Статии

Истинският край на историята е краят на войната

Краят на историята

Това, на което сме свидетели, не е просто краят на Студената война или преминаването на определен период от следвоенната история, а краят на историята като такава: т.е. крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството и универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.”
Франсис Фукуяма, 1989 г.

Те ни излъгаха. Това не е изненада. Правели са го и преди, правят го и в момента, ще го правят и за в бъдеще. Тук няма нищо ново. Въпреки това ни излъгаха. Един неизвестен американски академик обяви „края на историята“ и стана говорител на Новия световен ред. „Конфликтът е приключил“, обяви той. Казаха ни, че това е „край на войната и ужасите на стария свят“. От „Макдоналдс“ констатираха, че между две държави, в които са продавали своите хамбургери, никога не е имало война. Идеолозите крещяха за „нова ера на западен просперитет“. Предполагаше се, че това ще бъде „край на бедността“. Всичко това бе поредната лъжа.

Докато мастилото върху пропагандното есе на Франсис Фукуяма едва беше изсъхнало, светът отново бе потънал във война. През 1991 г. Америка започна първата от продължаващите си „войни срещу терора“ против Ирак и „мюсюлманския свят”. Междувременно разпадането на Югославия върна войната в Европа за първи път от 1945 г. насам. Тя продължи почти единадесет години. Не ни предстоеше „всеобщ мир”. Това бе лъжа.

Друга лъжа беше „всеобщото благоденствие”. Капиталистическото реконструиране в Източна Европа доведе до обедняването на милиони хора. В цяла Източна Европа работниците платиха цената на това преструктуриране, докато богатите на Запад спечелиха милиони. В Русия то беше абсолютно катастрофално. Средната продължителност на живота спадна с шест години. Милиони хора останаха без работа, тъй като постигнаха „просперитет”.

И днес, повече от три десетилетия след така наречения „край на историята”, повече от тридесет години след „мира и просперитета”, войната се завърна в Европа. На няколкостотин километра отвъд морето работници се избиват помежду си заради печалбите на богатите. Цените на акциите на оръжейните компании растат, докато болници биват бомбардирани, а деца убивани. Милиардерите, които наричаме олигарси в Русия, и олигарсите, които наричаме милиардери на Запад, пируват с кръвта на обикновените работещи хора от Русия и Украйна като вампири.

А у дома имаме „просперитет”. Инфлацията достига нива, невиждани от хаоса на преструктурирането насам. Цените се покачват и – тъй като войната задълбочава инфлационната спирала – те ще стават все по-високи и по-високи. Вече повече работници от България работят в чужбина, отколкото в страната. Икономиката е толкова зле, че хората дори не могат да си изкарват прехраната у дома. Безработицата се изнася, но това, разбира се, не е истинско решение на проблема, а само още един метод за експлоатация. Живеем в система, която постоянно принуждава хората да напускат домовете си, независимо дали за да избягат от бедността, политическите репресии или войната. Сега милиони бежанци бягат от войната в Украйна, повечето от тях се озовават в Полша, но все още десетки хиляди идват в България. Разбира се, те са свободни само от непосредствените ужаси на войната. Днес те са свободни да се наслаждават на нашия „просперитет”. Много от тях ще го направят, бидейки потребени за най-експлоататорските работни места в туристическата индустрия по крайбрежието. Дори сред бежанците и работниците мигранти изглежда има йерархия на експлоатацията. Украинските бежанци вече са толерирани, но за сирийските бежанци все още е изключително трудно да влязат в Европа.

Те ни излъгаха. Всичко това беше лъжа.

Социалистите и войната

Фридрих Енгелс е казал: „Буржоазното общество стои на кръстопът – или преход към социализъм, или регрес към варварство.“ Какво означава „регрес във варварството“ за нашата възвишена европейска цивилизация? Досега всички ние вероятно сме чели и повтаряли тези думи безразсъдно, без да подозираме тяхната страховита сериозност. Един поглед около нас в този момент показва какво означава регрес на буржоазното общество във варварството. Тази световна война е регрес към варварството. Триумфът на империализма води до унищожаване на цивилизацията”.
Роза Люксембург, 1914 г.

