Тук продължаваме с третата част от нашата поредица за историята на съвременния свят и работническото движение. Първата част се занимаваше с Индустриалната революция и как тя промени света. Във втората част говорихме за това как тези промени повлияха на европейската политика през деветнадесети век, довеждайки до революциите от 1848 г. и Парижката комуна. Този месец ще обърнем внимание на Балканите и ще разгледаме как тези събития доведоха до събарянето на стария ред на Балканите и до възхода на национални движения и бунтове в целия регион.

В разцвета си Османската империя е може би най-могъщата държава в света, със сигурност най-могъщата държава от тази страна на Китай. Тя се простира на три континента и територията ѝ включва тази на над 30 съвременни държави. По времето на Индустриалната революция тя е преминала зенита си и разширяването ѝ през Балканите в Централна Европа е спряно, но все още представлява значителна сила. И все пак до 1853 г., по-малко от век след Индустриалната революция в Англия (1760 г.) и политическата революция във Франция (1789 г.), ситуацията е толкова лоша, че руският цар Николай I описва страната като „болния човек на Европа“, а само 69 ​​години по-късно Империята е съборена.

Основните заплахи, пред които е изправена Империята, са тези, донесени от ветровете, идващи от двете революции в Северозападна Европа, промяната в методите на производство от Англия и политическите промени, особено възходът на национализма, идващи от Франция. Империята бързо изостава технологично от европейските сили и нейният мултиетнически характер я прави особено податлива на възхода на национализма. Може би първо трябва да разгледаме накратко и двете точки, преди да продължим.

Ключовият аспект на Османската империя в това отношение е, че тя не е феодална. Въпреки че иновациите през Средновековието са бавни, те са се случвали. Феодализмът е система, в която селяните дължат своята вярност на рицар, който дължи своята вярност на лорд, който от своя страна дължи своята вярност на краля. В рамките на тази система всеки индивид предава земята си на своя наследник. В Османската империя действа различна структура. Вместо някакъв местен господар, управляващ даден регион, бейлербеят, провинциален управител, е назначен от султана в Константинопол. Това не е наследствена роля и тези управители са можели да се местят от място на място. Това означава, че техният непосредствен икономически интерес не е в развитието на (селскостопанското) производство, а по-скоро в това да печелят колкото се може повече пари, докато заемат поста. Английският господар развива земята, защото тя ще бъде наследство на сина му. Османският господар има склонност да извлича колкото се може повече пари тук и сега. В това и двамата действат рационално.

Това, коети има значение за нашия разказ е, че малките увеличения в селскостопанското производство, които в крайна сметка водят до така наречената „Английска селскостопанска революция“, липсват в османските земи. Тази система има своите предимства. Европа през Средновековието е разкъсвана от конфликти между съперничещи си феодални господари и между феодали и крале. Добър пример е „Войната на розите“, на която е базирана популярната книга и телевизионен сериал „Игра на тронове“. Тази поредица от войни, продължила повече от тридесет години, е основно дестабилизиращо събитие в живота на страната. За разлика от нея, Османската империя преживява само три граждански войни с обща продължителност 15 години през цялата си 623-годишна история. Докато мнозина смятат системата на братоубийство, практикувана от османските султани след възкачването им на трона, за брутална, например през 1595 г. султан Мехмед III екзекутира 19 свои братя за една нощ, може да се твърди, че това е нищо в сравнение със 100 000 смъртни случая, причинени от „Войната на розите“. Всъщност може да се твърди, че намаляването на централната власт и гражданските войни в българската държава са един от основните фактори, довели до лекотата на османското завоевание. По време на Индустриалната революция обаче това е система, която не успява да върви в крак с времето. Това, което някога е създало най-силната държава в Европа, бързо я превръща в болен старец.

