Политика на деление: взаимодействие с идентичностните политики
Публикуваме в превод памфлета на базираната във Великобритания Анархистка комунистическа група (ACG), критикуващ идентичностните политики. ACG е революционна организация, приканваща към класова борба, създадена през февруари 2018 г.
Въведение
Анархокомунистите се стремят към революционна социална промяна. Искаме да създадем общество, в което експлоатацията е премахната, а всички ресурси – споделени. Борим се за общество без държава, в което нито една група от хора не потиска друга: общество без йерархии. Представяме си го още като общество на сътрудничество, взаимопомощ, равенство и свобода.
Тези ценности и стремежи не се ограничават само до една група хора; те са универсални и не са културно обусловени. Навсякъде по света и в историята хората са се борили срещу експлоатацията и потисничеството, за свобода и благосъстояние. Може да не са се наричали анархо-комунисти и борбата да се е проявявала по различни начини, но стремежът и визията им са били същите. Това ново общество ще освободи цялото човечество. Както Кропоткин пише в „Завладяването на хляба“: „Това, което прокламираме, е правото на благосъстояние; благосъстояние за всички!“
Анархо-комунистите смятат, че капитализмът е основната пречка за създаването на ново общество, тъй като в качеството си на икономическа система той е в основата на повечето аспекти на начина, по който е структурирано обществото. Фактът, че само малцина притежават и контролират ресурсите на Земята, така че повечето от нас да са принудени да продават труда си на управляващата класа и че цялото производство се ръководи от печалбата, а не от нуждите, доминира в обществото и живота ни. Съществуват обаче и други системи на потисничество, които имат по-дълга история и са преплетени с капитализма. Наличието на държава обединява репресивни структури и институции, които насърчават капиталистическата експлоатация.
Патриархатът, господството на мъжете над жените, съществува още от създаването на първото разделение на труда между половете и превръщането на жените в собственост на мъжете. Страхът, омразата и поробването на „другия“ също са били с нас от най-ранни времена. Най-известното скорошно проявление на това е расизмът в резултат на колониализма и разпространението на търговския капитализъм, възникнал в по-„развитата“ Европа, чието население е станало „бяло“ благодарение на отношенията си с по-слабо развитите райони, обитавани от определяните по-късно като „чернокожи“ хора. С други думи, схващането, че има черна или бяла раса, е политическо творение. Хората са били разпределени в категориите според икономическата изгода за управляващата класа. Всъщност някои групи, които днес считаме за „бели“ – поради цвета на кожата – не винаги са били допускани до „бялата“ раса.
Обществото е изпълнено с дискриминация срещу много групи: хора с различна сексуалност, хора с увреждания, хора, които се борят срещу строгите рамки на половите категории. Всички тези, а и много други са страдали не само от ръцете на обществото, но често и от тези на хора от собствената си класа. Тези системи на потисничество, тези реални преживявания ще повлияят на начина, по който хората възприемат капитализма, и дори на начина, по който схващат собствената си класа. Това означава, че няма антикапиталистическа стратегия работеща еднакво добре за всички.
Създаването на анархо-комунистическо общество, в което всяка експлоатация, йерархия и потисничество да бъдат премахнати, е голяма и трудна задача. Това означава, че трябва да създадем масово движение, което в крайна сметка да обхване цялата работническа класа. Използваме термина „работническа класа“, за да се позовем на всички онези от нас, които не могат да живеят на доходи от собствеността или капитала си и следователно са принудени да продават работната си сила, за да оцелеят – с други думи, по-голямата част от населението. Класовото единство обаче не може да бъде постигнато чрез игнориране на истинското неравенство в класата. Избавянето от капитализма не означава непременно край на всички видове потисничество, а премахването на сексизма или расизма, само по себе си няма да доведе до ликвидиране на капитализма. Следователно, анархо-комунизмът изисква подход, който да сложи край както на капитализма, така и на цялото потисничество.
В тази брошура се разглежда как политиката на идентичността, макар да се ражда от признанието, че революционните движения често са били недостатъчно чувствителни към гласовете на потиснатите групи и наистина са наследили нагласи от доминиращото общество, все пак е направила погрешен завой, променяйки политиките в посока на идентичностите, а не към целта за създаване на напълно ново общество.
Тъй като ACG основава своята политика на стремежа си към ново общество, той е в основата и на нашата борба срещу експлоатацията и потисничеството.
Нашите цели и ценности се отнасят за всички, независимо от тяхната личност. Критичното отношение към идентичностната политика е често противоречиво и поради това широко неразбрано и погрешно тълкувано. Затова трябва да започнем с уточнението, че когато казваме, че сме критични към политиката на идентичността, това не означава, че сме против борбата с потисничеството. Всъщност ние не сме съгласни с нея, именно защото вярваме, че тя утвърждава неравенството и потисничеството и ни затруднява да постигнем общата цел – анархо-комунизъм. Фокусирането само върху дискриминацията срещу една конкретна група в рамките на капитализма често може да доведе до увеличаване на неравенството. Не става въпрос за осигуряване на правилното съотношение на бизнес лидери сред жените, чернокожите и хора с недъзи, или пък на транссексуалните, мюсюлманите и куиър полицаи. Основното тук е да се сложи край на потисничеството, а не да има потисници с подходящо съотношение на разнообразие.
Идентичността е част от човечеството. Тя е резултат от отношенията ни с други хора – майка, любима, учител, съсед и така нататък. Родени сме в определена култура, която влияе върху езика, който говорим, какво обичаме да ядем, каква музика да слушаме. Списъкът от човешки взаимодействия е безкраен, а те са определящи за нашата идентичност. Наличието на различни идентичности само по себе си не е непременно проблем; създава желано разнообразие – би било скучно, ако всички сме еднакви.
Идентичностите обаче разделят хората. Ако сте едно нещо, автоматично не сте друго – ако подкрепяте един футболен отбор, не подкрепяте друг, ако се определяте като джаз фен, не сте джаз хейтър.
Потенциалният конфликт следователно е неразривно свързан с факта, че хората имат различни идентичности. Това не е непременно проблем, стига една група да няма повече власт от друга и различията и конфликтите да се управляват в едно свободно и равноправно общество.
Много от нашите идентичности са до известна степен избрани – можем да изберем да станем родител или алпинист. Можем да изберем дали да бъдем анархо-комунисти или консерватори. След това живеем с последиците от този избор. А те могат да бъдат социално значими за нашия живот и за този на другите.