Днес, повече от 100 години по-късно, някои от думите на Люксембург все още звучат гръмко. Други изглеждат странни, сякаш прииждащи от чуждо време. Всеки, който обръща внимание на международните новини, знае, че днес е налице варварство. В настоящия момент ни стъписва не някакъв отвращаващ ни, непознат и невиждан ужас. В далечни страни случващото днес отдавна е ежедневие. Войната в Сирия навлиза в единадесетата си година. Повече от половината сирийско население бе принудено да напусне домовете си, а половината от тях са бежанци извън Сирия. Шокиращото сега е не, че съществуването на подобно варварство по света, а че то се е върнало в Европа, или както американските медии искат да ни накарат да вярваме, „почти в Европа”. „Знаете ли, това е сравнително цивилизован, сравнително европейски град”, казаха от CBS News. Не се случва на техния праг и презрението им е очевидно.

За европейците обаче масовите убийства, военните престъпления и жестокостите вече не са достояние само на далечни страни. За нас тук те вече се случват само на няколкостотин километра. Частта от цитата, в който Роза Люксембург говори за варварството, звучи отчетливо и днес.

Ужасът се завърна в Европа. След Първата световна война („войната, която ще сложи край на всички войни”, както тогава твърдяха), след ужасите на Втората световна война и Холокоста, след югославските войни, завършили края на „края на историята”, варварството отново надигна грозното си лице в Европа.

Именно частта относно съществуването на алтернатива ни се струва странна в наши дни. Днес никой не си представя, че има алтернатива на настоящата система. Въпреки факта, че много хора разпознават световният ред като фундаментално несправедлив и довеждащ до войни, експлоатация и бедност, хората не вярват във възможността за изход от него. Капитализмът изглежда вечен. Изглежда, че от този ужас няма спасение.

В навечерието на Първата световна война хората все още си представят алтернативна система. Всички те знаели за предстоящата война и масовите работнически партии в Европа обещали да я спрат във всички воюващи страни, като разгърнат масова обща стачка и откажат да се бият. Това изглеждало докрай просто. Когато обаче войната все пак избухва, същите тези работнически партии напълно забравят за международната солидарност срещу нея и се втурват да подкрепят военните усилия на собствените си държави, след което започва клането.

Малки групи социалисти обаче отказали да се включат и започнали да се организират срещу нея. Въпреки опитите това да бъде предотвратено, през септември 1915 г. същите тези групи успяват да организират конференция в неутрална Швейцария. На нея присъствали делегати от Италия, Франция, Холандия, Норвегия, Швеция, Германия, Румъния, България и Русия, при все че делегатите от други държави били възпрепятствани от правителствата си. Конференцията осъжда империалистическите мотиви за войната и обещава да се бори срещу нея.

Въпреки това въоръженият конфликт се проточва и продължава. И до днес никой не знае колко точно души са загинали. Историците все още водят ожесточени спорове по този въпрос. Общоприето е обаче, че са убити между 15 000 000 и 22 000 000 души. След джингоистичните твърдения, според които „всичко ще приключи до Коледа” през първите седмици на войната, тя изглежда да продължава до безкрай. В последна сметка обаче бива осуетена и то от работническата класа, като някои от същите хора, присъствали на срещата в Цимервалд, изиграват водеща роля. Най-напред работниците и войниците свалят царското управление в Русия и създават временно правителство, което продължава военните действия до октомври. Работниците, селяните и войниците обаче са уморени от тях. През октомври 1917 г. идва ред да бъде свалено и временното правителство. Новото болшевишко правителство се ангажира да сложи край на войната.