Възходът на национализма

Разпространението на национализма по целия континент след Френската революция от 1789 г. също е основен проблем за империята, управлявала толкова много народи. Съществува общоприето схващане, че винаги е имало „нации“ и че държави като съвременната Република България са преки продължения на средновековни държави като Първото и Второто Българско царство. Повечето историци днес отхвърлят тази идея. Национализмът е нещо, което произлиза от края на 18 век, предимно от Френската революция. Съвременните нации са неща, които са изкуствено конструирани след тази дата.

Преди Френската революция Османската империя е била разделена на милети. Въпреки че тази дума е коренът на съвременната турска дума за нация, тя въплъщава съвсем различна концепция. По същество милетът е бил етническо-религиозна общност. Първоначално повечето християни на Балканите са били част от румския милет, буквално означаващ римлянин, въпреки че се отнася до гърците от Византийската империя, а не до някой в ​​Италия. Разделянето на този милет на по-малки подразделения, основани на етнически групи, е продукт на ерата на национализма. Първото споменаване на отделен български милет идва от султана през 1847 г., а българският православен милет е официално признат през 1870 г., само 8 години преди създаването на българската държава на Берлинския конгрес. Българската нация, а всъщност и всички нации на Балканите, са пряко следствие от появата на съвременния национализъм по време на Френската революция.

Между другото, мюсюлманите в османската империя, състоящи се от различни етнически групи, най-вече турци, араби и кюрди, но включително и други по-малки, са били част от един милет. Въпреки че не е нашият фокус днес, в крайна сметка възходът на национализма сред арабите, е от основно значение за победата на Великобритания над османците в Близкия изток по време на Първата световна война и окончателния крах на империята. Може да изглежда изненадващо за мнозина тук, в България, но по време на османския период управляващата класа е гледала отвисоко на турците, виждайки ги като обикновени селяни. Самата тази управляваща класа не се е възприемала като турска, а като османска.

Национални въстания

Сърбия

Първи сред християнските народи на Балканите, които въстават срещу Османската империя, са сърбите. През 1801 г. местни еничарски командири убиват управляващия паша в Белград и поемат управлението на региона, управлявайки го независимо от султана в Константинопол. Правата, дадени преди това на сърбите, са спрени и данъците са увеличени. Притеснени, че султанът ще използва местното население срещу тях, за да си възвърне контрола, четиримата бунтовнически еничарски командири решават да предотвратят това, като избият местните сръбски водачи. След серия от убийства главите на 95 местни водачи са поставени на стълбове, изложени на публично място, за да ги видят всички. В отговор на това, събрание на сръбските вождове решава да вдигне въстание и избира Георги Петрович, сега известен като Кара (или Черен) Георги, за да го предвожда. Тези бунтовнически армии, технически воюващи за султана срещу бунтовническите еничари, бързо постигнат победа и налагат контрол над региона. Седнал в двореца си в Константинопол, Селим III е изправен пред проблем. Четиримата местни еничарски командири са победени, но Кара-Георги държи сръбския регион. Султанът опитва да реши проблема с военни средства, но новата сръбска армия печели значителни победи над османските сили през 1805-06 г. и създава правителство в Белград.

Въстанието на сърбите се превръща в популярна кауза в цяла Европа. Хиляди доброволци се стичат в Сърбия, за да се присъединят към революционните сили, въоръжени както от Русия, така и от Австро-Унгария. Въстанието предизвиква и вълнения сред християнските общности в европейските провинции на империята, особено в Гърция и България. Въпреки победите си, сръбските сили са значително превъзхождани числено от имперските армии. За щастие за тях, през 1806 г. избухва война между Османската империя и Русия. Това позволява на новата сръбска държава да консолидира победите си. Краят на войната през 1812 г., точно преди нахлуването на Наполеон в Русия, позволява на османските армии да възстановят контрола си над региона и до 1813 г. той отново е под османски контрол.

