Базов синдикализъм на края на света (втора част): борба на работното място и отвъд
Автономният синдикализъм е оръжие
Когато през 2014 г. създадохме синдиката, ние имахме доста идеалистична представа за работническите борби и нашата роля в тях. Това бяха годините на движението „Окупирай Уолстрийт“, антикапиталистическите бунтове в Гърция, борбите срещу остеритета в Испания, арабската пролет, антиправителствените бунтове в Турция, Nuit Debout, генералните стачки във Франция и т.н. Ние бяхме силно повлияни от тези движения и най-вече от елементите, които ги отличаваха от предишни подобни размирици, а именно събранията и асамблеите, представляващи опит за изземване на публичните пространства от контрола на държавата и логиката на капитала, което ги превръщаше в, по същество, експерименти с масова пряка демокрация.
У нас се беше създало убеждението, че е достатъчно да съберем работниците на събрание, организирано на пряко демократичен принцип, и от това само от само себе си ще произлязат правилните тактики за борба и ще се зароди политически радикализъм сред участниците. Естествено, това беше доста наивно и опитът, който натрупахме, бързо ни върна в реалността. Но въпреки това конкретните борби, в които участвахме, ни показаха не само ограниченията пред организирането ни като работници, но и други перспективи, за които не подозирахме в началото. Борбата с работниците от Пикадили ни показа не само негативното въздействие, което управленските йерархии на работното място имат върху способностите на работниците да се организират за ефективна борба, но и възможните траектории за тяхното преодоляване.
Ала отвъд дребните тактически въпроси, борбите през първите години на съществуване на синдиката ни разкриха все по-ясно потенциала, който работническата класа има за преодоляване на изкуствените разделения наложени от капитализма и държавата и да се превърне в двигател за радикална промяна на обществото. Събранията и асамблеите бяха само един от инструментите, с които работническата класа разполага наред с много други, които постепенно започнахме да откриваме. Работниците имат ключова роля в обществото и техните борби трябва да бъдат разглеждани именно в този контекст. Затова, след победите от първия етап на дейността на синдиката, насочихме усилията си към свързването на работническите борби с по-общия контекст на града, общността и многообразието на социални борби съществуващи отвъд работното място, колкото и оскъдни да са те в България.
Благодарение на борбата с работниците от Пикадили, както и заради множеството дребни победи в по-малките случаи на неизплатени заплати и неправомерни уволнения, добихме известна популярност в града. Все повече работници ни търсеха за съвет или солидарност, повечето чули за нас от техни колеги или приятели, на които сме помагали преди. В един от случаите с нас се свързаха работници от луксозен ресторант в емблематичния за града хотел “Черно Море”. Шефът искаше да ги съкрати без да им изплати заплатите с оправданието, че е фалирал. След разговор с гневните работници, ние веднага се мобилизирахме за действие. Планът беше да действаме по вече изпробваната многократно в синдиката стратегия на покачващо се напрежение – първо започваме с нещо по-дребно, като например статия в интернет в която описваме своеволията на работодателя, която разпространяваме в местните фейсбук групи. След това започваме да звъним на работодателя и да го заплашваме, че ако не плати незабавно синдиката ще започне кампания. Сетне пикет (протест пред вратите на бизнеса му) или го облепяме с плакати и стикери, или и двете. Следва по-голям протест, блокиране на улици и т.н. като идеята е всяко следващо действие да е по-голямо от предишното. Тази тактика създава напрежение у шефовете, които виждат как ситуацията ескалира, което (в повечето случаи) ги кара да платят дължимото. В конкретния случаи работодателят отстъпи още на първата стъпка. След като написахме статия за неговата кражба на заплати и разпространихме името и снимката му, а местните медии споделиха новината, имиджът и фирмата му пострадаха. Така само след няколко дни всички пари бяха изплатени, а част от работничките станаха наши членове. През този период помогнахме и на работници от голяма туроператорска агенция във Варна, на работник от един от местните интернет доставчици и др.