Други идентичности не са избрани, а са ни наложени; не искаме те да бъдат социално значими. Но начинът, по който е структурирано обществото, ги прави изключително важни за живота ни. Ние не избираме да се родим в рамките на определена култура или религия. Не избираме да сме от работническата или управляващата класа, от мъжки или женски пол, с черна или бяла кожа, със здрави ръце или с увреждания. Много хора може да не възприемат тези особености като част от това, което са – и все пак те са принудени да го направят, защото обществото им придава важност. Например, някой може да е роден евреин в Германия през 20-те и 30-те години, но да не се е идентифицирал като такъв. Може да се е смятал за германец или атеист. За нацистите това не е било от значение. Независимо от собствено ти възприятие за идентичността ти, да бъдеш евреин било наложено от структурите на обществото и е трябвало да се изправиш пред ужасните последици от това.
Друг начин за разглеждане на този въпрос е чрез концепцията за социалното различие. Всички хора са различни, но само някои от техните черти са социално значими и оказват сериозно влияние върху живота им. В анархо-комунистическото общество тези социални различия вече няма да имат никакво влияние върху нашия живот и мястото ни в обществото. За да се гарантира, че те ще престанат да бъдат важни, трябва да се борим срещу социално наложените разделения. Различия ще продължава да има и хората ще избират да имат конкретни идентичности, но в рамките на анархо-комунистическото общество те само ще създават желано разнообразие, а не потисничество и експлоатация.
Пътят напред: политика на идентичност или обединено антикапиталистическо революционно движение?
Политиката на идентичност е един от начините за борба с потисничеството, причинено от социалните различия. Започвайки от личния опит в потисничеството, хората се фокусират върху тяхната конкретната борба. Това е напълно разбираемо. Политиката на идентичност обаче е нещо повече от борба срещу собственото ти потисничество. Може да се определи като преход от преживяването на често ужасяващите последици от социалното различие към идентифициране с потиснатата група и придаване на съществени характеристики на последната, които я отличават от други еднакво експлоатирани и потискани такива. Вместо да се разглежда потисничеството като част от по – широка система – капитализъм – фокусът е върху дискриминацията и опресирането, на които е подложена една група. Подобно фокусиране върху потисничеството над една конкретна социална група или култура, за която се предполага, че има определени същностни характеристики, най-често се случва без да се прави позоваване на по-широката система и без общата цел да намери допирна точка с по-широката работническа класа. Социалните различия се създават от обществото, произвеждайки на свой ред дискриминация и потисничество. Проблемът се състои в това, че хората наистина приемат това различие и го използват като основа на борбата, вместо да се стремят да премахнат всички социални различия. Това води до политика на идентичността, която в крайна сметка засилва социалните различия, така че да не можем да се обединим, за да създадем общество, в което всички сме просто хора и всички останали различия да загубят социално значение.
Политиката на идентичността може да бъде илюстрирана и от контраста между национализма и интернационализма или универсализма. По разбираеми причини, когато една нация или етническа група е била подложена на потисничество, хората се идентифицират с тази нация или група – това е основното разделение, което те виждат. Те се смятат за принадлежащи към определено „племе“, независимо от позицията, която заемат. Разграничението между управляващата и работническата класи, общото между всички работници отвъд границите се пренебрегва, тъй като дори най-бедните застават на страната на богатите и силните в своята страна. Подобно е положението и с борбите срещу потисничеството, основани на идентичността – всички жени, чернокожи или хора с увреждания водят отделни борби, а не една – като членове на работническата класа.
Значението на идентичността
Капитализъм и други системи на потисничество
Този анализ, основан на идентичността, пренебрегва връзката между житейския опит на човека и мястото му в структурите на капиталистическото общество. Расизмът и сексизмът имат дълга история и предхождат капитализма. Въпреки това системи като патриархата и колониализма на расова основа са фундаментални части на капитализма и поради това антирасизмът, антисексизмът и другите борби срещу потисничеството трябва да бъдат изрично антикапиталистически.
Неплатеният труд на жените в дома дава възможност за възпроизводство на труда без разходи за капитала. Търговията с роби и плячкосването на Африка и Азия са ключови за осигуряване на капитал за индустриалната революция, както и на несметни богатства за неколцина.
Има разделение между половете и расата на труда – жените и цветнокожите са на дъното. Те извършват по-голямата част от необходимата работа (essential work) с много ниски разходи за работодателите и държавата и са силно засегнати както от гледна точка на здравето, така и от ниските доходи.
Капитализмът се основава на принципа „разделяй и владей“: за да си подсигури постоянно предлагане на гъвкава и несигурна работна сила, платена на най-ниски цени. Капитализмът ни насъсква един срещу друг, за да запази свръхпечалбите и експлоатацията. Политиката на идентичността пък ни настройва един срещу друг, за да запазим превъзходството на личността и често конкурентното потисничество, като по този начин ни разделя като класа.
Ето защо е жизненоважно да се обединим, за да се борим с капитализма; никой не е напълно свободен, докато всички не се освободим.
Предимства от политиката за разделение
Въпреки че настояваме за единна работническа класа, това не може да бъде фалшиво единство. Различията в обществото се проявяват и в разногласията в работническата класа. Не е много полезно да ви казват, че работниците от мъжки пол наистина са на ваша страна, когато не ви подкрепят, докато се борите за равно заплащане. Когато чернокож бива пребит от група бели младежи, фактът, че те принадлежат към работническата класа, не прави нещата по-различни. Не е изненадващо, че различните потиснати групи смятат, че голяма част от работническата класа всъщност не разбира тяхното положение и затова предпочитат да се организират отделно. Политиката на идентичност стана популярна поради многото недостатъци на работническото движение.
Въпреки това, без обединяването на работническата класа, за да се борим както с капитализма, така и с потисничеството, никога няма да успеем да създадем анархо-комунистическо общество. Отделните борби, които понякога могат да формират обединения, не биха могли да постигнат много. Може би няма да е лесно, но целта трябва да бъде обединено движение на работническата класа, което да е в състояние да се изправи срещу многото си сериозни вътрешни слабости.
Тенденцията през последните десетилетия към антирационализъм – недоверие към разума, смятайки го за културен израз на европейския елит – доведе до възход на така нареченият „културен релативизъм“ – идеята, че ценностите трябва да се прилагат по определен начин към различните идентичности.