Първата независима държава на Балканите е смазана, но нейното наследство вдъхновява народите в региона да се вдигат срещу османците отново и отново. Прякото управление е възстановено, но неговата бруталност е основен фактор за предизвикването на второ сръбско въстание през 1815 г., което в крайна сметка води до създаването на сръбската държава. Подкрепен от завръщащите се изгнаници от европейските страни и може би по-важното – от модерното оръжие, възходът на национализма в региона наистина започва.

Гърция

Следващата страна, в която огънят се разпространява, е Гърция. „Филики Етерия“ (Дружеството на приятелите), гръцка националистическа организация, поставила си за цел свалянето на османското владичество и създаването на независима гръцка държава, е основана в Одеса през 1814 г. Тя се присъединява към въстанието във Влашко през февруари 1821 г., където заедно с румънци и бежанци от сръбското въстание, се вдига на въстание с подкрепата на Русия. По това време Влахия не е пряко под османски контрол, а е зависима от него. Османците се намесват, за да потушат въстанието с обичайната си жестокост.

Първоначално „Приятелите“ планират въстания в Пелопонес и Константинопол, както и по Дунав. Разкриването на плановете им от османците ги принуждава да започнат въстанието си предсрочно. През март избухват въстания в самата Гърция, в Пелопонес като до края на годината те се е разпространяват в Крит, Македония и Централна Гърция.

Османската реакция на това е кървава. В Константинопол гръцкият патриарх, който публично е осъдил въстанието и е проповядвал послушание пред султана, е обесен публично в неделя на Великден. В Смирна (днешен Измир), тогава най-големият гръцки град в света, е извършен погром, при който 3000 османски войници, докарани в града от Централна Анатолия, колят, изнасилват и грабят. Местният Имам е помолен да издаде решение, оправдаващо кланетата на християни, но той отказва. Той също е убит.

Като военен отговор на въстанието, султанът призовава Мохамед Али, не боксьора, а полунезависимия владетел на Египет. Този войник, роден в Албания, се издига в йерархията по време на кампанията за възстановяване на контрола над Египет след нахлуването на Наполеон, като се превръща във фактически владетел, а потомците му управляват като крале в Египет до 1952 г. Египетските сили под командването на сина на Мохамед Али потушават въстанието. В рамките на по-малко от година след пристигането му в Гърция през февруари 1825 г., по-голямата част от гръцките земи са под египетски контрол.

Гръцката кауза се превръща в обект на огромен обществен интерес в цяла Европа и извън нея. Лорд Байрон, английски поет и може би първата модерна суперзвезда, умира там през 1824 г., не толкова романтично, колкото би си представял, борейки се за свобода, а в леглото си от треска. В цяла Европа и дори в Америка „гръцки комитети“ събират пари и провизии за въстанието. Когато каузата изглежда загубена за гърците обаче, намесата на чужди държави спасява положението.

През 1827 г. три от „великите сили“ – Великобритания, Франция и Русия – решават да се намесят. Техните флоти унищожават османско-египетския флот, а натискът от френските експедиционни сили кара египетските войски да се изтеглят от Гърция през 1828 г. Из целия полуостров и в централна Гърция османските войски започват да се предават, а гръцките революционери поемат контрола. Османската държава решава да затвори проливите за руски кораби, а царят отговаря с война.

Това е особено лош момент за османците да бъдат въвлечени в поредната война с руснаците. Не само че гърците са във въстание и османският флот е потопен от флотите на великите сили, но точно по това време се случва събитието, останало известно в турската история като „Благоприятния инцидент“ – султанът се обръща срещу еничарския корпус с надеждата да го замени с модерна западна армия. По това време има около 100 000 еничари. Репресиите срещу тях са брутални. Над десет хиляди от тях са убити в боевете или екзекутирани след това. Макар модернизацията на армията да е от съществено значение за османската държава, тя я оставя, в момента на обявяването на война от Русия, без ефективна армия, и без флот.