Междувременно на запад армиите на Антантата се разпадат, а Германия е на ръба на въстание. Докато огромни части от френската и британската армия се бунтуват, Антантата успява да запълни пропуските със свежи американски войски, току-що включили се в действията. Германците обаче нямат нови съюзници. За тях краят е близо. Бунтът на моряците от 3 ноември довежда до край на войната. Военноморските сили на Германия планират да изпратят всички на сигурна смърт в една последна битка, но за моряците това вече е непоносимо. Те не изпълняват заповедите, вдигат се на бунт и започват да разпространяват движението в цяла Германия. На 9 ноември кайзерът абдикира, а на 11 ноември е подписано примирието. След четири години борба, работниците най-сетне спират войната.

Движението за война

ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА”
Джордж Оруел, 1984 г., 8 юни 1949 г.

В известния си роман „1984” Оруел обяснява лозунгите на управляващата партия. Първият от тях, гласящ „ВОЙНАТА Е МИР”, изглежда особено подходящ за днешната ситуация. Градовете из Европа и Северна Америка са пълни с „Демонстрации за мир”. Ако обаче се вгледате малко по-внимателно в тях, бихте видели, че „Мирът” е последното нещо, за което настояват. Те издигат, заедно с жълтите и сините национални знамена и лозунгите „Мир сега”, три основни искания: икономически санкции срещу Русия, повече военна подкрепа за Украйна и зона, забранена за полети.

Очевидно е, че повече военна подкрепа и въоръжаването на Украйна не е в интерес на мира. Става дума за подкрепа на едната страна във войната. Какво обаче означават санкциите?

Предполага се, че въпросните оказват ненасилствен натиск върху дадена държава да се съобрази с желанията на „международната общност”. Звучи разумно. За съжаление, това е поредната лъжа. Санкциите всъщност са оръжие за терор. В доклад на Британската медицинска асоциация от 1995 г. се казва, че половин милион иракски деца са били убити от санкциите и че много повече са страдали от недохранване. Някои изчисляват, че с удължаването на санкциите с още осем години, за целия им период, са били убити до един милион и половина души. Рестрикциите, за които призовават „Демонстрациите за мир”, всъщност са оръжия на терора. Освен последиците за самата Русия, войната и прекъсването на производството на зърно ще доведат до увеличаване на цените и до огромни трудности за най-бедните по света. Между другото, санкциите напълно се провалиха и в отстраняването на иракския диктатор Саддам Хюсеин, а на американците се наложи отново да нахлуят в Ирак, за да се отърват от него с цената на още повече жертви.

Подобно на санкциите, забранената за полети зона на пръв поглед също звучи като добра идея. Руските военновъздушни сили имат пълно превъзходство над Украйна и извършват зверства срещу цивилни граждани. Ужасяващата бомбардировка на болница е само най-известната от тях. Какво лошо може да има в една „забранена за полети зона”, която да спре този терор? Реалността обаче е, че не можете просто да кажете на руските военновъздушни сили да спрат да бомбардират хора. Зоните, забранени за полети, трябва да се контролират. Зоната, забранена за полети, означава Америка и нейните съюзници да изпълняват бойни мисии срещу руски самолети. Русия очевидно ще отговори. Това означава разширяване на войната до европейска такава и не е призив за мир. Призив за присъединяване на повече държави към войната е.

Онези, които маршируват за мир на Запад, призовават за санкции, убиващи деца, за военна подкрепа за продължаване на войната и за разширяване на войната – всичко това в името на „мира”. Движението „против войната” всъщност е движение в подкрепа на войната. Ако се съмнявате в това, просто погледнете морето от жълти и сини знамена на всички тези демонстрации. Те със сигурност не са неутрални.

Разбира се, не всички, които призовават за този „мир” по Оруел, са луди, ястреби и подстрекатели към война. Много от тях сериозно вярват, че вършеното от тях е в интерес на мира. Те отново са били излъгани.