За щастие вече е категорично доказано, че расовите различия са пренебрежимо малки; в рамките на едно население има повече генетични различия, отколкото между отделни такива. Сега културата заема своето място като разделителна линия между различните групи хора. „Не е лесно да си представим човек или народ, лишени от култура. Проблемът с популярните призиви за необходимостта от култура е, че не можем лесно да си представим алтернатива. Това е като формата: не можеш да не я имаш“. (Kwame Anthony Appiuah: Ethics of Identity, p126). Идеята за култура като фиксиран, ограничен елемент е това, което стои в основата на културния релативизъм. Ние всички сме родени в определена култура и това е до голяма степен част от това кои сме ние, нашата идентичност. Разнообразието е това, което прави света интересен, и борбата за запазване на културите от настъплението на капиталистическата глобализация в много отношения трябва да бъде приветствана. Въпреки това никоя култура не е фиксирана и не е монолитна (еднозначна).
Тук е приложима заблудата, описана от философа Дейвид Хюм, за „е/трябва да е“. (Британският философ Дейвид Хюм разглежда отстоянието между фактите и ценностите. С разграничението между това, което е (факти) и това, което трябва да бъде (ценности) се казва, че е невъзможно да се извлече „трябва“ от „е“. Иначе казано – нещата могат да бъдат други на това, което са и тъкмо в преследването на тази им другост се корени възможността на ценностите, на нравствеността.) Това, че дадена култура е такава, не означава, че това е начинът, по който дадена група трябва да живее.
Можем да опишем многобройните начини на живот, които съществуват, но това не означава, че те трябва да се превърнат в „житейски сценарии“ (KA Appiah). Хората като социални същества са трансформиращи се такива. Културите не стоят на едно място. А и дори да е така, какво би значило да твърдим, че едно 16-годишно британско „азиатско“ момиче с бангладешки произход споделя същата култура като 50-годишен мъж от Дака? Няма смисъл да се казва, че има единна хомогенна култура, която тези двама души споделят. Да изискваш от всеки индивид да бъде интегриран в определена културна група означава да не схващаш същността ѝ. Това, че някой може да има ирландски произход, означава ли, че не може да бъде истински себе си, ако не говори ирландски галски или не извършва някаква дейност, за която е решено отгоре, че е необходимо условие за ирландство, като например да поставя крайпътни светилища на дева Мария?
Впоследствие възниква и изискването за защита и опазване на културите. Хора като политическия философ Уил Кимлика и обществения мислител Чарлз Тейлър твърдят, че оцеляването на определени култури е от съществено значение за живота на хората. Да, никой народ не трябва да допусне културата му да бъде унищожена от по-могъща група или от нахлуването на капитализма. Хората трябва да могат да правят свои собствени избори.
Въпреки това културите не бива да се съхраняват просто така. Например, по време на националистическата „тиха революция“ в Квебек през 60-те години на миналия век, по-късно подсилена от по-нататъшно законодателство през 2002 г., децата от френски произход трябваше задължително да посещават френски гимназии. Не беше позволено да избереш нещо различно. Това решение беше отменено едва през 2009 г. Културите се променят. Ние не говорим английски в стила на Шекспир, а Шекспир не говори като Чосър.
Един от основните проблеми на културния релативизъм е, че на никого не е позволено да критикува друга култура, тъй като ако доброто и злото са относителни, в зависимост от културата, то тогава няма обективен начин да се оцени каквато и да е идея или практика на култура, към която не принадлежите.
По този начин жените в една реакционна малцинствена култура могат да бъдат осъдени да приемат стандарти, които не биха били приемливи в по-широк смисъл, само защото „това е тяхната култура“ – което, разбира се, само по себе си е високомерно и, както предполагаме, расистко отношение, тъй като се приема, че неевропейските култури не са рационални и по подразбиране се подчиняват на „по-ниски“ стандарти.
Един пример е дебатът за гениталното осакатяване на жените. (ГОЖ) Твърди се, че западните феминистки нямат право да се противопоставят на тази практика и много жени от обществата, където тя се прилага, покрепят тази практика и искат да бъдат подложени на нея. Може би е така, но жените по света се борят срещу патриархата от векове и има такива в рамките на тези култури, които се противопоставят на ГОЖ. Кого бихте подкрепили? Културните релативисти биха предпочели да подкрепят „официалната култура“, отколкото да застанат на страната на всеобщото движение срещу патриархата, независимо естеството на традицията/обичая.
Друг пример е Австралия, където съдилищата често приемат, че коренното население на Австралия трябва да бъде третирано според техните собствени обичаи, а не според колониалното право на европейската култура в Австралия. Сега, на пръв поглед, това изглежда похвално. Съдилищата обаче са много избирателни. (Те с удоволствие подкрепят заграбването на земи и други посегателства срещу културата на аборигените, но заставането на страната на културата в случай на изнасилване не струва на управляващата класа никакви пари!) През 2002 г. Паско Джамилмира твърди, че насилственият секс с нежелаеща партньорка, неговата бъдеща съпруга, която не е навършила 16 години, е оправдан, защото той следвал културната си традиция (https://womensenews.org/2002/11/judge-rules-rape- aboriginal-girl-traditional/). За културните релативисти е нормално изнасилването, ако е неразделна част от културата? И кой решава каква е тази култура? Мъж на средна възраст или млада жена?
Пред лицето на релативизма – идеята, че ценностите трябва да се прилагат по различен начин в зависимост от културата – трябва да е съпровождана от смелостта на убежденията. Ако мислим, че нещо е потисническо, трябва да го кажем. Критиката срещу дискриминацията в рамките на културна подгрупа не е расизъм. Това трябва да стане чрез работа с онези представители на дадена култура, които се борят с нея. Например, подкрепа и укрепване на работата и посланията на феминистките в култури, които понастоящем са доминирани от исляма. Това трябва да става по начин, който не дава опора на онези, които биха използвали подобна критика като прикритие за расизъм, а по начин, който овластява онези от тази културна среда, които са потиснати.
