Протестите във Франция и институционалния расизъм на полицията
Поредният случай на полицейско насилие с фатален край разтърси Франция. В такива ситуации властите обикновено предпочитат да оспорват достоверността на фактите. Този път обаче не можеше да бъде пренебрегнат видеозаписът, показващ обстоятелствата на смъртта на Наел, и отзвукът, който той предизвика. Беше издигната нова дига, за да се предпази полицейската институция от критики и тя гласи: въпросният насилствен акт може да се обясни изцяло с индивидуална вина на полицая, произвел изстрела, и на неговия колега.
По-критичните гласове посочват като основна причина промяната в закона, уреждащ употребата на огнестрелно оръжие, и липсата на полицейско обучение. Следователно настоящият дебат не успява да разбере по-дълбоките причини за полицейското насилие и расизма, които са в основата на полицейската институция.
Когато законът излага хората на риск
Смъртта на Наел трагично подновява дебата за хората, убити от полицейски служители, в контекста на това, което полицейският разказ представя като отказ от подчинение. Събирайки данни от Министерството на вътрешните работи, екипът журналисти на Bastamag успява да покаже, че „за пет години полицаите са убили четири пъти повече хора заради отказ да изпълнят заповед, отколкото през предходните двадесет години“.
Ето защо изглежда уместно да се запитаме защо е настъпило това впечатляващо и сравнително скорошно увеличение на броя на стрелбите. Преди около 5 години, през март 2017 г., с нов закон за вътрешната сигурност се облекчи използването на оръжие от полицейските служители. Този текст разрешава на полицаите и жандармеристите да използват оръжието си, ако не могат да обездвижат превозно средство, „чиито водачи не се подчиняват на заповедта за спиране и чиито пътници има вероятност при бягството си да нанесат вреда на своя живот или физическата неприкосновеност на други лица“.
Формулировката на този закон е пословично неясна: как може полицейският служител да знае предварително намеренията на водача? И именно в тази неяснота се крие проблемът. Екип от изследователи проучва последиците от този закон, който има неясни контури. Както обобщава един от съавторите на изследването, „законът, който разрешава на полицаите да стрелят по-често, води до това, че … те стрелят по-често, а броят на убийствата от полицаи (среден брой на месец) се увеличава значително“. Този закон за вътрешна сигурност, който намалява обществената сигурност, би бил почти комичен, ако нямаше драматични последици.
Слонът в стаята: институционалният расизъм
Като се съсредоточаваме върху увеличаването на броя на полицейските стрелби вследствие на промяна в закона, рискуваме дискретно да пренебрегнем един важен аспект от смъртта на Наел и много други. Съсредоточаването върху стрелбите – макар и важно – води до поставяне на дебата на почва, която априори е сляпа за расовото измерение на полицейското насилие. И все пак жертвите на стрелбите в повечето случаи не са бели. С оглед на този факт дискусията относно отказа да се подчини е задължително дискусия относно полицейския расизъм, чието съществуване е убедително доказано. През 2009 г. едно проучване официално подчерта и определи количествено това, което хората, живеещи в предградията, знаят отдавна:
„В зависимост от местата за наблюдение вероятността чернокожите да бъдат спрени е между 3,3 и 11,5 пъти по-голяма от тази на белите“, а арабите „са между 1,8 и 14,8 пъти по-застрашени от полицията от белите“.
Расовото профилиране е реалност. Десет години по-късно резултатите са същите. През 2019 г. именно френският омбудсман по правата на човека изтъкна наличието на „системна дискриминация, водеща до свръхпредставяне на някои имигрантски групи и унизителни практики при извършването на проверки на самоличността от страна на полицията“. Тези системни практики са толкова дълбоко вкоренени в ежедневната работа на институцията, че полицейските служители невинаги са наясно с тях.
За пълното разбиране на обхвата на институционалния расизъм е показателен трудът, който големият британски социолог Стюарт Хол пише специално за разбиране на бунтовете в британските работнически квартали след намесата на полицията:
„Първо, институционалният расизъм не се нуждае от открито расистки настроени индивиди: расизмът се разглежда като резултат от социален процес. Второ, расистките норми на поведение се пренасят в рамките на професионалната култура на организацията и се предават неформално и имплицитно чрез нейната рутина, ежедневните й практики като неразрушима част от институционалния хабитус. Расизмът от този вид се превръща в рутина, в навик, който се приема за даденост. Той е много по-ефективен в практиките на социализация на полицейските служители, отколкото формалното обучение и разпоредбите. […] и пречи на съществуването на професионална рефлексия. Далеч от това да се разглежда като нещо изключително, този вид „непреднамерен“ расизъм се превръща в неразделна част от самото определение на „нормалната полицейска работа““.
С други думи, общоприетото от институцията определение за добра полицейска работа включва действия, основани на предположението, че не-белите са подозрителни.
Съществуването на тази нагласа се потвърждава от поредица от изследвания на френския случай, обхващащи няколко десетилетия. През 2017 г. в работата на социолога Кристиан Мухана се стига до заключение, много сходно с това на колегата му Рене Леви през 1987 г., който заявява, че расовите категоризации „представляват, така да се каже, инструменти на занаята и са част от онзи набор от практически знания, които формират фона, отправната точка на полицейската работа“[4]. Тази литература също така показва, че „полицейското подозрение действа като самоизпълняващо се пророчество, т.е. то помага да се получи това, което се очаква, и по този начин затвърждава убеждението на полицейските служители в значимостта на тези категории“[5].
