Представете си сцената. Връщаме се точно преди 90 години в Барселона през 1936 г. Фашизмът е на власт в Германия и Италия. На целия континент десницата е във възход. В съседна Португалия на власт е ултранационалистическата партия „Нова държава“. На изток автократичните десни режими се движат все по-надясно. В Русия, някога надеждата на световната работническа класа, бившите революционери се озовават в ГУЛАГ-а на Сталин, или още по-лошо, биват екзекутирани. Както пише руският писател Виктор Серж, чиито по-ранен роман се развива в Барселона, намираме се в, „Нулевия час на века“.

На 17 юли десни генерали извършват военен преврат в Испания срещу новоизбраното ляво правителство на Народния фронт. Той започва в испанско Мароко, където на местното население и войниците е казано, че правителството иска да премахне Аллах. Оттам превратът се разпространява към континента. В големите градове, особено Мадрид, Барселона и Валенсия, превратът се проваля. Двете най-големи синдикални федерации, анархистката CNT и социалистическата UGT, обявяват обща стачка, работниците изкопават оръжия, заровени по време на въстанието през 1934 г., и заливат улиците. Първоначално правителството се опитва да преговаря с превратаджиите. Това правителство обаче е разпуснато и е назначено ново правителство, което раздава оръжия на работническите синдикати.

В районите, където превратът е успешен, социалистите и синдикалистите са избити от силите на Франко. От големите индустриални градове обаче националистите успяват да поемат контрола само над Севиля. Във всички останали градове в Испания работническите организации потушават бунта на националистите. С помощта на Хитлер и Мусолини, Африканската армия е прекарана по въздух от испанско Мароко в Севиля. Когато първоначалния сблъсък утихва, Републиката контролира район с 14 милиона от тогавашното 25-милионно население на Испания. Армията се разцепва на две, като офицерите се присъединяват към Франко. Страната е разделена. Това е началото на тригодишна гражданска война.

Основната революционна сила в Испания е анархосиндикалистката Национална конфедерация на труда (CNT). Тя води началото си от испанската секция на Международната работническа асоциация и е сформирана през 1910 г. в Барселона от каталунския синдикат „Работническа солидарност“, обединен с други местни федерации, за да формира националната организация. Първоначално синдиката има 26 571 членове. Достига най-големия си размер преди Гражданската война през 1919 г. с масовата 44-дневна обща стачка в Каталуния, като по това време има около 700 000 членове. Въпреки суровите репресии (малко преди стачката, въоръжени наемници на шефовете убиват 22 синдикални лидери за 48 часа), стачката побеждава и правителството е принудено да въведе осемчасов работен ден.

И така, защо анархизмът е най-голямата сила в работническото движение в Испания? В Северна и Централна Европа марксистите са по-силното течение. В Южна Европа, особено в Испания, анархистите са по-силни. Това не означава, че в Испания не е имало марксисти, или че в Германия не е имало анархисти. Германският анархистки работнически съюз например е имал около 150 000 членове. Това означава, че Комунистическата партия по време на революцията е била доста малка, около 30 000 членове. Традиционният марксистки аргумент е, че Южна Европа е изостанала и по-слабо индустриализирана и следователно по-податлива на анархистката идеология. Този аргумент обаче не обяснява защо центърът на силата на анархистите е Каталуния – най-индустриализираната част на Испания. Други аргументи твърдят, че испанската ситуация е давала на шефовете по-малко пространство за реформи, така че реформаторската политика е имала малък успех, привличайки хората към по-революционни идеи. Каквато и да е причината, анархистите са доминиращата сила в работническото движение и това е така още от времето на бакунистите в Първия интернационал.

Провалът на преврата в голяма част от Испания оставя работниците на власт по улиците и на практика поставя страната под техен контрол. Правителството обаче все още съществува и няма намерение просто да си отиде.

Докато работническите организации се концентрират върху поемането на контрол над икономиката, държавните сили работят за възстановяването на властта си. На 2 август правителството постановява организирането на „Доброволчески батальони“, които ще станат основата на новата национална армия. В крайна сметка държавата се основава на въоръжена сила и в ситуация, в която армията се е разбунтувала и въоръжени работници са взели властта по улиците, държава без армия е в много слаба позиция.

Можем да сравним ситуацията в Испания с тази в Русия между февруари и юли 1917 г. Съществува форма на „двувластие“, ​​при която работническите организации контролират политиката и икономиката, но правителството все още съществува, макар и да няма достатъчно власт за да управлява. Започва социализацията на икономиката, особено в селските райони. В селата селяните отнемат земята от едрите собственици и създават колективни общности. В някои от тях парите дори са премахнати. Земеделските колективи са може би най-радикалният израз на испанската революция. В градовете синдикатите поемат контрола над индустрията. 70% от испанската индустрия се намира в Каталуния, районът, където анархистите са най-силни, и именно там се осъществяват най-дълбоките инициативи за установяване на работнически контрол.

