конфликт на идеи. В анархисткото движение има хора, които твърдят, че анархизмът трябва да бъде движение на работническата класа, и се ангажират с изграждането на работнически съюзи. Докато социалдемократите са по-силната партия в северноевропейските страни, усилията на бакунисткия Алианс дават резултати в страните от Южна Европа, особено в Испания, а чрез Испания – и в целия латиноамерикански свят. Това, което се нарича „революционен синдикализъм“, се превръща в новото лице на анархисткото движение.

Между синдикалистите и социалдемократите съществува напрежение. Докато синдикалистите вярват, че работниците трябва да предприемат директни действия чрез стачки, социалдемократите считат, че работническата класа може да инициира реформи чрез парламента. Може би можем да кажем, че първият революционен синдикалистки съюз е CGT (Общата конфедерация на труда) във Франция. Тя обединява около 60 % от френските работници и организира успешна обща стачка за осемчасов работен ден. Силни синдикалистки съюзи са създадени и в Испания, Португалия и Италия. 

Макар синдикалистите да доминират в Южна Европа, би било невярно да се каже, че това е границата на тяхното влияние. Както споменахме по-рано, те развиват огромно влияние в Латинска Америка, а във всяка страна в Европа има революционно-синдикалистко присъствие. Има силни синдикалистки съюзи както в Германия, така и в Швеция, а също и голямо синдикалистко течение в рамките на британските профсъюзи. Трябва да споменем и IWW (Industrial Workers of the World) в Америка. Въпреки че не е конкретно анархистки, IWaw споделя много от тези идеи и включва голяма анархистка фракция. Всъщност IWW е първата профсъюзна организация, която включва призиви за революционна обща стачка в платформата си на учредителната си конференция в Чикаго през 1905 г. Така виждаме, че радикалите както в марксисткото, така и в анархисткото движение достигат до сходни възгледи относно необходимостта от стачки и мащабни работнически борби, въпреки идеологическите си различия по въпроса за държавата.

Моментът на истината

Така, с наближаването на войната, работническото движение се разделя на два лагера – един социалдемократически и един революционно-синдикалистки. Въпреки това разделение, неговият растеж от самото начало на Интернационала е феноменален – не само в Европа, но и по целия свят работниците се обединяват в свои собствени организации, готови да се борят за своите интереси и срещу наближаващата война. Как започва войната и как работническото движение реагира на нея, ще бъде темата, на която ще се спрем следващия месец.