Този път лъжата е, че целта на тази война е „свободата” на една малка нация. Разбира се, никой не иска малки държави да бъдат нападани и превземани от по-големи. В този наратив западните сили са добронамерени и незаинтересовани участници, които подкрепят свободата на една малка страна, нападната от империалисти. Още една лъжа.

Не на защитата на нацията

За нас бе ясно, че що се отнася до конфликта между Сърбия и Австро-Унгария, страната ни очевидно беше в отбранителна позиция. Сърбия защитаваше своя живот и независимост, които Австрия постоянно заплашваше още отпреди Сараевското убийство. И ако социалдемокрацията е имала легитимно право да гласува за война навсякъде, то със сигурност случаят е бил такъв преди всичко в Сърбия. За нас обаче решаващ факт бе, че войната между Сърбия и Австрия е само малка част от една цялост, само пролог към всеобща, европейска война, а тази последната – ние бяхме дълбоко убедени в това – не можеше да няма ясно изразен империалистически характер. В резултат ние – като част от големия социалистически, пролетарски Интернационал – смятахме за наш дълг да се противопоставим решително на войната.”
Душан Попович, 1915 г.

Ако се върнем за кратко към 1914 г., войната започва, когато Сърбия е нападната от Австро-Унгарската империя. Това беше ясен случай на малка държава, нападната от много по-голяма, точно както е днес. Ала сръбските социалисти не призовават за защита на нацията. Те се обявяват против войната. За да разберем защо днес трябва да се противопоставим на призивите за защита на Украйна, трябва да разберем защо са го направили и те.

Най-прозорливите социалисти в първите години на миналия век разбирали, че светът е доминиран от нова реалност. Това бил империализмът. Те откриват в него нов етап, в който е навлязъл капитализмът. За европейските сили не останали нови колонии, които да погълнат, така че големите сили биват принудени да влязат в пряк конфликт поради нуждата от увеличение на печалбите. Това довежда до формирането на блокове от сили. В рамките на тази система става трудно, ако не и невъзможно, малките нации да бъдат истински независими. България е нагледен пример за това. През последните около сто години от империалистическата епоха България е част от три блока. Първо, тя е член на германския блок по време на двете световни войни. След това бе член на руския блок по време на Студената война, а днес е член на американския блок. Това прехвърляне между блоковете не се решава от „демократичната воля на народа”. То се определя от победата във войната. Първо след победата на Русия във Втората световна война България е прехвърлена към съветския блок. След това, след победата на Запада в Студената война, тя е включена в американския блок.

При цялата претенция на съвременния капитализъм, че е цивилизован, той е всъщност система, основана на терор и война. Историята ни показва целия му ужас. Макар световните лидери да говорят за мир, те направляват ситуация, в която войната е ендемична. Капитализмът и неговия ненаситен стремеж към печалба са тези, които произвеждат войни, и то през цялата му история. Нуждата от опазване печалбите е тази, която тласка държавите към война.

Случващото се в Украйна трябва да се разглежда в този контекст. Тази война не е действие на някакъв „ирационален актьор”. Путин не я е започнал, защото е „луд”. Тя е част от една дълга борба, която се разиграва между Америка и Русия от 1945 г. насам. След 1989 г. изглеждаше, че Русия е исторически надмогната. Тя със сигурност претърпя огромно поражение. Варшавският пакт е отживелица, дори самият Съветски съюз се разпада. НАТО и ЕС бързо се разшириха, за да включат много от новите „независими” държави. Сега, когато ролята на САЩ като единствена световна сила намалява, Русия вижда своя шанс да утвърди отново властта си над Украйна. Това не е акт на един-единствен „луд”. Това е израз на интересите на руския капитализъм. Ето как работи империализмът.

