Преломен момент. Точка на бифуркация. Прегръдката между Борисов и ПП/ДБ е безпрецедентен акт на политически цинизъм. Ако няма правителство,това означава еднолична власт на Радев и край на републиката. Ако Възраждане дойдат на власт ще напуснем НАТО и ЕС и ще станем част от Евразия. Асен Василев ще фалира държавата. ПП и ДБ ще вкарат България във войната. Ако няма правителство няма да има пенсии. 

Това са само част от апокалиптичните сценарии, в които политическите централи неистово се опитват да ни убедят и да ни накарат да преповтаряме. Тези лозунги, пробутвани на политическите агитки известни още като “твърдия електорат”, са умишлено едноизмерни. Врагът е един. Има само черно и бяло. Нюансите не са позволени за електората, дори когато врагът се променя от днес за утре. По същия начин политическите централи се опитват да ни заставят да заемем едноизмерна позиция и за войната . Всеки прочит на събитията, който излиза извън категориите на абсолютното добро срещу абсолютното зло е яростно атакуван и от двете страни. 

Политическите централи нямат нужда от мислеща и организирана членска маса, още по-малко от такава осъзнаваща собствените си интереси. Те имат нужда от насъскани агитки готови да преповтарят лозунгите на ръководството и да се хвърлят в политическото надвикване с една и съща увереност, независимо от актуалната посока спусната отгоре. За да приемат замяната на политическия анализ с партийни лозунги, агитките трябва да бъдат държани в непрестанен стрес от връхлитаща ги безпрецедентна заплаха.

 Такава естествено няма: Днес не сме в точка на бифуркация, а сме свидетели на поредното завъртане на политическия цикъл. Прегръдката между ГЕРБ и градската десница не е безпрецедентна – вече я наблюдавахме едва преди няколко години, и то с участието на същите играчи, когато въпросната десница се подвизаваше под името Реформаторски блок. Липсата на правителство изглежда е драма единствено за тези, които се виждат като министри в него. След повече от 2 години липса на редовно правителство Републиката си е на място и всичко си върви по старому. Възраждане ще изкарат България от НАТО, точно колкото Орбан изкара Унгария. Василев няма да фалира държавата, а ПП и ДБ няма как да вкарат България във войната, тъй като България вече е участник като държава член на НАТО и доставчик на оръжие. Така че драма няма, или ако има, тя няма отношение към политическия сериал, който сме принудени да наблюдаваме последните два месеца.

След 5 поредни парламентарни избори само за 2 години, сега бе сформирано безпринципно правителство, което изглежда всички мразят, включително тези, които го съставиха. Партиите, които бяха оставени извън мръсната договорка сега шумно я изобличават и призовават към нови избори, а тези участващи в нея наричат новото правителство ”необходимо зло”. Но дали наистина е така? 

Преди, по време и непосредствено след поредните избори, всички политически партии бяха единодушни, че държавата има нужда от стабилно правителство. Върху потенциалния електорат бе оказван ежедневен психически тормоз, целящ да му втълпи чувство за отговорност към така наречения “разпад на държавността”, страх от всевъзможните последствия от липсата на правителство и в крайна сметка чувство на дълг да отиде отново до урните. В този тормоз се включиха в един глас и повечето телевизионни политически анализатори – т.нар говорещи глави, които предъвкваха до припадък заклинанията на политическите централи за спешната необходимост от стабилно правителство. Всъщност единствените хора в страната , които отчаяно се нуждаят от правителство са миниатюрната кохорта от професионални политици съставляващи така наречения ни политически елит. Към тях можем да прибавим също толкова незначителната, като брой, котерия от политически влиятелни и зависими едри бизнесмени и една дузина софийски адвокати и други представители на висшия ешелон на професионалните класи.

За всички останали като цяло, и за най-голямата класа в българското общество, работниците, в частност – липсата на редовно стабилно правителство през последните две години не се отрази по осезаем начин. Ако се абстрахираме от истеричното политическо говорене на политическите централи, ще видим, че нищо съществено не се промени. Държавната машина продължи да функционира както винаги. 