Културата като идентичност: проблемите на културния релативизъм
Културен релативизъм и антирасистко движение във Великобритания
Културният релативизъм е проникнал в антирасисткото движение във Великобритания и други страни. Сега в това, което минава за антирасизъм, се наблюдава тенденция, която изисква да се отнасяме към хората по различен начин. Според него зачитането на различията означава, че културата, етническата принадлежност, религията и т.н. на някого са толкова фундаментални за неговата същност, че трябва да се отнасяме към тях не според универсални принципи, а според вътрешните порядки на всяка отделна култура. Това доведе до неприятното усещане, че всяка критика на потисничеството, която може да се случи в определени слоеве на обществото, е задължително расистка. Антирасистите са станали толкова плахи пред реакционната политика на деление, че се притесняват да „неуважат“ културната идентичност, като оспорват или обиждат това, което се смята за ценности, вярвания или начини на съществуване на малцинствените групи. В много отношения е имало връщане към раса или биология. Расистите са известни с това, че приписват определени характеристики на хора с черна или кафява кожа. Някои антирасисти донякъде правят същото. Чернокожите, родени във Великобритания, са формирали културата си под влиянието на опита си в тази страна и тази история е много важна. Но това няма нищо общо с биологичната им връзка с други черни хора. Преди известно време в телевизионна програма хора използваха ДНК маркери, за да проследят географския си произход. В един от епизодите чернокожи британци проследяваха генетичния си произход в определени райони на Африка. Преди това те не знаеха, че имат общо с конкретни квартали, както и с културата на района. Но си тръгнаха от предаването, казвайки, че са научили нещо за собствената си културна идентичност. Точно това имаме предвид, когато казваме, че има тенденция да се разглежда културната идентичност като биологичен феномен. Тези хора грешат, като си мислят че са открили нещо за тяхната културна идентичност. Възможно е да са открили нещо за историята си, откъде са дошли, но това е различно от културната им идентичност, която се предава социално, а не чрез генетични маркери.
Това е биологизацията на политиките на различие – представянето на културното разнообразие като базирано на биологията, а не на опита. Това прави все по-трудно разграничаването на расизма от антирасизма.
Вместо да се търси общото между хората от британската работническа класа или дори от международната работническа класа, целта изглежда е да се търсят различия.
Обществени лидери и мултикултурализъм отгоре-надолу
„Искам да поставя под въпрос това лесно допускане, че плурализмът е самоочевидно добър. По-скоро искам да покажа, че понятието плурализъм е както логично грешно, така и политически опасно и че създаването на „мултикултурно“ общество се е случило за сметка на по-прогресивно“. Кенан Малик https://newhumanist.org.uk/articles/523/against-multiculturalism).
Кенан Малик е един от най-последователните и проницателни критици на „мултикултурализма отгоре надолу“. Той описва „объркването между преживяното разнообразие и политиките, приети за управление на това разнообразие. Първото описва опита от живота в общество, което е станало по-малко изолирано и по-жизнено благодарение на масовата имиграция, а вторите – набор от правителствени политики, чиято цел е да управляват разнообразието, като поставят хората в етнически кутийки и използват тези кутийки, за да оформят обществената политика“.
Проблемите на мултикултурализма могат да се видят в начина, по който хората се категоризират в различни общностни групи в зависимост от техния етнически произход и/или религия. Със сигурност има причина за това, тъй като представителите на една националност се събират в същите части на града като други хора от страните, от които са мигрирали. И както казва Малик, това културно разнообразие е една от най-добрите черти на градския живот. Това поставяне на хората в рамки обаче води до „разделяй и владей“ и затруднява индивидите в това да избягат от своята култура, ако желаят, или да се обединят, за да се борят с общи проблеми на работното място или в общността.
Един от аспектите на консервативния характер на мултикултурализма е начинът, по който държавата търси „лидери на общността“, за да ги превърне в клиентела – хора, с които управляващата класа може да работи и до известна степен да използва. Тези лидери твърдят, че са „автентични“ представители на група хора. Както култура, така и общност е също толкова неправилно използван термин, често мит. Точно както културите, така и общностите не са монолитни. Тези клиентелистки общностни лидери са по-консервативни от общността, която трябва да представляват, и интересите, които подобни взаимоотношения се стремят да обслужват, са интересите на капитала. Така вместо хората от работническата класа в дадена общност да водят съвместни кампании по въпроси като джентрификацията или нещо подобно на бедствието в Гренфел Тауър, се създават различни групи, разделени по религиозен и/или етнически признак, всички под ръководството на своя „лидер на общността“ или официално призната организация. Крайният резултат е многообразие от организации и групи, всички от които се стремят да утвърдят своите различия над тези на други множества, които най-вероятно са в същата позиция като тях. В най-добрия случай може да се сключи един вид съюз, ако различните групи временно се съгласят да работят заедно. Лидерите не искат да има твърде много единство, тъй като това може да подкопае собствената им позиция. Това е „мултикултурализмът отгоре-надолу“ – разделянето на хората и невъзможността да се види какво е общото между тях.
Има някои положителни черти на идентичностната политика – разбирането, че работническата класа е разнообразна и има вътрешни конфликти, гарантирането, че всички гласове в класата са чути, насърчаването на толерантност към тези с различен начин на живот. Тя обаче се основава на политика на деление и действа като сериозна пречка за революционната социална промяна.
Несъвършен анализ
В днешните „радикални“ политики съществува предположението, понякога ясно изразено, понякога не дотолкова, но във всеки случай в основата на голяма част от мисленето на постмодерната левица, че идентичността и политиката са континууми. В този модел идентичността е политика и политиката е идентичност. Едното е само един от аспектите на другото. Предполага се, че определени хора непременно ще бъдат привлечени към „радикалното“ поради своята идентичност, докато други ще бъдат склонни към „реакционна политика“ поради своята принадлежност. Това е есенциализмът: възгледът, че всяка група хора има определен набор от атрибути, които са необходими за нейната идентичност. Откъде идва този анализ?
„Корените на това могат да бъдат намерени в неолиберализма и неговата програма за разтваряне на обществото в индивиди и стоки. Разбира се, неолиберализмът не разтваря класите в производството или разделението на труда, но разгражда политическия потенциал на работническата класа чрез индивидуализация на класата. Ето защо днешната левица, в невъзможността си да се справи с пълното унищожение на своя исторически аналог през ХХ век, реши да се обърне към идеологията и стратегиите на крайната десница, с нейния акцент върху индивида, неговата идентичност, етническия романтизъм и защитата на културата, и да замени класата с нея. Класовите интереси на пролетариата не са движещата сила на днешната мейнстрийм лява политика, тъй като на него се гледа предимно като на една от „загубеняшките“ идентичности. Така че за нас, въпреки че произхожда от достойни стремежи, политиката на идентичността не е революционна позиция. Тя не е социалистическа (дори в най-широк смисъл). Това не е опозиция на структурите на потисничеството, защото не се бори с тези структури. В допълнение, тя се нарежда до други реакционни възгледи, защото използва биологията, за да ни раздели, разпределя отговорността по биологични и идентичностни принципи и като използва идеите на реакционната десница, в резултат служи на целите на управляващата класа. Освен това, поради широкото разпространение на този подход, бързо се прокарва и схващането, че единственият начин да се зачитат борбите на маргинализираните хора е чрез този модел. При настоящия доминиращ „здрав разум“ политиката на идентичност е просто синоним на антирасизъм, феминизъм, противопоставяне на хомофобията и трансфобията и т.н. Точно както мултикултурализмът отгоре надолу се разглежда от мнозина като синоним на зачитане на разнообразието и приобщаването. И така, ако някой критикува политиките на идентичността, мнозина ще го смятат и за противник на антирасизма, феминизма и така нататък, защото политиката на идентичност се разглежда като единственият начин за действие в такива ситуации. Важно е да се запитаме не само дали тя няма алтернативи, а дали наистина работи.
