През последните години медицинските сестри са в центъра на класовата борба в Източна Европа. В България това доведе до създаването на независим профсъюз на медицинските сестри, СБМС. Важни борби на здравните работници се случват из различни места в източна Европа, понастоящем в Полша, а наскоро и в Хърватия. В Чешката република медицинските сестри също започнаха редица независими действия. Сега, когато борбата в България сякаш е затихнала, поне за момента, ние смятаме, че има нужда да направим някаква равносметка на тези борби и на използваните в тях тактики и стратегии.

За тази цел наскоро бяхме домакини на среща между медицински сестри от Независимата сестринска инициатива (KKN) в Чехия и някои местни членове на СБМС, за да се опитаме да разберем силните и слабите страни на борбата. Изглежда, че в момента СБМС е в много слаба позиция. Въпреки че има сравнително голям брой членове (няколко стотин души), изглежда, че организацията на място е много слаба, страда от поредица от виктимизации (преследване на членовете на синдиката) и има сериозни финансови проблеми, дължащи се на воденето на продължителни съдебни дела срещу тези преследвания. Настроението вътре в организацията изглежда е деморализиращо. От друга страна, чехите изглеждаха много уверени в позицията, в която се намират, и въпреки че в борбата им има естествени приливи и отливи, те изобщо не изглеждаха деморализирани, а по-скоро оптимистично настроени.

След кратко обобщение на миналите събития и настоящата ситуация във всяка страна, KKN очерта принципите си на работа. Те са тристепенни, а именно: самоорганизация, борба отдолу и оказване на реален натиск, а не просто отправяне на абстрактни искания към държавата. Основната реакция на участниците от СБМС беше, че и трите принципа са в пълно противоречие със случилото се тук. Ако съпоставим методите на организация, използвани в България, с тези, използвани в Чехия, изглежда, че има големи разлики. Ключът към организацията там изглежда е хората да се събират на работните си места, за да се организират и да решават въпросите, които пряко ги засягат.

За разлика от това, местната организация на СБМС възникна със създаването на националната организация. Организацията като цяло не е възникнала от самоорганизация на сестрите на работното им място, а от мобилизация на хората около малка група, която провежда национална кампания. Членовете не работеха активно за създаването на новата организация, а по-скоро бяха маса, която се дърпаше напред от малка група синдикални активисти с малък контрол върху посоката. Разбира се, трябва да започнем от мястото, където се намираме сега. Няма смисъл да си пожелаваме да бяхме започнали от друго място.

Борбата на медицинските сестри в България стартира с организирането на демонстрации от същата тази малка група медицински сестри в София. Така се случи. Това обаче не е здравословен модел за организиране на базов синдикат (*базов синдикат е този, в който самоорганизацията на работниците е движещата сила, в контраст на казионния синдикализъм, при който синдикалните централи управляват организацията). Това не е модел, който разчита на инициативата на работниците и на колективната интелигентност на масите. По-скоро той разчита на това, че една група активни синдикалисти прави нещата, а всички останали я следват. Хората от групата „Конфликт“, свързана с този уебсайт, и от бюлетина на медицинските сестри „Медицински Будилник“ последователно се застъпвахме за изграждането на такъв тип базова организация и за провеждането на национален конгрес, на който не само да се обсъжда стратегията, но и да се създаде демократична структура, в която членовете на профсъюза да имат контрол върху политиката, стратегията и тактиката, приети от организацията.

Втората от точките беше посветена на „борбата отдолу“. Отново имаше разлика във фокуса от това, което се случи тук. Борбата в България се съсредоточи върху провеждането на национална кампания, основана на национални искания. Докато борбата в Чехия се основава на предприемането на действия от страна на медицинските сестри по отношение на ситуациите, които непосредствено ги засягат на собствените им работни места. По време на борбите в България установихме, че когато медицинските сестри инициираха собствени действия в болниците, като например стачките и колективните действия в болниците в Сливен и Карлово, те бяха успешни. Този опит е директно свървзан с предходната точка, тъй като за да се справим с този вид проблеми на работното място, то се нуждаем от силна организация на същото това място. Именно в тези малки стачки (тема, която ще разгледаме в друга статия) бяха извоювани истинските победи. Тези реални победи, колкото и да са на местно ниво и колкото и да са малки, са ключът към изграждането на увереността на работниците.

Видът на проблемите, около които се изграждат борбите, беше фокуса на последната точка представена по време на срещата от чешките медицински сестри. СБМС изгради кампанията си около списък с искания в национален мащаб. Те варираха от амбициозни до абсолютно невъзможни. Можем да крещим за премахване на мотива за печалба от здравеопазването толкова високо, колкото бихме искали, но при настоящата обстановка това със сигурност няма да се случи и няма значение дали ще организираме мащабни национални демонстрации, или ще имаме малка група хора, които тичат по покривите. Това все пак няма да се случи. Докато ако движението се основава на сила в основата, бореща се срещу директните си началници за постижими искания, изглежда, че могат да бъдат постигнати успехи, макар и малки, и именно върху тези малки успехи можем да започнем да изграждаме самоорганизация и увереност на работниците.

Подходът на СБМС до този момент може да бъде описан като „ефектен“. Има национална организация, проведени са мащабни демонстрации и дори преговори между ръководството и министър-председателя. Изглежда обаче, че в болниците по места няма кой знае каква самоорганизация. Макар че големите демонстрации са много добри и могат да създадат у хората усещане за единство и солидарност, поне за момент, то изчезва, когато медицинските сестри се върнат в собствените си болници и усетят изолацията и липсата на подкрепа от страна на колегите си. Макар че тичането по покривите на държавните сгради в София може да привлече погледите на медиите и обществеността за десетина минути, то не допринася, за да се направи каквото и да било за изграждането на новата организация на базово ниво, а наблюдаването на това как един от лидерите на новия профсъюз преговаря с министър-председателя на живо в интернет подхранва само усилващото се чувство на пасивност и разчитане на другите да направят нещо вместо чувството, че ти можеш да го направиш сам.

Рефлексии

За онези от нас във Варна, които преди това бяхме участвали в АРК, тези дискусии изглеждаха много актуални не само защото засягаха същия вид проблеми, които ние самите бяхме обсъждали, но и защото насочваха към отговори на въпросите, които си задавахме.

Тук можете да намерите дълга статия, в която се описва дейността ни през последните няколко години и се поставя въпросът как да продължим напред. Тези питания стигат до сърцевината на фокуса на нашата група: как да изградим силата, самодейността и увереността на работниците днес. Това са въпроси, които се задават не само от нас. В целия свят малки групи се борят да намерят отговори на същите проблеми. Днес не всички отговори са ясни. Работническата класа вече отдавна търпи поражение. Въпреки това изглежда ясно, че пътят напред ще дойде от организирането в основата, от базата. Разработването на нова стратегия, която да отговаря на нуждите на настоящата ситуация, може да дойде само от уроците на реалната борба на работното място. Надяваме се, че тези дискусии доприснасят за развитието в тази посока.