Всъщност ако нямаме навика да следим новините и политическите дебати, можеше и изобщо да не забележим факта, че няма редовно правителство. Сформирането на правителство и съпровождащите го мръсни сделки, съдебни реформи, смяна на ръководители на регулатори и т.н имат значение преди всичко за членовете на политическия елит – същите тези, които денонощно обикалят телевизионните студия в опит да ни убедят, че овладяването на тази или онази институция от точно тяхната политическа групировка всъщност е въпрос от национално значение. Не е. 

Изглежда няма съществено значение коя фракция на политическата класа ще има относително най-голяма тежест в парламента и ще доминира редовното (или служебното) правителство. Това на пръв поглед изглежда парадоксално – грешка в системата. Нима представителната демокрация не представлява надпревара между партии, представящи различни политически и икономически програми, представляващи различни групи и класи в обществото, състезаващи се за народното одобрение? Защо тогава програмите на партиите са почти еднакви, а смяната на една партия с друга на кормилото на държавата оказва малко влияние върху нейния курс? За да разберем съвременната представителна демокрация трябва да погледнем на нея от друга гледна точка. В България, както и в останалите страни, съществува икономически елит  – можем да го наречем олигархия, капиталистическа класа, едрия бизнес и т.н. – всички тези наименования посочват един и същи обществен субект. В повечето страни, този икономически елит притежава относително най-голямата сила в обществото и успява да наложи своите интереси над тези на останалите членове на обществото. За да е способен да прави това продължително без социални сътресения, този елит има нужда от политическа легитимация. Политическите партии не се съзтезават за одобрението на мнозинството. Те се състезават за одобрението на икономическия елит, като всички те са носители на неговата икономическа и политическа програма. Състезанието се състои в това коя политическа партия може да генерира достатъчно обществено доверие, така че да е способна да прокара антисоциалната програма на елита при най-малко съпротивление. Изборите са този лакмус, който показва статистически кои политически партии са способни да мобилизират достатъчно обществено доверие, което при консумацията на властта да изразходват в прокарване на противо-обществените политики на икономическия елит. За това не е изненада, че един мандат обикновено е достатъчен да изчерпи доверието у определена партия (или фракция в държавите с двупартийна система) и да наложи завъртане на политическия цикъл. Погледната от тази перспектива, наглед хаотичната и “счупена” демократична система придобива смисъл. 

Това разбира се не означава, че не бива да следим процесите протичащи между основните политически сили в страната, които последните месеци достигнаха точката на кипене. Днес несъмнено се намираме пред важен (за политическата класа) момент – краят на един политически цикъл и отварянето на следващия. Mнозинството от народа нямаме отношение към тези процеси, освен като странични наблюдатели, влизащи от време на време в ролята на избиратели. Но що се отнася до политическата класа, тя се върна в изходна точка. След като се прегърна с Борисов, реформаторския блок се разпадна, за да се събере отново, този път под формата на ДБ и Да, България, днес опаковани в лъскава харвардска опаковка, само за да се гушнат отново с ГЕРБ. Атака се завърна под формата на Възраждане, но с малко по-голям електорален потенциал. Всъщност единственото ново в настоящата ситуация е разпада на БСП и неизбежната поява на партията на Радев, който вече пазарува герберски кметове по пътя си да се инсталира като следващия Бойко Борисов, с потенциал да управлява страната следващите десетина години. 

Тези размествания по върховете на българската политика несъмнено са интересни и на моменти дори увлекателни. Но реалното им влияние върху живота извън балона на политическия елит е минимално. Вкарването на хора от кръга на ДБ по върховете на съдебните институции няма да промени живота ни, нито чистката в службите. Дори инсталирането на проруско правителство начело или в някаква комбинация с Възраждане няма да промени курса на страната, както видяхме това по времето когато Атака беше във властта и както виждаме днес в Унгария, която Орбан държи стриктно в рамките на ЕС и НАТО въпреки пенливите речи, с които държи под контрол консервативния си електорат. Възраждане няма да изкарат България от НАТО, нито ще променят нещо в икономическия курс на страната. Що се отнася до икономиката, програмата на Възраждане е неразличима от тази на ПП и ДБ. Затова не бива да ни учудва, че парламентарния сблъсък между тези предполагаеми идеологически опоненти се свежда до предпочитанията им на чуждо посолство, което да обслужват, и взаимните обвинения в хомосексуализъм.