Това не означава, че „класата“ е по-важна от раса, сексуалност, пол и т. н. Това е грешка в категорията, която неизменно възниква. Това е изкривяване, което произтича от факта, че хората са толкова свикнали да виждат идентичността като основа на политиката, че могат да видят само конкурентни идентичности и нищо друго.
Когато казваме, че се интересуваме от класов анализ, ние не изтъкваме някаква идентична концепция за класа; няма съществени характеристики на това да бъдеш от работническата класа. Говорим за разбиране на социалните структури, които ни пречат да постигнем социална справедливост; такива, които в крайна сметка ни пречат да постигнем самоуправление. Ние не създаваме „работническата класа“ (или по-лошо, „бялата работническа класа“) като идентичност. Класата ни е наложена от социалните системи, понастоящем капитализъм. Намерението ни е да се сложи край на капитализма и всяка класова система – тъй че класите да не съществуват.
Класата е основното разделение в нашето общество, не защото е по-важна от гледна точка на влиянието върху живота на хората, отколкото потисничества като расизъм или сексизъм, а защото е единственото нещо, което ни обединява в потенциално революционно движение за анархо-комунистическо общество. По – голямата част от хората принадлежат към работническата класа – те не притежават средствата за производство и са принудени да продават труда си, за да оцелеят. Трябва да унищожим управляващата класа – независимо от нейния пол, етническа принадлежност, възраст, сексуална ориентация. Много други аспекти на нашето общество се определят от тази икономическа система. Държавата действа в интерес на капитала, а много институции като полицията, образование и медиите укрепват капитализма. Всеки представител на работническата класа има повече общо с други представители на своята класа, отколкото с някой от управляващата класа, с когото „споделя“ идентичност.
Това не означава, че няма други разделения. Патриархатът съществува от хиляди години и прониква във всички социални отношения, често в семейството и личните отношения. Това затруднява борбата с него по същия начин, по който можем да се противопоставим на експлоатацията на работното място. Колониализмът е създал дълбоко вкоренени предразсъдъци, които се проявяват по различни начини, създавайки апартейд както в работата, така и в обществото. Но това е различно от класовото разделение. Основният враг не е нито бял, нито мъж (въпреки че понякога може да изглежда, че е така!). Има разлика между справянето с разделенията и потисничеството, които съществуват в рамките на класата, и свалянето на управляващата класа. Трябва да имаме визия за обединена работническа класа, макар че има още много работа за постигане на истинско единство.
Идентичностната политика води до междукласови съюзи
Ако хората смятат, че имат повече общо с други „като тях“ – с други думи, чернокожи, жени, транссексуални, хора с увреждания и т.н., отколкото с други членове на работническата класа, тогава се стига до междукласови съюзи и до овладяване на борбата от управляващата класа. Протестите на Black Lives Matter включват голямо разнообразие от хора с напълно различни политически възгледи и докато някои призоваха за разформироване на полицията, други призоваха за равенство, изразяващо се в наемането на повече чернокожи полицаи.
Появяват се лидери, които след това се номинират като представители, често кандидатиращи се за политически постове. Мнозина обявиха победата на вицепрезидента на САЩ Камала Харис като голяма крачка напред както за цветнокожите, така и за жените. Прайдовете на LGBTQ + са пропити с корпоративни интереси – докато за организиращите това е възможност да си спестят средства, корпорации като Santander и HSBC получават безплатна реклама със своите плакати на прайда. Използването на повече черни и азиатски лица в рекламата наистина може да продава стоки. Колко азиатски жени наистина биха искали да заявят близостта си с министъра на вътрешните работи на Великобритания Прити Пател?
Расизмът и сексизмът са много полезни за капитализма, защото той би могъл да приеме реформи, които всъщност биха го направили по-силен. Разделението между половете и расите на работното място може да служи за някои цели, но талантът често се губи, ако само белите мъже могат да заемат определени позиции.
Може би е трудно да се чувстваме другари с много расистки и сексистки настроени членове на работническата класа, но ако искаме да успеем не само да направим няколко реформи, но и да създадем едно напълно ново общество, тогава хората трябва да започнат да виждат, че въпреки всичко те са по-близки с останалите членове на работническата класа, отколкото с представителите на управляващата класа, дори и ако споделят една и съща идентичност с тях.
Засилване на разделенията: определяне на същността и йерархии на привилегиите
Има няколко начина, по които идентичностната политика засилва разделението в работническата класа и проваля борбите.
Различните идентичности са свързани с определени характеристики. Въпреки че често се признава, че те имат социален произход, политиката на идентичността до известна степен заимства езика и концепциите на крайната десница (а сега те са заимствани обратно от т.нар. alt-right) и използва езика на биологията. Често се среща формулировката „не можеш да разбереш моите преживявания, защото не споделяш моя цвят на кожата/хромозомите/ мтДНК/химията на мозъка и т.н.“. Възможно е хората да не могат да разберат напълно преживяванията на другите, защото един мъж или жена, чернокож или бял човек ще преживее капитализма по различен начин до известна степен. Но опитът е важен, а не биологията.
Това разделяне на хората в отделни групи води до конкуренция за това кой е най-потиснат. Теорията за привилегиите, разработена от академици, се използва за създаване на йерархия на потисничествата. Това важи дори за определени групи идентичност. И да бъдеш по-малко привилегирован, да принадлежиш към повече по-малко привилегировани групи (жени, транссексуални, хора с увреждания, чернокожи и т.н.) ти дава по-голям статут и следователно правото да бъдеш слушан повече от другите. Например в групата за психично здраве тези, чиито увреждания са по-малко видими, са по-привилегировани и следователно имат по-малко право да говорят. Хората, които се събират в групи, за да се борят за нещо, което би трябвало да е общ проблем, могат да затънат в безкрайни спорове за това кой трябва да бъде изслушван повече. Това всъщност създава дисбаланс на силите – на теория целта е да се коригира дисбалансът на силите, но в крайна сметка се стига до пресъздаване на йерархии, а не до съсредоточаване върху самата борба.
