На 8 март не е рядкост да се чуят мъже да казват с невинно изражение: „А ние, защо няма ден на мъжете?”. А всъщност мъжете се честват редовно и на всеки ъгъл! Всеки, който се разхожда из Варна и погледне статуите, ще забележи, че сред почитаните личности няма нито една жена. Като представителки на себе си, жените от Варна трябва да се задоволяват единствено с монументи, представляващи голи, неидентифицирани и стилизирани тела. Докато мъжете са многобройно представени с бюстове, дори с цялостни статуи, винаги с имена и ясно определени като революционери, поети, архитекти…

В този момент закоравелите противници на феминизма изваждат втория си аргумент: „Но това е, защото няма велики жени!“ Аргумент, който е трудно да се отрече, когато самите ние, като жени и момичета, рядко сме чували за жени в училище. И все пак, достатъчно е да се направят няколко бързи проучвания, за да се открият имената на известни революционерки.

Сред фигурите от Възраждането можем да започнем с Христина Хранова – „майката на героите“, първоначално доверена куриерка на Васил Левски, а след това фигура от Априлското въстание, по време на което се бори на първа линия. Наталия Каравелова, Баба Тонка, Петрана Обретенова, Тодорка Миразчиева… Други жени са работили рамо до рамо с Васил Левски, герой, на когото България, започвайки от училищата, не се колебае да посвети две седмици.

Много жени са рискували живота си в борбата срещу потисничеството. Пак в България, този път срещу фашистите по време на Втората световна война, 25-годишната комунистка активистка Лиляна (Блага) Димитрова води въоръжена борба, въпреки късогледството си, което й коства живота в сблъсъка с жандармите. Подобен революционен път следва и Вела Пеева. Още по-млади са Данчето и Митошка, двете антифашистки ученички от Ямбол, арестувани и екзекутирани през 1944 г. Нека не забравяме и Мати Рубенова, членка на бригадата „Смърт на фашизма“, убита на 19-годишна възраст при престрелка. Всички тези жени следват примера на Мариола Сиракова, известна анархистка, която се бори от 1923 г., срещу авторитарния режим и крайно-десните убийци на ВМРО. Ако трябва да се плати с живота си, за да бъдеш почитан, тогава жените не остават по-назад! Освен това, изискваме ли винаги от мъжете да рискуват живота си, за да ги почитаме?

Освен революционерки и бойци, българската история е пълна с впечатляващи жени, постигнали огромни успехи в своите сфери. Достатъчно е само да споменем ядрената физичка Елисавета Карамихайлова, психо-аналитичката Юлия Кръстева, писателката Ана Карима и много други.

Като класова организция фокусирана върху борбите на работниците, ние сме забелязали, че жените често са двигател на социалните борби: медицинските сестри и санитарките, учителките и социалните работнички, кондукторките и служителките в ресторантьорския бизнес, майките на деца с увреждания… Макар да не печелят винаги, те рядко се отказват! Всъщност имат ли избор? Кога ще видим алея на великите жени в Морската градина?