Въпреки положителните резултати, почти всички водени от нас борби бяха свързани с работници, вече загубили своето препитание. Те се обръщаха към нас защото мислеха, че не могат да се борят сами. Свързването на работниците със синдиката и последвалите борби, независимо дали успешни или не, най-често бяха израз на колективната слабост на работниците, а не на тяхната сила. Ако бяха силни на работно място, ако солидарността между тях беше достатъчно развита, те щяха да са способни да водят и да печелят тези борби и без помощта на нашата организация. Този тип пост-фактум борби не ни позволяваха да участваме в процеса по изграждане на солидарността и работническата сила на самите работни места. По-скоро ни поставяха в ситуация, в която се налага да запълваме тяхната липса, чрез активизъм. Въпреки това, в хода на тези борби някои от работниците, активно участвали наравно с нас, научиха много за нуждата от солидаризиране с колегите и силата на прякото действие, които се надяваме да приложат на практика на следващото си работно място.
Освен чисто синдикалните борби, организацията разгърна дейност и в различни общностно ориентирани инициативи.
Срещу колекторските фирми
През 2015 г. започнахме кампания срещу частните колекторски фирми, които тормозят длъжници на телекомуникационни копмании, фирми за бързи кредити и банки. Кампанията се състоеше от серия статии срещу тези фирми, материали със съвети как да се справим с тях, акции с плакати и стикери, както и откриването на “гореща линия”, на която да приемаме сигнали за тормоз. Кампанията беше успешна в смисъл, че с нас се свързаха стотици хора, като понякога получавахме пет-шест обаждания на ден. Успешна бе и в това, че помогнахме на част от тях чрез съвети или правна помощ. Но дългосрочният план, който бе да организираме колективен отпор срещу тези фирми, остана неосъществен поради индивидуалния характер на случаите.
Културни събития и инициативи
Покрай кампаниите и синдикалните конфликти, инициирахме и множество културни събития. Всяка година в центъра на града организирахме работнически фестивал, на който прожектирахме филми на антикапиталистическа, социална и синдикална тематика. Гостуваха ни синдикалисти и революционери от други страни, които разказваха за техните борби. На местно ниво, работниците от “Пикадили” се включваха във фестивала, споделяйки за тяхната борба и победи. Местни банди свириха безплатно, в подкрепа на каузата. Участваха и множество леви и анархистки колективи от цялата страна. С тези събития успяхме да привлечем и доста нови членове от левите активисти, но не и работници или случайни минувачи.
Друга ежегодна инициатива на синдиката бе организирането на шествие за 1 Май, както и за 8 Март. Организирахме и събития с радикални поети и множество прожекции на филми както в клуба на синдиката, така и на различни централни места из града.
Мигрантски труд
На конгрес през 2018 г. взехме решение да сме по-активни в сферата на мигрантския труд.,Последните години наблюдаваме тенденция за увеличаване на работниците-мигранти у нас, предимно от Украйна и руските републики, извършващи основно (но не само) сезонен труд. Но България е преди всичко износител на мигранти. Повече българи работят в чужбина (2,5 милиона) отколкото в България (2,2 милиона). Мигрантският труд е основно препитание за повечето българи – както за тези работещи в чужбина, така и за семействата им в България, които разчитат на ежемесечните суми, изпратени им от тях. Той е ключов сектор за българската икономика, при все че работещите в чужбина вкарват повече пари в местната икономика, отколкото всички чуждестранни инвеститори взети заедно. Така за разлика от западните страни, където синдикалистите и политическите активисти се сблъскват с проблемите на езиковата бариера, културните различия, националните разделения и рестриктивния мигрантски режим, тук основният проблем е как да се организираме за борба на работното място, щом по-високата заплата в чужбина е по-лесния изход за преобладаващата част от работниците.
Активността ни в сферата на мигрантския труд бе доста висока. Създадохме “Секция на работниците-мигранти”, която бе по-скоро комисия, отколкото синдикална секция. Чрез нея започнахме преводи на материали касаещи трудовите права в европейските страни, в които работят най-много българи – предимно Англия, Германия и Швеция. Използвахме текстове и материали от SolFed, FAU и SAC, както и други, които успяхме да изровим от интернет, като например материали публикувани от казионните синдикати в съответните страни. Няколко работници от синдиката, които работят сезонно на запад, донесоха детайлна информация за условията на труд, която ни бе много полезна. Организирахме обучения, като разлепихме плакати и раздадохме листовки из местните трудови агенции. Напечатахме книжка относно трудовите права, която раздавахме безплатно на заминаващите, посетили клуба ни. В нея и в онлайн материалите, които изготвихме, се постарахме да синтезираме някои от най-базовите неща, като например държавно-регулирания минимум на заплатата и правата ни като работници в съответната държава, както и контакти на местните синдикални организации. За контакти давахме преди всичко такива на анархосиндикалистки и базови синдикати, но също и тези от казионни синдикати, които разполагат с добри преводачи от български (в Германия например DGB имат няколко българи работещи за синдиката).