Политика на идентичността: подкопаване борбите на работническата класа срещу капитализма, опресиите и йерархиите
Вина и морално превъзходство
Те се изкачиха по хълма от мочурливата Епинг Форест, нагъчкани на групички, водени от млада чернокожа жена. Зад нея имаше петима бели мъже на средна възраст и едно 15-годишно момче, свързани с верига. Около вратовете на момчето и единия от мъжете на около 60 години имаше импровизиран дървен хомот, който усукваше главата на последния, докато вървяха. Всеки от тях, включително и няколко деца, които тичаха заедно с тях, но не и чернокожите, носеха тениска със сурова надпис: „Много съжалявам“.
Андрю Уинтър, дизайнер от Лондон, напусна работата си, за да се присъедини към последното турне. Съпругата му Вонета, родом от Барбадос, също е на разходка, въпреки че не носи блуза с надпис „много съжалявам“. Техният син от смесена раса Джош, който е на 10 години, понякога носи такава, понякога не.“
Търговията с африкански роби е един от най-лошите примери за нехуманност на човечеството в световната история. Едно е обаче хората да разберат и да научат за тези ужасяващи събития, независимо дали става въпрос за търговията с роби, еврейският геноцид или отношението към жените през по-голямата част от историята, друго е да държим отговорни тези, които не са пряко замесени, само защото имат общи характеристики (цвят на кожата, пол) с тези, които действително са.
Тенденцията да се събират всички бели, мъже и т.н. в една група, в друга идентичностна кутия, и след това всички да се третират еднакво показва как политиката на идентичност се приближава до биологичния детерминизъм. Хората трябва да бъдат държани отговорни за действията си, но не чрез някаква фалшива асоциация с идентичност – такава, която човекът дори не желае, но му е наложена. Ако човек продължава да отрича Холокоста или казва, че робството е положителна част от европейската история, тогава той заслужава да бъде държан отговорен. Повечето хора сме отговорни да продължим да се борим с расизма и сексизма днес, вместо да изпитваме вина за миналото. Какъвто и да е произходът ти, ако твоите родители, баби и дядовци, прабаби и прадядовци са извършили някакво престъпление, каквото и да е то, без значение колко е тежко – изнасилване, убийство, насилствено нападение, каквото и да е – ти не носиш отговорност. Ни най-малко.
Този акцент върху вината и личната отговорност е мястото, където либералният индивидуалистичен подход навлиза в задънена улица. Под „либерален“ нямаме предвид просто анализ, който не е достатъчно прецизен или е пропит със слаби и сантиментални убеждения, а отговор, при който колективът е без значение, при който поправянето на грешките е въпрос на вътрешен индивидуален морал, а не на практически съвместни усилия. Ние от ACG се интересуваме от това как урокът се превръща в действие. Защото в противен случай нищо полезно няма да бъде извлечено и няма да се случи социална промяна. На жаргон наричаме това праксис (praxis). Ако вашият праксис се изразява само в имитиране на тъжно лице и сълзи, като търсещ внимание, събуден Марсел Марсо, тогава ние не проявяваме интерес. Ще оставим това на либералните знаменитости.
Придаването на съществени характеристики на социалните групи означава, че индивидите от потиснатите групи са изначално по-добри от тези от другите. По този начин, ако сте жена или цветнокож, ще бъде по-малко вероятно да станете потисник. Това важи и за работническата класа. Като резултат и мисленето на хората, че политиката на някои групи е по-добра от тази на други, само защото произхождат от нея. (Да, хората, които са преживели потисничество, е по-вероятно да са развили добра политика, но това е опитът, а не фактът, че се идентифицират с дадена социална група.) Обратното също е проблем – допускането, че белите са автоматично расисти или мъжете сексисти. Тази есенциализация на хората обикновено дава на всеки член на потиснатата група морално превъзходство. Първо, някои от тях наистина ще бъдат членове на управляващата класа. И принадлежността към потисната група – работническата класа, чернокожите, жените – не ви прави автоматично добър човек с правилна политика. Няма култура в света, която да не е проявявала жестокости. Няма етническа група или пол, които да могат да претендират за съвършенство.
Създаването на култури на обвинение и вина, които не допринасят за борбата с потисничеството произтича от разбирането, че произходът на тези проблеми е системен. Това не означава, че хората трябва да бъдат освободени от отговорност за поведението си, но те не могат да бъдат обвинявани за система, която не са създали, докато се борят да се отърват от нея сега.
Либералният отговор, изразяващ се в показване на сълзи и срам, не само че не помага, но всъщност насочва вниманието обратно към вас. „Вижте ме, облечен съм в груба роба: почитайте моята правота“. Не усилвате гласовете на другите и не подпомагате тяхното самоопределяне и овластяване, ако буквално завземате сцената за своите ритуали по самобичуване.
Това важи и за белите хора, които показаха срама си за привилегиите си на демонстрациите на Black Lives Matter през лятото на 2020 г., като се наредиха да плачат на подиуми в паркове по целия свят. Не е адекватно да се проливат сълзи, защото чернокожият човек е по-склонен да бъде спиран и претърсван, че е по-вероятно да има неподходящо жилище, че е по-вероятно да има нископлатена работа или някой от безбройните други начини, по които расизмът влияе на чернокожите, а не на белите. Това, което е необходимо, е практическа солидарност и борба, обединяваща всички представители на работническата класа, които са експлоатирани и потиснати от управляващата класа. Пример за това е начинът, по който много различни групи се обединиха срещу законопроекта за полицията, престъпността, наказанията и съдилищата – като признаха, че цялата работническа класа ще бъде подложена на полицейски репресии, вместо да се препират кой страда най-много от ръцете на полицията.
Вината е неправилно приложена, погрешно насочена и изкривена от крайно непълноценно виждане за света. Това не помага на поробените народи от историята на капитализма. Това не помага на онези, които се борят срещу игото на съвременното робство. И това в крайна сметка оставя самата капиталистическа система невредима.
Предпочитаме практичен отговор на расизма, основан на овластяване, класова солидарност и общностен интерес, а не такъв, който се основава на вътрешни индивидуални размисли за морала, вината и срама.
Кой има полза от репресивните системи? Превръщане на други членове на работническата класа във врагове.