Не цяла Испания е в ръцете на работниците. Както споменахме по-рано, извън големите градове превратът е успешен. Страната е в ситуация на гражданска война. На дневен ред е въпросът „война или революция“. Малката комунистическа партия се противопоставя на революцията. Тя казва, че първо трябва да се спечели победата и революцията трябва да бъде отложена за след това. Тази линия се хареса на средната класа, която е ужасена от настъпващата революция. Комунистическата партия се застъпва за правата на дребните бизнесмени да запазят частната си собственост и бързо се разраства. През първите пет месеца на войната тя увеличава членската си маса двойно. Наред с привлекателността си за собствениците на малък бизнес, комунистите имат и подкрепата от СССР, който е основният доставчик на оръжие за Испанската република.

Международните сили, чрез Лигата на нациите, предшественик на днешната Организация на обединените нации, създават международен „Комитет за ненамеса“. Европейските сили обещават да не се намесват в делата на Испания. Въпреки това, Италия, Германия и до известна степен Португалия се намесват. Италия изпраща 50 000 „доброволци“ да се бият в Испания. Освен това те изпращат 7 военни кораба, 763 самолета, 18 001 артилерийски оръдия, 240 747 пушки и 157 танка. За да поставим това в перспектива, в началото на войната испанската армия разполага едва с 18 танка. Русия оказа подкрепа на испанските републиканци, но внимава да не притеснява твърде много Великобритания и Франция, които се страхуват от испанската революция, тъй като търси съюзи с тях срещу Хитлер. Политиката на Москва и Испанската комунистическа партия, която е креатура на Сталин, е да се противопоставят на всякакви признаци на революция, за да не изплашат буржоазията както в самата Испания, така и в международен план.

За сталинистите целта е да се предотврати революцията. Целта им е да убедят британците и французите, че републиканците в Испания не представляват революционна заплаха. Интересите на Русия и империалистическите съюзи са най-важното съображение. Политиката на Комунистическата партия винаги е била да се сложи край на испанската окупация на Северно Мароко. Когато обаче въпросът е подвдигнат в правителството, сталинистите гласуват против. Те са твърде уплашени да се противопоставят на Франция, другата европейска сила, държаща мароканска територия. Комунистическата партия говори преди всичко за необходимостта от спечелване на войната. Затоваа тя инициира мащабна атака срещу системата на работническите милиции и подкрепя създаването на „професионална“ армия. Контролът им върху вноса на оръжия им позволява това. Но по мароканския въпрос обаче едно ключово военно оръжие е игнорирано. Армиите на Франко са пълни с арабски войници. Бунт в Северна Африка би бил сериозен военен удар за фашистката страна. Отвъд това е въпросът как комунистите изобщо могат по някакъв начин да подкрепят продължаващото европейско господство над африканските територии.

Атаките срещу системата на работническите милиции са съпътствани от атаки срещу колективизацията. Милициите са съставени преди всичко от работници революционери. Те провеждат масови събрания и избират свои собствени офицери. Сталинистите искат те да бъдат заменени от редовна дисциплинирана армия. Така прашителството отнема оръжията от работниците и им е заповядано да се разпуснат. Междувременно комунистическата партия насилствено разпуска земеделските колективи. Испанските анархисти бяха игнорирали държавата. Те си мислеха, че могат да създадат свои собствени системи на власт и да ги развият извън държавата. Нещо повече, те дори се присъединиха към правителството, като четирима членове на CNT се присъединиха към правителството през ноември 1936 г. Щяха да платят за това с кръв.

През май 1937 г. в Барселона избухват въоръжени боеве между анархисти и сталинисти. Напрежението е нараствало през последните седмици. Традиционните маршове за 1 май са отменени. На 3 май полицейските сили атакуват контролираната от анархистите телефонна централа. Това е искрата, която запалва пожара. CNT и нейните съюзници, POUM (по-малка марксистка партия, близка до троцкизма, вероятно най-известна днес, защото английският писател Джордж Оруел участва в нейните милиции), обявяват обща стачка и излизат на улицата. Следва седмица на улични боеве, която оставя стотици жертви. Сталинистки ескадрони на смъртта убиват водещи бойци като италианския анархист Камило Бернери. На 7 май ръководството на CNT призовава работниците да прекратят стачката и да се върнат на работа.

„Двувластието“ не е ситуация, която може да продължи вечно. Испанските анархисти не успяват да смажат държавата и в крайна сметка тя ги смазва. POUM е обявена за незаконна и репресирана. Нейният лидер, Андреас Нин, е убит от същите сталинистки ескадрони на смъртта. CNT все още е твърде голяма и силна, за да бъде забранена. Въпреки това, тя е маргинализирана и нейните бойци са отстранени от властови позиции. Въпреки че войната ще се проточи още две години, революцията вече е приключила. Ситуацията на двувластие е приключила и работниците вече нямат контрол.