Едва допреди десетина години сред основните призиви на (радикалната) левица беше призива за политизация на масите. Под политизация се има предвид активното участие в политическите процеси, под формата на активизъм, участие в масови колективни действия, като протести и стачки и т.н. в противовес на пасивното участие под формата на електорат гласуващ за по-малкото зло веднъж на всеки четири години.
Четири десетилетия на неолиберализъм и неговата концепция за края на историята бяха успели почти напълно да деполитизират обществото особено в България, където неолибералната доктрина е напълно хегемонна в политическото пространство. Правителствата безпроблемно прекарваха неолиберални политики на детегулации и приватизации сякаш това бе не просто най-желания път напред, но единствения възможен. Повечето хора приемаха това положение и не само не виждаха възможност да критикуват тези политики, но се гордееха, че “не се интересуват от политика”. На този фон призивите на левицата за политизация и критика на неолибералното статукво бяха подразбиращи се. За да бъде организирана масова съпротива срещу неолиберализма и в крайна сметка срещу капитализма, разбира се имаме нужда от общество, или поне достатъчно голяма част от него, способна на критична политическа мисъл и желание за участие в обществените дела. 

Днес, повече от 40 години след началото на неолибералния експеримент и по-малко от 15 години след световната финансова криза, която го постави пред екзистенциална криза, изглежда мечтите на левите най-после се сбъднаха. Последните няколко години наблюдаваме всеобхватна политизация на все по-широки обществени маси из целия западен свят. Всъщност не само западния, но поради хомогенността на процесите там ще се фокусираме върху него. 

Това ли е политизацията, която лявото очакваше? Отговорът очевидно е отрицателен. От безпрецедентното за последните 40 години въвличане на мнозинството в политиката всъщност изглежда печели предимно дясното. Антимигрантска истерия, теории на конспирацията, религиозен фанатизъм, национализъм, езотерика и хомофобия – тези елементи съставят обичайната политическа среда, в която новополитизирания човек у нас попада. И това буквално се случва “от днес за утре”. Достатъчно е да разгледате произволен профил в социалните мрежи на човек, който публикува текст разкриващ тайните на древната българска цивилизация или предупреждаващ за поредната заплаха подготвена ни от “глобалистите” и ще откриете че едва допреди година този човек е споделял основно снимки на котки, на вечерята си или е пожелавал добро утро и весел петък на своята социална аудитория. 

Не е изненада че хипер-политизацията, на която сме свидетели в момента, е доминирана от десни, крайно десни и налудничаво крайно десни теории и причината за това се крие именно в начина, по който тя се случи и нейния контекст. Нека започнем с контекста. Настоящото втурване в политиката на широките обществени маси се случва в условията на общество белязано от 40 години агресивна деполитизация. Това означава изхвърляне на обикновения човек от политиката, замяна на политическото с “експертно”, размиване на разликите между лявото и дясното, заличаване на политическата памет, скъсване на историческата приемственост с политическите движения на миналото, прикриване на класовите противоречия в обществото, разбиване на колективното в името на частното, замяната на общността с индивида. Така стигаме до начина по който тази политизация се случи. 

Тук намираме нашия индивид сам, изолиран пред компютъра в къщи или скролващ безцелно на скучната си работа. Откъснат от своята общност, гневен на тъпата си работа, на високите сметки, на некадърното крадливо правителство, което вече дори не се опитва да апелира към безвъзвратно загубеното обществено доверие, той търси решения на проблемите си и отговор на въпроса как се стигна до тази безнадеждна ситуация. Именно задаването на тези въпроси и търсенето на решения е това, което наричаме политизация. Тук, в началото на този процес на въвличане на индивида в политиката, той е изправен пред всички конкуриращи се в общественото пространство политически теории, течения, доктрини и идеологии. И именно тук дясното надделява и това не е случайно. Откъснатия от общността си, индивидуализиран субект на политизация е естествено най-податлив на тези характерни за десницата политически теории, които се обръщат по правило към индивида и индивидуалното. Той е слаб и несигурен и това го прави уязвим към методите на десницата да фокусира своята пропаганда върху емоционалното въздействие над индивида. Това въздействие може да бъде положително, например чрез свръх-експлоатация на националния мит или расови теории “доказващи” изключителността на индивида, за който изглежда е достатъчно че се е родил с определена националност или цвят на кожата, за да бъде предопределен от съдбата, историята или Бог за величие. Може да бъде и отрицателно – чрез облъчване от фалшиви новини разкриващи нечувани зверства, или просто неприемливи изказвания, като няма значение дали те са истина или не, стига да създадат необходимото състояние на емоционална възбуда у обекта на пропаганда. В този аспект, социалните мрежи на технологичните гиганти, които успяха да монополизират интернет през последните години, играят решаваща роля за успеха на дясното. 

 В това виждаме пълния контраст с моментите на политизиране в ляво. Десницата противопоставя на слабия и уплашен индивид своите теории за всесилния елит, който чрез заговори и конспирации управлява всеки аспект от неговия живот. Съответно дясното предлага като единствено решение за индивида неговото подчинение на силен авторитарен лидер, който може да го пази от злите сили. Обратното – човекът политизиращ се в ляво вижда не само една дълбоко несправедлива политическа и икономическа система, но и себе си като част от тази обществена сила, която може да я промени.  

Политизацията в ляво се случва най-често по време на колективни действия – протести , стачки, масови движения. В тези ситуации, индивидът не е изолиран, а обратно – той е част от своята общност. Той е редом със своите колеги в борба на работното място или на площада със своите съседи и съграждани в борба срещу правителството или полицията. Той не е сам и не е слаб. Той усеща колективната сила на своята общност или на своята класа. Несъмнено политизацията в ляво е по-трудна, особено за хората днес, преминали през 40 години неолиберализъм, тъй като изисква осмисляне и критика на сложните икономически и политически процеси обуславящи функционирането на съвременното капиталистическо общество. Далеч по-лесно смилаеми са десните обяснения за света, даващи ни лесни рецепти и противопоставящи ни едни срещу други. Обяснения като “циганите и бежанците ограбиха държавата” и “една шепа масони и глобалисти управляват света” винаги ще бъдат по-лесни за възприемане , колкото и очевидно невярни и обидно тъпи да са те. Но в моментите на колективно действие и колективна сила, простите десни обяснения за света просто не работят. В тези моменти работниците много ясно виждат своите врагове и те очевидно не са цигани, бежанци, гейове и рептили, а техните шефове, и държавната машина, която обслужва техните интереси. 
Така че в настоящия възход на глобалната десница не виждаме една зараждаща се обществена сила, а обратното – виждаме симптомите на едно болно и слабо общество, съставено от отделни изолирани индивиди опитващи се да се ориентират в сложния нов свят. Единствения начин обществото да се излекува от тази хронична анемия наложена от десницата, е чрез колективни действия срещу икономическите и политическите неспараведливости, с които се сблъскваме всеки ден.