Друга особеност на идентичностната политика е тенденцията да се твърди, че в работническата класа съществуват привилегировани групи, които пряко се възползват от потисничеството на другите и следователно стават врагове. Очевидно е, че управляващата класа се възползва от начина, по който обществото е организирано – те се възползват от собствеността си и контрола върху средствата за производство и отчуждаване на трудовите продукти. Те също така се възползват от половото и расовото разделение на труда. Така че белите работници възползват ли се от дискриминацията на цветнокожите? Дали мъжете се възползват от патриархата? В известен смисъл, да. Трябва да се признае, че поради расизъм белите хора, мъжете или всяка група, която не е обект на конкретна дискриминация, имат относително предимство. Търговията с роби донесе огромно богатство, което наистина повиши стандарта на живот на европейските народи. Фактът, че жените вършат цялата домакинска работа, отглеждат деца плюс отиват на работа, дава на мъжете повече време да се срещат с приятелите си.
Изследванията показват, че учителите подсъзнателно и неволно обръщат осем пъти повече внимание на момчетата в класната стая, отколкото на момичетата. (Sadker & Sadker, 2004 www.sadker.org/PDF/TextbooksandGenderEquity.pdf ). Това е само един от механизмите, чрез които момчетата научават каква тежест са получили гласовете им. И не са само момчетата, които научават това: момичетата също ще почувстват, че момчетата не получават „полагащото им се“, ако учителят се опита да даде на момичетата повече равенство. Социалните норми на нашето общество – включително сексистки, расистки и други предразсъдъци – са усвоени от всички нас и често само чрез образоването си виждаме какви са социалните норми, които сме възприели и усвоили от детството си.
Да се твърди обаче, че белите мъже са по-привилегировани и имат интерес да запазят статуквото, е сериозна грешка в анализа. Единствените, които наистина се възползват от тези разногласия, са управляващата класа. Асад Хайдер, редактор на списание Viewpoint, излага аргумента, че“ привилегията на бялата кожа “ е в ущърб на цялата работническа класа, включително нейните бели представители. Тя е „инструмент за класово разделение“ и е ефективна в контрола именно чрез „предотвратяване на единството с чернокожите работници“. Той цитира Ноел Игнатиев: „идеологията на белия шовинизъм е буржоазна отрова, насочена предимно към белите работници, използвана от управляващата класа като оръжие за подчиняване на черни и бели работници. Тя има своята материална основа в практиката на бялото превъзходство, което е престъпление не само срещу белите, но и срещу целия пролетариат. Следователно, премахването му със сигурност се квалифицира като едно от класовите изисквания на цялата работническа класа. (www.viewpointmag.com/2017/01/06/white-purity /)
Активистът Ричард Мозер, който пише в Counterpunch, покрива подобна тема, когато излага мнението на писателя марксист от работническата класа Теодор Алън, че „привилегиите на белите противоречат на дългосрочните политически и материални интереси на белите хора. Ползите, подкупите и призивите към белите хора имат реална стойност и това е една от причините те да работят, но тази стойност е много по-малка от онази, която би се получила чрез класова солидарност и общи действия на работниците от всички раси за повишаване на заплатите, спечелване на политическа власт и установяване на справедливост.“ (www.counterpunch.org/2017/08/14/white-skin-privilege/ ).
Така че, макар да признаваме, че някои групи са имали предимства пред други, подчертаваме, че полезният отговор не е либералният рефлекс на личната вина, а солидарност и практически действия. Ако гледаме на всички външни хора като на потисници и не ги допускаме, тогава как ще ги спечелим? Ако само „правилните“ хора могат да бъдат чисти борци срещу аблеизма (или расизма, трансфобията, сексизма и т.н.), как тогава той може да бъде победен?
В епизод на телевизионното шоу на Би Би Си „Имам ли новини за вас?“, се обсъждаше въпрос относно расизма, където чернокожият комик Реджиналд Д.Хънтър беше панелист. Останалата част от групата и водещият го погледнаха в очакване на отговор. Той отговори с нещо сходно на: „по дяволите, само на мен ли ми е позволено да знам, че това не е правилно? Вие просто не можете да кажете дали това е така или не?” Ето в тази ситуация сме се озовали.
Друга жертва на политиката на идентичността и култа към индивидуалността е посегателството върху свободата на словото и свободата на изразяване. „Културата на отмяната“, „будността“, липсата на платформа се превърнаха в оръжия за репресия както за крайно десните, така и за последователите на идентичностните политики.
Вместо да водят политически или идеологически спорове, да се опитват да образоват хората или да обсъждат важни въпроси, все повече оратори, теоретици и активисти биват категорично и публично изключвани и заглушавани, защото обиждат определена група. „Ловът на вещици“ срещу лица, които се смятат за виновни за това нарушение, става нещо обичайно и ефективно. Това е цензура от произволен и персонализиран характер. В най-добрия случай може да доведе само до горчивина и възмущение, а в най-лошия към активна репресия, запътила се към авторитаризъм и фашизъм. Какво стана със спечелването на сърцата и умовете на хората?
Тази цензурна идеология накара десницата/крайната десница да завладее и предефинира понятието „свобода на словото“ като разрешение за крайната десница да изразява открито своята идеология, като същевременно изключва всяка по-либерална или лява гледна точка. Това е опасна и плашеща първа стъпка по пътя към фашизма, на която трябва да се противопоставим.
Алтернативи: борба с капитализма и потисничеството
По-ефективният подход е да се подкрепи самоорганизацията на потиснатите групи в автономни такива, които все пак имат връзка с общото движение на работническата класа. Други представители на работническата класа могат да проявят практическа солидарност, насърчавайки самодейността и овластяването на тези групи. Това е алтернатива на идентичностната политика, както и на класовия редуктивен подход.
Женските активисти и синдикалистите често са обвинявани, че „разделят работническата класа“, като изискват женска организация и конкретни действия по проблемите на жените или безопасни пространства. По аналогичен начин цветнокожите са били обвинявани в същото, когато са изисквали автономна организация, признаване на дългата история на потисничество или специално внимание към расизма. Трябва да разграничим анализа на индивидуалната идентичност, водещ до конкурентна йерархия на потисничество, и желанието да се обединим заедно с други активисти с общ опит и интереси.
Много леви организации са заявявали (а някои все още твърдят), че отделна автономна организация на определени групи е разсейваща и противоречи на класовата политика. Ние, като анархо-комунисти обаче подкрепяме автономната организация и произтичащата от нея борба и утвърждаваме практическото и теоретичното разграничение. За нас е ясно, че има разлика между политиката на идентичност, от една страна, и автономната организация, от друга. Първата се фокусира само върху потисничеството на групата; втората признава, че не съществува антикапиталистическа перспектива, която може да разглежда другите работници като врагове.
