Последната година наблюдаваме безпрецедентно ниво на стачна активност в страната. Вълната започна със спонтанната стачка в немския гигант Либхер край Пловдив. Работниците от предприятието преустановиха работа с искания за незабавно увеличение на заплатите. Стачката беше потушена бързо. Причините за този неуспех бяха липсата на единство сред работниците, както и липсата на опит в колективните индустриални действия. Шефовете бързо се възползваха от тази слабост и предприеха успешни действия за разделяне и противопоставяне между работниците, в които роля изиграха не само ръководството на Либхер, но и синдикалните представители от Подкрепа. От казионния синдикат убедиха работниците да спрат стачката и вместо това да оставят “професионалните синдикалисти” да започнат преговори с управата от тяхно име. Тази стратегия естествено се оказа самоубийствена за работниците, тъй като преустановявайки стачката, работниците се отказаха от единственото си преимущество пред работодателя. Това развърза ръцете на управата, която незабавно уволни най-активните работници. Единствения отговор на Подкрепа бе да организират беззъб протест извън предприятието, от където бяха изхвърлени, но едва след като свършиха мръсната работа на ръководството. 

Последваха стачките в кадастъра, протестите на работниците в спешната помощ, стачката на медицинските сестри в Добрич и протестите на медици в Благоевград, Враца и др. При шофьорите от бърза помощ отново видяхме синдикат заемащ анти-работнически позиции – този път това беше близкия до БСП синдикат Защита, който последните години установи присъствие в Спешна Помощ, както и на места сред част от лекарите. От Защита излязоха с официална позиция заклеймяваща всеки опит за стачни действия и се погрижиха недоволството в Спешна Помощ да остане в удобни за ръководството рамки – протести и флашмоб. Съответно работниците не спечелиха нищо. 

По друг начин обаче се случиха нещата по време на стачката в Добрич. Там работниците бяха организирани в борбения синдикат на медицинските специалисти (СБМС), който не само не попречи на работниците да стачкуват, но имаше водеща роля в организацията на стачката. За съжаление тя бе неуспешна, от една страна поради причини подобни на тези в Либхер – липса на стачен опит и единство сред работниците, но най-вече заради безпрецедентните действия на ръководството, което, с негласното одобрение на министерството на здравеопазването, даде на съд 138 медицински сестри и санитари, въпреки, че стачката бе напълно законна. Делото бе заведено с цел сплашване на непокорните и за съжаление изпълни своето предназначение. Поне за момента. 

Въпреки временните неуспехи, стачните действия из цялата страна продължават и се усилват. Преди няколко седмици в Пловдив, шофьорите от градски транспорт излязоха на обща стачка, като парализираха над 60% от транспорта във втория по големина град в България. В момента в ефективна стачка са служителите на министерството на външните работи, а за подготовка за стачни действия се говори в пощите, в БДЖ и др. 

Тази повишена активност сред работническата класа отваря нови перспективи за политическия живот в страната, който изглежда замръзнал в безвремието на Прехода. И това не е случайно. 

България през последните 30 години ( всъщност до голяма степен през последните 75) е страна на социален мир. Това означава, че въпреки незавидното си положение на най-бедни в Европа, българските работници като цяло са склонни да се подчиняват на работното си място и да приемат ниското заплащане и лошите условия на труд. Когато все пак потърсят решения на социалните си проблеми, те го правят не в колективните действия на работното място, а в индивидуални такива извън него – най-често в трудовата миграция. България е на последно място в Европа по организирани работнически стачки. Дори през 90те, когато се наблюдава повишена политическа активност по време и след “промените”, работниците не участват в събитията като самостоятелна сила, а биват използвани като инструмент от политическата върхушка при пренареждането на икономическия пейзаж. Затова и повечето стачки в този период се ограничават до смяна на директорските кресла на предприятията, а не защита на материалния интерес на работниците. Там където все пак работниците се организираха за защита на своя интерес, това бяха изцяло дефанзивни стачки, насочени срещу затварянето на предприятия и защита на работните места.

Днес, този социален мир изглежда се пропуква пред напъните на инфлацията и икономическата криза. Работниците са в офанзива. Този процес е на път да изведе българската работническа класа като субект, а не обект на политиката за първи път от десетилетия. Но не бива да се отдаваме на прекален оптимизъм. Това работническо пробуждане отразява не толкова хомогенни процеси сред класата в България ( освен при медицинските сестри, при които наблюдаваме впечатляваща вътрешна динамика), а реакция на световните икономически процеси, които са причина за повишената стачна активност в цял свят. Затова напълно нормално е да очакваме, че с края на инфлационния цикъл и преминаването към състояние на глобална рецесия (вероятно още в началото на следващата година), стачната активност ще намалее. Въпросът е дали количествените натрупвания в този кратък период на повишена стачна активност ще доведат до качествени изменения, достатъчно мощни, за да променят баланса на силите между работниците и работодателите в България и най-сетне да сложат край на унизителния социален мир в страната.