Властта за категоризиране на населението, която изследването изтъква, на свой ред оформя употребата на сила. Всъщност полицията е единственият орган, признат за способен да определи какво се разбира под обществен ред и неговата противоположност – безредие, което оправдава използването на принудителни методи: използването на „смъртоносно“ или „несмъртоносно“ оръжие или мобилизирането на други практики за „обездвижване“. Социологът Ралф Йесен посочва, че основният критерий, който определя дали полицаят ще се намеси, е неговата оценка на ситуацията; следователно законите и правилата са от второстепенно значение и полицията често ги познава само частично.
На този етап започваме да добиваме по-добра представа за обхвата на закона от 2017 г. Разширявайки обхвата на използването на оръжие въз основа на индивидуалната преценка на полицейския служител, който сам е потопен в професионална среда, пропита от расистки предразсъдъци, този закон излага на особена опасност небялата част от населението. Но също така е ясно, че дискусията не може да се съсредоточи единствено върху употребата на огнестрелни оръжия, тъй като полицейското насилие не се ограничава само до тях.
Друга поредица от статистически данни, събрани от журналистите на Bastamag, показва, че от 676 души, убити в резултат на полицейски действия между 1977 и 2019 г., само 60% са били застреляни. Нещо повече, мащабът на полицейското насилие далеч надхвърля най-крайния случай на насилие с фатален край.
Институция, която трансформира своите служители
Въпреки че институционалният расизъм е добре установен факт в научните изследвания, ако искаме да разберем напълно полицейското насилие, трябва да вземем предвид друга специфична характеристика на полицията, а именно, че тя се характеризира с изключителна степен на изолация от външния свят и огромна степен на вътрешна сплотеност. Нека разгърнем този аргумент на два етапа.
Първо, оказва се, че мнозинството от хората, които решават да станат полицаи, се характеризират с чисто репресивна представа за професията. Така че полицията не привлича представителна част от обществото, а по-скоро хора, които се отличават с вкуса си към авторитарните средства. След този първоначален етап на самоселекция непроницаемостта на полицаите за обществото се задълбочава от самата институция. За да се разбере това, е полезно да се проучи професионалната социализация. Става дума за двоен процес, по време на който кандидатът придобива техническите умения и знания за професията, от една страна, и усвоява визията за обществото, която преобладава в институцията, на която се посвещава, от друга.
За да изясним визията, която доминира в рамките на полицейската институция, можем да използваме термините на една научна статия, според която полицейските служители виждат себе си като живеещи в „обсаден замък“, който свързва групата. С други думи, полицейските служители се чувстват обсадени от останалата част на обществото. Следователно формирането на esprit de corps (чувство на общност) се постига чрез изграждането на враг, а този процес на свой ред насърчава „прекомерно агресивно поведение, което излиза извън границите на легитимното насилие“. Макар че полицията привлича много специфични профили, преди всичко институцията на полицейската дейност, по време на професионалната социализация, генерира служители, които са вътрешно сплотени и недоверчиви или дори враждебни към обществото.
След като се разкрие вътрешното функциониране на полицейската институция, аргументът, че полицейското насилие може да се обясни с недостатъчното обучение, твърде краткия период на обучение и понижаването на прага за допустимост на кандидатите за полицейска професия, губи по-голямата си част от силата си.
Макар че тези фактори могат да играят някаква роля, проблемът не е основно в тези, които влизат в институцията, а в институцията, която трансформира работещите в нея служители – ефект, който, както посочва Хол, лишава институцията от всякаква способност за саморефлексия.
Мисленето за полицейската институция също така дава възможност, без да се размива специфичният характер на полицейския расизъм, да се разбере, че увеличаването на насилието срещу работническото и екологичното движение през пролетта на 2023 г. не идва изключително от онези, които дават заповедите (правителството), а от самия полицейски апарат. Още повече като се има предвид безпрецедентното разрастване на полицейските сили през последните 30 години.
Противно на широкоразпространения мит, че полицията, както и останалата част от обществените служби, е пострадала от мерките на остеритет и икономии, в изследването „Какво прави полицията / Que fait la police?“, че в действителност през този период тя е получила безпрецедентно увеличение на ресурсите: +(много по-голямо от увеличението на средствата, отпуснати за образование през същия период: 18%)[11]. Броят на полицаите се е увеличил в подобни пропорции. В последния програмен закон на Министерството на вътрешните работи, приет в края на 2022 г., се планира да се отиде още по-далеч, като се отделят почти 15 милиарда допълнителни средства през следващите пет години.
Тези развития показват, че полицията е в материална позиция да упражнява безпрецедентен контрол върху обществото. Наред с другото, това се изразява в по-редовни контакти с населението, което дава възможност да се разкрият предразсъдъците, характерни за институцията.
Това помага да се обясни защо бунтовете след смъртта на Наел не се ограничават само до Нантер. То обяснява също така защо разследването на извършителя на стрелбата и неговия съучастник няма да може да изкорени гнева от дискриминацията, която се преживява ежедневно в района от много, много години, и болката на толкова много хора, почти изключително чернокожи или араби, които са претърпели насилие или дори са загубили близък човек.