Партията на бившия президент “Прогресивна” България спечели изборите с безпрецедентна преднина. Всъщност партията се радва на най-гопямото парламентарно мнозинство от 1997-ма година насам. Тогава, правителството на Иван Костов дойде на власт насред тежка икономическа криза и хиперинфлация, като пълното парламентарно мнозинство на СДС им даде властта да проведат масовата приватизация, ликвидацията на държавните предприятия, либерализацията на цените, валутния борд и закона за защита на чуждестранните инвеститори. По това време бе инициирана и здравната реформа и бе създадена НЗОК, поставяйки основата на сегашния български здравноосигурителен модел. Правителството Костов предостави и въздушното ни пространство за НАТО-вските бомбардировки срещу Белград. 

Днес Радев взе властта с пълно парламентарно мнозинство насред тежка политическа криза. За последните 5 години в България бяха проведени 8 извънредни парламентарни избора. Тоталната победа на Прогресивна България слага край на спиралата от избори и вкарва държавата в нов период на относителна политическа стабилност. За много хора, това носи известно облекчение – хората са изморени от избори, понякога по два пъти годишно, и от цялата електорална врява, която ги съпровожда. 

Ние в Конфликт не виждаме в победата на Радев облекчение, а точно обратното – повод за сериозни притеснения. Пълното мнозинство дава на новата власт възможността да проведе всички антисоциални политики, които предишните слаби правителства не успяха, поради своята нестабилност и уязвимостта им от улични протести. Днес правителството Радев се радва на безпрецедентно доверие – според социологически данни от юли 2026, одобрението му достига до 47.8%. За сравнение, следващият по популярност лидер на парламентарно представена партия, е Борисов с 16.3% одобрение. Още по-зле е положението с останалите лидери като Асен Василев и Костадин Костадинов, които се радват на по едва 14% одобрение и 68% неодобрение. 

В съвременната представителна демокрация, разлика в най-важния аспект от политическата програма на партиите – икономиката, на практика няма. Имаме една обща неолиберална икономическа програма, споделена от всички партии, като изборите са сведени до съревнование между политическите централи за това коя от тях ще събере достатъчно доверие, за да я реализира. Поради своята популярност, правителството на Радев без съмнение ще успее да реализира икономическите политики на остеритет и социални орязвания по-безпроблемно и по-дълго отколкото неговите конкуренти, като вероятността да изкара пълен мандат е висока.  Вече видяхме първите ходове на правителството само седмици след встъпването му в длъжност – орязване на минималната работна заплата, ограничаване на социалните придобивки за хората на 4 часови трудови договори, запазване на регресивната данъчна система,  ограничения на майчинските, данък върху ваучерите за храна. И това е само началото. С приемането на новия бюджет на есен можем да очакваме още по-тежки атаки срещу работещите. 

За някои хора, тези действия на властта бяха малко или много изненадващи. “Прогресивното” име на партията, историческите връзки с българската социалистическа партия и присъствието в ръководството й на хора с леви убеждения като дългогодишния застъпник за прогресивно данъчно облагане – Константин Проданов, караха много от гласуващите за Прогресивна България да очакват от партията леви политики. Подобно на социалните очаквания, правителството на Радев съсредоточи в себе си и очакванията за промяна в геополитическото позициониране, както сред привържениците на мира, така и сред про-руската част от електората. Властта обаче продължи, както с неолибералната икономическа политика на предшествениците си, така и с предоставянето на въздушното ни пространство за войната на САЩ срещу Иран. 

Виждаме как реалната политика се разминава рязко с предизборните обещания и очакванията на електората. Истината е, че голяма част от важните политически решения са извън властта на управляващите.  Както казваше Тончо Жечев – “у нас две трети от нещата се решават отвън”. Българските политици действат в тясно очертана конюктура, която включва неолибералния капитализъм в икономиката и геополитическото позициониране на страната, като част от западния империалистически лагер. Никое правителство, само по себе си, не може да промени тази конюктура. Това може да стане само в следствие на социална революция в страната или на значителни геополитически размествания на европейско или  на световно ниво – процеси, в които българската държава на практика не участва като активен играч. Това важи не само за икономическата политика и военните съюзи. Явления като увеличаващата се инфлация в България зависят много повече от прищевките на външната политика на САЩ отколкото от политиките на българското правителство.

Естествено тези неща не звучат добре по време на предизборна кампания и това води до хронична инфлация и на политическите обещания. 

Тези констатации не означават, че политиката в България е сведена до “изпълнение на заповеди от посолствата” или експертно “менажиране”.  В България се води активна класова политика, макар и в рамките на зададената конюнктура. През 1997-ма, правителството на Костов се справи с икономическата криза и хиперинфлацията, като прехвърли цената на Прехода върху гърба на работещите. Днес, на правителството на Радев предстои да реши проблема с ускорената милитаризация на икономиката. Сметката, отново трябва да бъде платена от нас.