Мирния договор от Адрианопол (днешен Одрин) дава огромни отстъпки на Русия, включително руска окупация на Молдова и Влашко (в днешна Румъния), докато османците не платят огромно финансово обезщетение. Това води до увеличена автономия в тези територии и в крайна сметка проправя пътя към създаването на съвременната румънска държава и признаването на разширена автономия на Сърбия. По-важното за гърците е, че след 8 години война те получават това, което през 1832 г. ще се превърне в първата модерна гръцка държава, призната по силата на Лондонския договор и с немски крал.

Очертава се модел. Националните стремежи на различните християнски народи на Балканите са подпомогнати срещу залязващата Османска империя от военните сили на великите сили и особено тези на Русия. Това е модел, чието повторение ще видим в следващия раздел на нашата история, когато се обърнем към България.

България

Най-ранните фигури в това, което ще стане известно като „Българско национално възраждане“, са монаси. В много отношения те действат в рамките на османската система на милетите. Тяхната цел е да освободят Българската църква от гръцко господство и да установят Българска национална църква. Паисий Хилендарски, по-късно провъзгласен за светец, е ключовата фигура в това, а неговата „История славянобългарска“ се смята за най-значимия текст от този период.

Влиянието на модерния национализъм се промъква на Балканите след Френската революция, което позволява развитието на движението, от такова, насочено към религиозна автономия, към такова, насочено към установяване на модерна държава. По ирония на съдбата бащата на модерния български национализъм, Георги Раковски, прекарва много малка част от живота си в българските земи. Той получава образованието си и лежи в затворите на Константинопол, а след това прекарва остатъка от живота си в изгнание във Франция, Австрийската империя, Сърбия и накрая – в Румъния. По ирония на съдбата, той в крайна сметка не се застъпва за отделна българска държава, а по-скоро за съюз между България и Румъния. Докато е в изгнание, Раковски пише и планира въоръжени действия в България. Той вярва, че Османската държава може да бъде свалена само чрез организиране на въоръжени групи (чети) за подбуждане към действия и мотивиране на населението да се въстане срещу османската държава. За тази цел през 1866 г. той участва във формирането на Българския революционен централен комитет на среща на изгнаници в Румъния.

Всички известни революционери от героичния период на българския национализъм са част от тази организация. „Голямата четворка“ – Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски и Любен Каравелов – са членове на БРЦК. До август 1875 г. Ботев вече е заменил Каравелов в ръководството и на третото общо събрание са подготвени планове за организиране на национално въстание в България през следващия месец. Това въстание е зле планирано и неуспешно. Единственото място, където то наистина се случва, е в района около Стара Загора. Там около 800 души въстават срещу империята и са смазани от османските войски. В Шумен и Русе също има малки въстания от по няколко десетки души, които бързо се разпръскват след новините за неуспехите в Стара Загора. Османската държава, както обикновено, действа брутално и над 600 екзекуции последват потушаването на въстанието.

Много по-голямо въстание през следващия април също е потушено, този път още по-жестоко. Въстанието продължава малко повече от месец и е потушено от турските нередовни сили. Насилието е безразборно, като жертви стават както бунтовници, така и цивилни. Въпреки че броят на жертвите е спорен (българските историци определят броя на жертвите на около 30 000), ясно е, че десетки хиляди хора са били убити.

Въстанието е лошо планирано и преждевременно. Самият Ботев умира от огнестрелна рана, след като завзема контрол над австрийски параход на Дунав и започва нашествиесрещу Османската империя с по-малко от 200 души. Общоприето е, че въстанието нямало надежда за успех и че е било „кървава жертва“ в опит да се привлече вниманието на Европа към българския въпрос, а десетките хиляди убити със сигурност правят точно това.