Автономните организации също ще се съсредоточат върху ключови въпроси за конкретна потисната група, осъзнавайки, че такава организация е необходима за насърчаване на исканията и повишаване на доверието. Въпреки това, другите работници не са врагове – понякога те могат да бъдат пречка – но целта е да ги позиционирате към себе си чрез демонстрация на сила и диалог.
Автономната организация се оказа ефективна в даването на глас на групи, чийто глас преди това е бил заглушаван или свеждан до минимум поради управляващата идеология и реалността, че властта е предимно в ръцете на хетеросексуални, бели, дееспособни мъже. Например, в синдикалното движение преди тридесет или четиридесет години имаше много малко жени или черни активисти и важните за тях работни и социални въпроси до голяма степен бяха игнорирани. Ако погледнем случая на жените: като самостоятелни женски групи биха могли да формулират искания и да се организират на местно и по-широко ниво. Сексуален тормоз, домашно насилие, тормоз, менструация, менопауза, репродуктивни права, неравностойно заплащане, трудните смени, права на работниците на непълно работно време и така нататък станаха част от основния синдикален дневен ред. Като революционна политическа организация трябва да подкрепяме самоорганизацията на групите и да слушаме гласовете им. Това не е същото като да насърчаваш правата на индивидите поради тяхната идентичност. Не е и като да приемаш гледната точка, че някои идентичности имат по-голямо значение и тежест от други, което води до кавги и разпри помежду им. Нашата цел трябва да бъде колективно действие за насърчаване на класовата борба, включващо всички гласове на класата. Като политическа организация ние подкрепяме самоорганизацията на групите и слушаме гласовете им, а не насърчаваме правата на индивидите поради тяхната идентичност.
В много организации, включително профсъюзите, автономните групи имат само „консултативна“ роля или са изведени на втори план като „дискусионна площадка“. Като анархо-комунисти ние признаваме правото на автономните групи да определят собствения си дневен ред и да помагат за определянето на този на по-широката група, когато техните решения ще повлияят на практиката на цялата организация.
Но има и друг етап. Той е да вградим тази борба както в начина, по който изграждаме нашата дейност, така и в начина, по който разбираме системата, която се опитваме да свалим. Силвия Федеричи пише: „огромното количество платен и неплатен домашен труд, извършван от жените вкъщи, е това, което движи света“ (стр. 2, Revolution at Point Zero, 2011 г.), прилагайки идеята за „социалната фабрика“, според която „капиталистическите отношения стават толкова хегемонистични, че всяко социално отношение се подчинява на капитала и разликата между общество и фабрика се срива, така че обществото се превръща във фабрика, а социалните отношения директно стават отношения на производство“ (стр. 7, 2011 г.). С други думи, капитализмът се възползва пряко от сексизма и мизогинизма. Възползва се пряко от расизма (всъщност индустриалната революция буквално се появи на гърба на робите в памучните полета, без които памучните фабрики в Северна Англия нямаше да разполагат със суровини). През есента на 2020 г. в медиите започват да се появяват истории за чернокожи адвокати, за които служителите на съда предполагат, че принадлежат по-скоро на подсъдимата скамейка, отколкото към адвокатската колегия. Поуката не е, че са необходими повече чернокожи модели за подражание по върховете на юридическите професии, а че правната система е изцяло расистка. Ако расисткото допускане на здравия разум на обществото е, че чернокож човек не може да е адвокат, как може чернокож да убеди системата, че е потенциално невинен? Става въпрос за тънки слоеве от държавни и капиталови структури.
Тези борби не са отделени от борбата срещу капитализма; те са неразделна част от нея.
Идентичностна политика и неолиберализъм
Политиката на идентичност, в смисъл, в който я описахме, е реакция на материалните условия. Въпреки това, тя беше приета от неолиберализма, заради идентичностни проблеми, които се налагаше да бъдат разрешени. Както отбелязва Дейвид Харви в „Кратка история на неолиберализма„(2005), неолибералният проект предложи на радикалите от 60-те години на миналия век компромис за свободите за някои вместо равенство за всички. Ето защо, в смисъла, в който описваме политиката на идентичност, тя е станала ефективна при осигуряването на разнообразие в управленските класи, но тези ползи не проникват в работническите класи. Този недостатък (всъщност не е недостатък, тъй като това е неговата цел) е подробно критикуван от автори като Кенан Малик, Бел Хукс, Карен и Барбара Фийлдс и Асад Хайдер.
Тази силно индивидуалистична и либерална (в смисъла, който има предвид Реймънд Уилямс в „Ключови думи“, т.е. разглеждане на социалните проблеми от гледна точка на индивидуалния морал, но с намек за либерален в смисъл на „нямащ много солидни аргументи“) форма на отговор на потисничеството наистина произтича от материалните условия, но тя е спечелила надмощие в съвременната култура. Тя е в основата на отговорите на телевизионните участници, на сценаристите на сапунени опери и ситкоми, на обученията за повишаване на осведомеността за човешките ресурси, на културния консенсус относно чувствителността към различни проблеми на идентичността. Той заема тази позиция в съвременния здрав разум, защото класата с доминиращата материална сила в обществото, следователно е и доминиращата културна и интелектуална сила. Както казват Маркс и Енгелс (в Немска идеология),водещите идеи във всяка епоха са идеите на управляващата класа .
И тази управляваща класа е удовлетворена от ефекта на „разделяй и владей“, който носи политиката на идентичността. Ето защо възстановяването на солидарността – това е пътят напред.
Политиката на идентичност убива свободата на изразяване и потиска дебата
Заключение
Затова нека заявим: жени, другарки и другари, нашият враг не са мъжете, а сексистките и женомразките структури на капитализма; чернокожи другари, нашият враг не са белите, а расистките структури на капитализма; куиър другари, нашият враг не са хетеросексуалните, а хомофобските структури на капитализма; транс другари, нашият враг не са цис хората, а трансфобските структури на капитализма; другари с увреждания, нашият враг не са способните хора, а аблеистките структури на капитализма. Ето защо повтаряме думите на Фред Хамптън от партията „Черните пантери“:
„Ние ще се борим срещу расизма не чрез расизъм, а чрез солидарност. Заявяваме – няма да се борим с капитализма с помощта на черния капитализъм, но ще се борим с него с помощта на социализма.