 Това естествено не означава, че партия като Възраждане няма да направи куп поразии във вътрешната политика, както видяхме по времето на управлението на бившите съпартийци на Костадинов от НФСБ и ВМРО. Не бива да подценяваме вроденото у националистическите формации настървение срещу социалните системи и работниците. Но макар и националистите да са сред най-удобните инструменти за прокарване на антисоциални политики, тяхното присъствие или отсъствие във властта не е, и няма да бъде решаващо за тяхното изпълнение. Способността на властта да ги прилага зависи не толкова от конфигурацията в парламента, а преди всичко от общите процеси и съпротивителните сили на обществото. Именно с тези две неща ще се занимаем по-долу.

Това, което оказва решаващо влияние върху ежедневието ни като работници не са котерийните сблъсъци и разпределението на сферите на влияние между фракциите на капиталистическата власт в парламента, а общите политически и икономически процеси на европейско и глобално ниво. Такъв общ процес например е инфлацията, която се отразява на всички ни. Такъв е и милитаризацията, която постепенно завладява Европа. Разместването на конфигурацията на партиите във властта няма да реши проблема с инфлацията. Решенията на проблемите възникващи от такива общи процеси могат да бъдат само общи. Те са едновременно долу, на най-ниско ниво, на работните места и по площадите, като в същото време са глобални, надскачащи националните граници и „националните интереси“. 

Виждаме как железничарите, пощенските служители и медиците във Франция и Англия правят същото , което в момента правят и работниците в архивите и НОИ, учителите и медицинските сестри в България – организират индустриални действия (стачки) в защита на своя жизнен стандарт срещу инфлацията. 

Поредния опит за съдебна реформа в парламента например е от нищожно значение за тези общи процеси. Събитие от неизмеримо по-голяма важност пред изминалите няколко месеца беше смазването на първия опит за голяма стачка в здравеопазването, срещу който бе мобилизирана цялата държавна машина и изправи 130 медици пред съда за това, че упражняват законното си право да се борят за достойно заплащане и условия на труд. Този случай ни разкрива от една страна посоката на действие при разрешаването на реалните политически и икономически проблеми в страната, в които изглежда част от медицинските сестри се ориентират доста добре, а от друга настоящото съотношение на силите в обществото. Докато работниците са слаби, а в повечето сектори цари страх и примирение, нито една съдебна реформа и нито един сладкодумен лидер, не могат да променят и йота от статуквото в страната. Защото то не е резултат от липсата на “кадърни политици” или от някаква мистична мафия недопускаща добрите политици да се изявят, а резултат именно от съотношението на силите в обществото. Съотношението на силите между мнозинството от българския народ, работниците ( включително бившите и бъдещите работници в лицето на пенсионерите и студентите) от една страна и “елитното” малцинство от малки и големи шефове, директори, политици и т,н  живеещи на нашия гръб, от друга. Това, което ще бъде от ключово значение за всички нас през следващите месеци няма да е съдбата на новосформираното правителство, а това дали учителите ще успеят да изпълнят заканата си за общонационална стачка през Септември, дали медицинските сестри ще успеят да се съвземат от временния неуспех и да продължат борбата, както и дали вълната от стачки в държавните агенции ще донесе успехи или разочарования. За нас като работници, много по-важни от политическите размествания на върха са дори наглед далечни събития като борбата за запазване на пенсионната система във Франция и вълната от стачки срещу инфлацията в Обединеното кралство. Потенциалния успех на тези мащабни индустриални действия (какъвто вече постигнаха много сектори в Англия) задава общата тенденция на континента и увеличава силата на работниците в цяла Европа, включително в България.