Участвахме активно в десетки конфликти зад граница. С нас се свързваха различни български работници, преди всичко от сферата на транспорта и логистиката. Най-често се касаеше отново за неизплатени заплати или незаконни уволнения. В един от случаите помогнахме на шофьори да получат със задна дата дължимите от немския им работодател пари. В друг, български работници в складовете на XP Logistics край Лондон бяха уволнени за това, че се смяли по време на изпълнението на английския национален химн. Тях свързахме с хора от колектива Angry Workers, които им помогнаха да отвърнат на удара. В трети, в който помагахме на тираджии в Швеция (с помощта на SAC), дори основахме мигрантска секция. За съжаление тя бързо се разформирова поради логистични и организационни проблеми, поради липса на достатъчно време и ентусиазъм у работниците, а и защото борбата удари на камък.
Бюлетин
През 2016 г. започнахме издаването на ежемесечен, печатен бюлетин. В него описвахме актуалните борби на синдиката, очерк за стачки и протести по света, както и теоретични текстове за анархосиндикализма. Беше трудно да издаваме бюлетина всеки месец. Проблемът бе основно в разпространението, което се случваше предимно вътрешно – в клубовете на синдиката, по събития и протести, в които участвахме или организирахме. Но ако теглим чертата на изхабените парични средства и усилия за списването и дизайна, сравнени с броя хора, до които достигаше, бюлетинът бе по-скоро скъпо удоволствие, отколкото реален инструмент, носещ конкретни резултати.
Образователни програми
През годините проведохме различни инициативи: читателски групи, дискусионни срещи и т.н. През 2018-та година организирахме синдикално обучение заедно с работниците от химическите заводи в Димитровград, на което освен обсъждане на синдикални тактики и принципите на автономния синдикализъм, прожектирахме и филм за работниците от солунската фабрика ВИО.МЕ, които я окупираха през 2011 г. и подновиха производството под работнически контрол.Също така организирахме серия от лекции на тема “История на синдикализма”. Лекциите бяха под формата на презентация и дискусия, занимаващи се със зараждането на работническото движение и заедно с него на различните политически течения – анархизъм, марксизъм и техните разклонения. Тези лекции изиграха важна роля за политическото образование на новоприсъединилите се работници, а и на някои от „старите“ членове на синдиката.
Протести
Синдикалисти от организацията ни бяха сред активните инициатори на няколко местни екологични протести срещу строителни предприемачи във Варна. Включихме се и в екопротестите на национално ниво през 2017 и 2018 г. Участвахме и като лектори в две екологични конференции, на които поставихме въпроса за връзката между работническите борби и екологията. Един от примерите, които давахме, бе за стачката в мангановата мина в Оброчище, за която стана дума по-горе. Тогава миньорите изнесоха информация относно частната фирма, управляваща мината, от която стана ясно, че управата излива тонове отрова в близката река. Това довело до екологична катастрофа в целия регион. Обсъждахме също и опитите на властта и работодателите да противопоставят екологичните каузи на работническите интереси. На много места работниците застават на страната на работодателите, тоест срещу екологичните инициативи, най-вече под угроза от загуба на работни места. В същото време голяма част от зелените активисти в България са напълно незаинтересовани от социалното влияние на техните политики, което още повече отчуждава работниците. Това важи с особена сила за партията на зелените, която, за разлика от повечето подобни в Европа, открито се позиционира в дясно.