Така че в разгара на тази борба между два империалистически гиганта от украинските работници се иска да защитят „своята” страна. Великите сили, подразбира се, не се сблъскват пряко. Както винаги тази борба се води чрез поредица от малки войни – или между довереници, или с пряката намеса на една от големите сили в дадена страна. Всичко това сме го виждали и преди – в Корея, Виетнам, Афганистан и в редица прокси войни из „третия свят”.

В настоящото клане, украинските работници биват мобилизирани с помощта на всевъзможни пропагандни средства. Много от лозунгите звучат „ляво”. И двете страни се обединяват зад лозунги за „антиимпериализъм”. Това обаче е само циничен трик за поощрение на работниците да умират в името на единия империализъм срещу другия. „Антифашизмът” се превърна в призив за обединение на подстрекателите на войната и от двете страни. Американците обвиняват Путин, че е „по-лош от Хитлер”, а руснаците обвиняват украинците, че са нацисти.

Сетне е патриотизмът. По време на война националните държави винаги разчитат на патриотизма. Русия го използва днес, точно както го ползва и по време на „Великата отечествена война”. Украйна също го използва, призовавайки работниците да защитават нацията и свободата. В действителност това е лозунг на богатите. Богатите са тези, които притежават страната. Богатите са тези, които жънат продуктите на труда на работниците, и богатите са тези, които могат да загубят тези неща, когато страната им бъде превзета от друг. Ако Украйна успее да оцелее непокътната, богатите ще продължат да печелят пари, а стотици хиляди работници ще са загубили живота си. Ако Русия спечели някаква победа и завземе част от Украйна, стотици хиляди ще са все така загинали, а работниците все така ще ходят на работа, за да правят други шефове богати, може би малко по-експлоататорски. Ала една победоносна Украйна ще изисква от работниците да правят и жертви за нацията. Наистина ли си струва да се умре за нея?

Що се отнася до свободата, войната винаги показва колко илюзорни са този род свободи. Днес в Украйна на пълнолетните мъже е забранено да напускат страната. Единадесет политически партии са забранени, включително една от основните парламентарни такива. Хората, считани за недостатъчно патриоти, са измъчвани и убивани. Това е „свободата”, която се защитава. Отново се питаме дали наистина си струва да се умре за нея. Казваме ясно, че работниците нямат интерес да защитават нацията. Както казват сръбските социалисти през 1914 г., това е сблъсък между съперничещи си империалисти. Работниците нямат интерес да умират за нито един от тях.

Истинско антивоенно движение

Главният враг на всеки народ е в собствената му страна!”
Карл Либкнехт, май 1915 г.

Днес, в разгара на патриотичния плам от първите дни на войната, почти никой не заема противопоставяща ѝ се позиция. Повечето европейци, макар и искрено да желаят мир, папагалстват пропагандата на „собствените” си държави – държави, които не се притесняват да жертват живота им, ако стане „необходимо”, и не се притесняват да призоват работниците да направят финансови жертви в името на нацията и икономиката.

Срещу тези патриоти застават такива, които привидно отхвърлят призивите на „собствените” си държави за саможертва и призовават работниците да подкрепят Русия. Макар и сравнително малко в международен план, в България тези хора намират известен отзвук за идеите си. Виждали сме ги да развяват руски знамена на демонстрации и на официални празници. Подобни хора прозират пропагандата на западния алианс. Те виждат лицемерието на Америка, която осъжда руския терор в Украйна, но ежедневно игнорира терора на собствените си съюзници в Палестина и Йемен. В България същите хора се позовават и на дългогодишните връзки с Русия и културната близост. Същите отказват да приемат лъжите на собствения си империалистически блок. И все пак това е антиимпериализъм за глупаци. Макар правилно да идентифицира опасностите от западния империализъм, той игнорира руския такъв. В най-добрия случай тези хора са тъкмо такива, глупаци. На практика обаче апологети на клането.

