На 7 юни вечерта, след съприкосновение с варненската полиция, бе убит 36-годишният Явор Георгиев. Непосредствено след смъртта му, варненската полиция и главният прокурор на Варна – Конов, излязоха с официална позиция, в която целенасочено излъгаха, че не е упражнявано полицейско насилие над Явор. Само 24 часа по-късно, в публичното пространство излязоха записите от бензиностанцията, в която се случва инцидентът. Благодарение на тези записи лъснаха лъжите на полицейските началници. Ясно се видя, не само, че полицаите бият и душат жертвата си, но и че насилието е изцяло инициирано от полицаите. Дали Явор умира единствено в следствие от ударите и душенето от страна на служителите на реда или за смъртта му допринася и фактът, че е употребил кокаин преди инцидента, не е напълно ясно. Безспорно е, че полицията има роля в смъртта на Явор и че се опита да скрие тази роля чрез целенасочени лъжи пред гражданите на Варна. Това, на което полицаите са се надявали е, че изключените им камери и готовността на шефовете им да лъжат безочливо, ще бъдат достатъчни, за да се измъкнат безнаказано. А те имат пълното право да разчитат на това, както доказаха Конов и полицейските шефове, лъжейки без да им мигне окото по време на брифингите. Това, което не бяха предвидили е записа от бензиностанцията. Без него, Явор щеше да е поредната жертва на полицейско насилие, без виновни и без наказани. Записите предизвикаха масово обществено недоволство и нетърпимост към явните лъжи на МВР, като в отговор стотици варненци излязоха на улиците, за да защитят истината и справедливостта и да се противопоставят на наглите полицейски инсинуации и откровени лъжи. 

След като обичайните методи за прикриване не проработиха, МВР започна кампания за очерняне на жертвата, като заля медиите със свободни съчинения за възможните ефекти от наркотиците, както и всякаква мръсотия от миналото на жертвата, каквато са успели да изровят. Част от медиите безкритично възприеха, за съжаление, обичайната си роля на предавател на държавната пропаганда. В същото време, освен очакваната реакция на полицейските синдикати, видяхме и реакцията на част от организациите на работещите в спешна помощ, които също станаха обект на критика, заради действията си по време на инцидента. Факт е, че често екипите на бърза помощ стават жертва на атаки от неуравновесени хора по време на работата си, както е много вероятно част от обвиненията срещу тях, въртящи се из мрежата и споделяни по протестите, да са резултат от афект и неразбиране на съществото на работата на спешните медици. В същото време, възприемането на защитна позиция и категоричното отхвърляне на каквато и да било вероятност за неправилни действия от страна на екипа на място, също не е най-подходящата реакция. За да запазят доверието към тази изключително важна и социално значима обществена институция, каквато представлява бързата помощ, първо – всички ние трябва да бъдем по-внимателни с обвиненията си, но също така и представителите на сектора са длъжни да подходят с разбиране и да предложат реален анализ на действията и възможните грешки на екипа, за да сме сигурни, че сме направили всичко възможно като професионалисти и като общество. подобни трагедии да бъдат избягвани в бъдеще. 

Призиви за запазване на достойнството на полицейската професия и връщане на доверието в МВР също се появиха в общественото пространство, но тук нещата стоят по съвсем друг начин. Социалната функция на полицията е меко казано спорна, а историческата ѝ роля – без съмнение негативна. Достатъчно е да се замислим колко пъти сме получили реална помощ от полицията и да сравним този опит с всички изстъпления на полицията, на които сме ставали свидетели, пряко или косвено. Всички знаем и за активната роля на полицията по принцип и варненската полиция в частност, в организираната престъпност и наркоразпределението в нашия град. Но тук не говорим за индивидуални случаи или няколко гнили ябълки. Нито пък намекваме за проблем с индивидуалните качества на отделните служители на МВР.  Проблемът е в институцията. Полицейската институция винаги е имала
репресивен характер, свеждащ се преди всичко в използване на насилие в услуга на властта. Независимо от контекста. Затова не е изненада, че от както съществува полицейската институция, тя винаги е била обект на презрение от страна на народа. От заптиета на османската империя, през стражарите на царска България, до милиционерите от соца и днешните ченгета. 

Затова не трябва да се поддаваме на внушенията на властимащите и обслужващия ги персонал от силовите министерства – няма нищо лошо в това да мразиш полицията, така както са ги мразили твоите деди. Да се противопоставяш на полицейския произвол не те прави “лош гражданин”, който “подронва авторитета на полицията”. Тези, които подронват авторитета ѝ, са самите полицаи и най-вече техните началници, а наш дълг като общество е да се защитаваме от насилието и произвола, особено когато те са облечени в униформа.

Щом за полицейските началници да убиваш безнаказано те прави добър полицай, то за нас – да мразиш полицията те прави добър гражданин.