Освен в екологичните протести, в този период участвахме активно и в двата по-големи социални такива. Във Варна те наподобяваха повече недоволството срещу увеличението цените на тока от 2013 г. – класовопресечени протести с преобладаващо участие на хора от работническата класа, за разлика от антикорупционните в столицата, които също бяха класовопресечени, но с по-изявено участие на дребните бизнесмени и професионалните класи, най-вече юристи. Социалното недоволство срещу увеличението цените на горивата през 2018 г. бързо прерасна в искания за по-всеобхватни социални реформи – увеличение на заплатите, намаляване цените на стоки от първа необходимост и национализация. На втория по-голям протест от този тип успяхме да поемем “кормилото”, инициирайки събрание на представителите на различните обособени в протеста групи (мото клубовете, младежката организация на БСП, организацията на майките на деца с увреждания, студентите и др.). На срещата успяхме да насочим протестните искания в по-социална посока и да парираме някои националистически и пропазарни тенденции. Постигайки това влияние осъзнахме, че сме се превърнали в организация от местно значение, фактор в социалния живот на града.
Членовете на синдиката също нараснаха, макар присъединилите се да бяха или индивидуални работници (записващи се след решаване на лични или дребноколективни казуси, като този в ресторанта) или леви активисти, присъединяващи се, за да помагат за каузата. Но това скоро се промени.
След като член на синдиката работи за кратко в Градската художествена галерия, десетина работници се решиха да създадат секция на АРС. Това бе и първата ни секция на работно място. Започнахме да се разрастваме значително. Малко по-късно създадохме и ИТ секция, в която се включиха програмисти от различни градове, повечето от тях членове на българската анархистка федерация (ФАБ). Разрастването на синдиката и множеството победи ни дадоха увереност, че сме на прав път, но ни изправиха и пред редица организационни проблеми. Политически това, в което се изразяваше нашият анархосиндикализъм бе противопоставянето на реформизма, на политическите партии и на участието в избори. Наместо това залагахме на самоорганизацията на работниците, класовата борба и революцията като единствен способ за премахване на капиталистическата експлоатация и държавното потисничество. Тактически това се изразяваше в прякото действие и пряката демокрация вътре в организацията. Синдиката се управлява от работниците, които членуват в него на принципа един човек – един глас. Дългосрочната ни цел бе да създадем организация, която да бъде способна не само да води борби на работното място, но и да свързва тези борби с по-общите социални проблеми, тоест да ги политизира. Целта, иначе казано, бе тези откъслечни борби да се обединят в обща, революционна борба срещу системата. Днес все още отстояваме тези позиции, но – и тогава, и сега – ги виждаме като крайно недостатъчни за повеждане ефективна синдикална борба от една принципно класова позиция. До този момент организацията работеше твърде хаотично и въпреки множеството нови хора, все още не успявахме да излезем от рамката на “приятелската група”. Секциите функционираха чрез ежеседмични събрания, които уж бяха демократични и всеки можеше да участва, но реално решенията се взимаха от един-двама от активните синдикалисти. Повечето от организационната работа също се вършеше от единици, които се претоварваха. Нямаше обща политическа линия, нито стратегия на национално ниво, а в някои секции дори и на местно. Нямаше и демократични институции, освен добрите намерения на лидерите “да работим по анархистки”. Горе-долу през този период (2018-2019 г.) пред нас изкристализираха по-конкретните измерения на класовавата борба и изграждането на автентична организация на работещите. За това спомогна както опита ни от досегашните борби, така и влизането в организацията на няколко души със сериозен опит в базовия синдикализъм от различни страни в Европа и близкия Изток. Така очертахме някои от най-важните принципи на нашата организация:
- Преодоляване на професионалните разделения (създаване на синдикални организации обхващащи цялото предприятие, вместо отделни такива за всяка професия);
- Строга класова линия, изразяваща се в борба за всички работници, а не само за членовете на нашите секции;
- Демократична структура. Вземане решения отдолу-нагоре, като всеки член има равен глас с всички останали, а основен орган се явява събранието на синдикалната секция;
- Пряко действие и изграждане на сила на работното място, вместо преговори и колективни договори.
Стъпването ни на здрави класови позиции отведе синдиката на следващото ниво, както организационно, така и политически. Но наред с това изкристализираха и много от структурните проблеми в синдиката, политическите различия и организационните спънки, за които ще загатнем в следващата част от статията, но ще разгледаме по-подробно в последната.
3 thoughts on “Базов синдикализъм на края на света (втора част): борба на работното място и отвъд”