Днес политическите групи, заемащи ясни позиции срещу войната, са малко. А съществуващите са незначителни. Това не е изненадващо. През 1914 г. отхвърлящите войната също са малки групи. Това обаче не ги възпира. Те бавно и търпеливо се заели с работата си. Днешните групи са още по-малки, но работата им е не по-малко важна. Задачата за изграждане на истинско антивоенно движение трябва да започне сега. В България тази работа вече започва. В столицата се провеждат антивоенни срещи от ЛевФем и Диверсия. Във Варна членове на нашата група от Конфликт спорят дискутират войната и разпространяват информация на украински и руски език, целяща да упъти бежанците, които шефовете на туристическата индустрия копнеят да експлоатират, докато Федерацията на анархокомунистите (ФАКБ) организира първомайска среща, на която да координира противопоставянето на войната. В сравнение с цялата провоенна страст, това са дребни инициативи, макар да са начало. И в други страни се работи в подобна посока. Докато тук трябва да работим за изграждане на антивоенна дейност, да помагаме на бежанците от войната и да откажем да плащаме икономическата цена на клането, то основната активно срещу войната се случва в Украйна и Русия.

Всички сме виждали кадри на смели руски граждани, които демонстрират и се противопоставят на войната. От масовите демонстрации по улиците на Москва, Петербург и почти всички руски градове става ясно, че в Русия вече има голям брой хора, които отхвърлят ужаса. Разбира се, днес те са малцинство. Повечето руснаци все още подкрепят държавата. В първите дни на Първата световна война обаче почти не е имало прояви на масово недоволство. Тази опозиция не се ограничава и само до цивилното население. Съществуват многобройни сведения за случаи на отказ на руски войници да се бият или за масово предаване, и това са само онези, които стигат до нас. Всички тези реалности са положителни развития, на които освен че вече ставаме свидетели, ще се увеличават за в бъдеще.

Все още не сме виждали подобно масово противопоставяне в Украйна. Това, което наблюдавахме, е масов поток от бежанци, който се увеличава ежедневно. Според Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) в момента над пет милиона украинци са избягали от страната от началото на сблъсъците, а много повече са вътрешно разселени. Каквото и да мислят тези хора, факт е, че обективно те отказват да се жертват в името на военната машина. Със своята практика те също казват „не” на войната. С напредването ѝ очакваме все повече хора да откажат да се жертват.

Какъв тип нов световен ред?

Това, което е заложено на карта, е нещо повече от една малка държава, заложена е една голяма идея – нов световен ред, в който различните нации са обединени в обща кауза, за да постигнат универсалните стремежи на човечеството: мир и сигурност, свобода и върховенство на закона. Такъв е светът, достоен за нашата борба и за бъдещето на нашите деца.”
Джордж Буш, 28 януари 1991 г.

През 1991 г., когато се говореше за „края на историята”, Джордж Буш говореше за „нов световен ред”. Това бе нещо, което се възприемаше като по-добър свят за нашите деца. Знаем как се разви техният „нов световен ред”.

Ставаше дума за „новият световен ред” на „края на историята”. Той донесе терор и война на децата по света. Буш говореше преди неговата война срещу терора да доведе до опустошението на Ирак. По-късно, след като мирните им санкции убиха стотици хиляди иракски деца, синът му върна американския терор в Ирак с втора война. В Европа видяхме геноцид и кланетата в Югославия, точно на прага на дома ни. Твърдяха, че войната в Европа не може да се повтори, но тя се повтори. Те ни излъгаха.

Видяхме гневния изблик на Америка след клането в кулите близнаци в Ню Йорк. Мюсюлманският свят „изпита гнева ѝ във „войната срещу терора“. В Афганистан, който страдаше години наред от американската окупация, днес има теократичен религиозен режим, в който момичетата не могат да ходят на училище. В Либия, където НАТО се намеси, за да се отърве от някакъв „подобен на Хитлер“ диктатор, видяхме десетилетие на гражданска война и завръщане на робските тържища в ХХІ век. В Сирия войната продължава вече второ десетилетие. Там сирийците видяха резултатите от американския и руския държавен терор. Сега страната е в руини. Руснаците, разбира се, са извършвали зверства и в други страни. Тези военни престъпления не се ограничават само до Америка. Грозни беше разрушен. Русия уби до сто хиляди цивилни в зверствата си в Чечения. Неотдавна руски войски влязоха в Казахстан, за да потушат протестите им с пълна жестокост.