Имперски конфликт

През 1853 г. Русия води война срещу съюз между британците, французите, Османската империя и, колкото и да е странно, Кралство Сардиния-Пиемонт. Спорът първоначално възниква за това кой има правомощията да защитава правата на християните в Османската империя, като и Франция, и Русия претендират за тази роля. Цар Николай I претендира за правото да защитава православните поданици на империята от името на Русия, особено в Леванта. Французите също претендират за правото да защитават християните в региона. Султанът, неспособен да се съгласи едновременно с исканията на двете сили, застава на страната на французите. Британците се присъединяват към борбата, за да предотвратят по-нататъшното разширяване на руското влияние на Балканите. Британската политика е доминирана от това да се предотврати превземането на Истанбул от руснаците и по този начин да се сдобият с пристанище в Средиземно море, което би могло да застраши Суец, връзката с „Перлата в короната“ на Британската империя – Индия. Сардиния-Пиемонт влиза във войната в опит да спечели международно признание и подкрепа за националната си борба срещу австрийците. Това се отплаща, когато французите се присъединяват към тях във Втората италианска война за независимост няколко години по-късно.

Когато султанът отхвърля исканията на царя, Русия мести войски в Молдова и Влахия. Това е спусъкът за война. Три години война оставят около 600 000 мъртви, над две трети от които руснаци. Парижкият договор, подписан през 1856 г., е значителен обрат за Русия, като принуждава руснаците да напуснат Балканите и номинално връщат княжествата Молдова и Влахия под османски имперски контрол. На руснаците също е забранено да имат военноморско присъствие на брега на Черно море.

По този начин, след кланетата не само в България, но и едновременно с това в Албания и Херцеговина, както и след възмущението в останалата част на Западна Европа, Русия вижда възможност да се утвърди отново в региона. Политическото мнение във Великобритания се обръща срещу османците, като известни политици, включително Уилям Гладстон настояват Великобритания да оттегли подкрепата си за османците след „българските ужаси“ и да подкрепи създаването на независими държави в България и Босна и Херцеговина. Когато Сърбия и Черна гора започват война срещу османците, Русия вижда своя шанс да се намеси.

На 24 април 1877 г. Русия влиза във войната и руските войски преминават в Румъния, която малко повече от две седмици по-късно обявява независимостта си от османците. Героичният момент във войната за българите настъпва, когато руснаците обсаждат Плевен, а български доброволци, заедно с руските сили, блокират помощните войски изпратени от Империята, в битката при Шипка. Тези обединени руски и български сили задържат над 30 000 османски подкрепления в продължение на три дни, преди да пристигне основната руска сила и да принуди османците да се оттеглят.

Когато през януари 1878 г. руснаците настъпват към Константинопол, те са подложени на натиск от британците, които изпращат бойни кораби към града. Те все още се притесняват, че руснаците ще получат достъп до Средиземно море и принуждават царя да приеме примирие – подписва се Санстефанският договор – в Сан Стефано, докъдето е стигнала руската армия – толкова близо до Константинопол, че днес е мястото на старото летище в Истанбул. Договорът признава независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, както и автономията на България. Руснаците първоначално управляват завзетите български територии чрез „Временната руска администрация в България“, но Берлинският договор през юли 1878 г., подписан на конференция на великите сили, на която самите българи не са поканени, установява княжество България, като същевременно връща Македония под османска администрация. Разбира се, когато търсели принц, който да управлява това, което по това време все още е автономна част от Османската империя, те избират поредния германец, Александър Батенберг, който просто се оказал племенник на царя. „Освобождението“ идва в България, но не както във визията на Ботев като пробуждане на народа, а в резултат на машинациите на великите сили. Ако беше доживял до този ден, несъмнено би бил разочарован.

В тази трета част от поредицата разгледахме как империалистическият конфликт води до поражението на Османската империя и до създаването на нови държави на Балканите. Ще се върнем към региона в част 5, където ще обсъдим последиците от Берлинския договор и причините за Първата световна война. Следващия месец обаче ще обсъдим възхода на работническото движение и две основни тенденции в него – социалдемокрацията и синдикализма.