В икономическата сфера станахме свидетели на срив след срив след срив след срив. Всеки път на работниците се казваше да затегнат коланите. Винаги работническата класа е тази, от която се изискват жертви. От възстановяването на Източна Европа до днешната криза на бягащата от отговорност инфлация. Работниците и бедните са тези, които понасят щетите. „Просперитет“ няма. Те отново ни излъгаха.

Днес войната отново се завърна в Европа. Това ли е „светът, достоен за бъдещето на нашите деца“, който ни беше обещан. Мислим, че не. Отново ни излъгаха.

И така, след всички тези лъжи, след всички тези измами, след всички тези кланета, след целия този ужас, трябва да се запитаме какво бъдеще се предлага на нашите деца? Сегашното състояние на света не дава индикации за положително бъдеще. Описано е от Роза Люксембург – това е варварство.

В момента в Турция се провеждат мирни преговори. Не очакваме резултати. Войната почти сигурно ще продължи. Не се вижда краят ѝ, няма мирно решение. Тя ще се проточи. Масовите убийства ще продължат. Бежанците неспирно ще се стичат от Украйна. Това е въпросният „нов световен ред“.

Погледнем ли ситуацията, не откриваме никаква основа, върху която да може да се изгради мир. Америка е световна сила в упадък. Тя не може да си позволи да се откаже от тази война. Ако не може да защити този „приятел“, как могат да ѝ се доверят за защита другите „приятели“? Вече виждаме пукнатини в американския блок. Извън Америка и Канада, Европа, Япония и Австралазия на практика няма никой, който да подкрепя техните санкции и тяхната война. Страните в блока им се колебаят. Светът не е убеден дали да приеме американските терористични санкции. Дори членове на НАТО, като Турция например, отказват да подкрепят лидера на блока. Америка не може да направи компромис. Тя трябва да защити своя „приятел“. Байдън говори за това как Путин трябва да си отиде. Тук няма компромис.

А когато погледнем към Русия, също не виждаме възможност за компромис. Русия гледа на случващото се като на екзистенциална борба. Ако сега отстъпят, в очите на руската държава това би било покана за американците да разкъсат страната им. В ситуация, в която нито една от страните не вижда като възможен взаимно договорен мир, войната ще продължи.

Анализаторите изглежда изразяват изненада от това колко дълго вече продължава войната. Ние не виждаме в това изненада. Напротив, по-скоро очакваме войната да продължи и занапред. В никакъв случай не е пресилено да се каже, че ужасът може да се разтегне в години. Разбира се, и двете страни ще се опитат да наложат решение, но можем да си представим как някаква форма на конфликт в Украйна ще се проточи дълго. Това е новата реалност. Това е техният „нов световен ред“.

За тези от нас, които си представят един различен свят, наистина достоен за нашите деца, предстои дълга борба. Представянето на визия за друго общество днес изглежда много странно. Напук, ние правим точно това. Докато войната се проточва, недоволството от състоянието на нещата ще расте. Все повече и повече хора ще бъдат въвлечени в протести в Русия, в Украйна. Както ни напомниха нашите приятели от Югославия – говоренето в бомбоубежищата рядко е в подкрепа на правителствата, които са те поставили там. В останалата част на света, действията на нищожните групички, които сега работят срещу войната, ще нарастват и ще придобиват все по-голямо значение. Това е задачата ни днес. Да предприемем малките, на пръв поглед незначителни действия, които са първата стъпка в изграждането на свят, „достоен за бъдещето на нашите деца“.

КОНФЛИКТ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *