История

Светът след войната: Разделянето на Европа на две и деколонизацията на старите империи.

Миналия месец в „Червения университет“ (Red University) обсъждахме периода между двете световни войни. Това беше време, белязано от краха на Уолстрийт, световна икономическа рецесия и възхода на фашизма. Днес ще разгледаме следвоенния свят и неговото разделение на два лагера.

След войната…

През 1945 г. съюзниците – СССР, САЩ, Китай, Обединеното кралство и Франция – се озовават сред руините на един разрушен свят. Загинали са до 85 милиона души, което представлява около 3% от световното население. Европа и Япония лежат в развалини. Емблематичните образи от онова време са два: съветските войски, издигащи знамето над Райхстага на фона на разрушения Берлин, и „гъбата“ от ядрен взрив, издигаща се над Хирошима. И до днес Америка остава единствената държава в историята, използвала ядрено оръжие във военен конфликт. Лидерите на трите основни държави от Оста по време на войната са мъртви или скоро ще бъдат. Мусолини е застрелян от партизани, а тялото му е окачено с главата надолу на обществен площад в Милано. Два дни по-късно Хитлер се самоубива в бункера си в Берлин. Хидеки Тоджо, началникът на японския генерален щаб, е екзекутиран едва през 1948 г. след процес за военни престъпления. Самият император, по политически съображения, е пощаден от американците – срещу него не се води съдебен процес и той не е екзекутиран.

…една нова война

Краят на войната обаче не означава край на войните. Още преди съюзниците да постигнат окончателната победа през август 1945 г., вече са очертани новите фронтови линии на това, което ще остане в историята като Студената война. Самият термин произлиза от английския писател Джордж Оруел и е използван за първи път в края на 1945 г. Планът за новия световен ред, който полага основите на Студената война, е очертан на Ялтенската конференция между „Голямата тройка“ през февруари 1945 г. „Голямата тройка“ – Сталин, Рузвелт и Чърчил, лидерите съответно на Русия, Америка и Великобритания – се срещат в кримския курортен град, за да си разделят Европа. В действителност обаче разделението се случва там, където спират танковете. Германия е разделена, а Съветският съюз установява приятелски настроени правителства в цяла Източна Европа. Разбира се, важи и обратното: западните съюзници също установяват приятелски настроени правителства в своите зони на контрол.
Новите, така наречени „социалистически“ държави в Източна Европа не са създадени чрез работнически революции. Не е имало нито революции, нито завземане на властта от работнически съвети; вместо това Съветският съюз налага правителства, изградени по негов собствен модел – под контрола на партийни функционери, а не на работническата класа.

Британският министър-председател Уинстън Чърчил губи властта след общите избори през юли 1945 г. Лейбъристката партия печели убедително мнозинство и започва мащабна програма за реформи в социалната сфера и здравеопазването. За нашата история обаче това означава, че Чърчил остава без пост; на следващата година го откриваме в Америка, където изнася поредица от публични лекции, носещи му значителни финансови приходи. В малък град в щата Мисури, пред американския президент Труман и около 1500 други слушатели, той говори за „желязна завеса“, спуснала се над Европа.

На терен конфликтите на Студената война вече са започнали. В Гърция възобновяването на сраженията между комунистическите партизани и националистическото правителство прераства в открита гражданска война, която продължава три години. Великобритания, изпитвайки финансови затруднения, не е в състояние да подкрепя гръцката държава, затова Америка поема финансирането. Съветите обаче са се съгласили в Ялта, че Гърция ще бъде част от западната сфера на влияние, и не оказват подкрепа на въстанието на Гръцката комунистическа партия (ГКП). Първоначално ГКП получава подкрепа от Югославия и Албания. Югославия на Тито обаче се насочваше към разрив с Москва, а когато Гръцката комунистическа партия (ГКП) застана на страната на Сталин по този въпрос, Тито преустанови всякаква помощ за комунистическите партизани в Гърция. Това доведе до разпадането на партизанското движение и осигури победата на правителството в гражданската война. Югославия прие американска помощ и излезе от съветската орбита.

САЩ разглеждаха финансовата си мощ като неразделна част от своята стратегия през Студената война.

„Планът „Маршал““ по същество представляваше опит за спечелване на подкрепа за САЩ сред европейските държави. Общо 18 европейски страни получиха средства по тази програма. Нито една от държавите в съветската зона обаче не се възползва от нея. Въпреки че първоначално помощта беше предложена и на тези страни, руснаците настояха те да я откажат, след което създадоха собствен „план „Молотов““. Европа се разделяше на два лагера, а символ на този процес – и „официално“ начало на Студената война – стана разделянето на Германия на две отделни държави през 1949 г. Студената война е наречена така, тъй като представлява конфликт без пряк военен сблъсък между двете свръхсили. Европа беше окупирана от американски войски на запад и от съветски – на изток. Военните сблъсъци на Студената война обаче не се случиха тук. За тях трябва да погледнем по-далеч – най-вече към Азия.

Деколонизация

Второто историческо явление, което определя следвоенния свят, е деколонизацията. Краят на Втората световна война доведе до края на имперската епоха – най-вече за империите на двете европейски съюзнически сили: Великобритания и Франция. Великобритания, която някога е била най-могъщата сила в света, вече не заемаше тази роля; на нейно място застана Америка. Великобритания беше тежко обременена от дълговете, натрупани през двете световни войни, и се превърна във второстепенна сила, на практика придатък към САЩ. Америка се стремеше към премахване на имперските системи, за да разшири собственото си влияние. Съветите също подкрепяха деколонизацията и националноосвободителните движения, целейки да засилят позициите си. Една след друга страните от старите колониални империи извоюваха своята независимост. Може би най-значимото събитие в този процес беше независимостта на Индия през 1947 г. и последвалото ѝ разделяне на отделни държави – основно Индия и Пакистан. Разделянето на Индия доведе до смъртта на между един и три и половина милиона души, както и до принудително разселване и етнически чистки, засегнали от 15 до 20 милиона души. Краят на имперската епоха се оказа кървав процес.

Войната в Китай и възходът на „комунизма“ в Азия

Веднага след поражението на Япония в Китай избухна гражданска война. Съществуваха две страни: националистите, подкрепяни от американците и Запада, и „комунистите“, подкрепяни от СССР. Това не беше нова война. Националистите и „комунистите“ се сражаваха в Китай още от 1927 г. Когато Япония нахлува в Китай през 1936 г., този конфликт временно прекъсва, тъй като двете страни сключват съюз срещу японците. Въпреки това те продължават да маневрират една срещу друга, а в момента на победата над Япония военните действия се възобновяват с пълна сила. Към края на 1949 г. Народноосвободителната армия на Комунистическата партия излиза победител, а националистическите сили бягат в Тайван. Именно тук се корени напрежението, което съществува и до днес. Както и в Източна Европа, в Китай не се случва работническа революция. Китайската партия дори не е ориентирана към работническата класа. До края на 20-те години на XX век тя действително е партия на работниците. Но след като през 1927 г. националистите извършват масови убийства на комунистически работнически сили – при които загиват около 15 000 от общо 25 000 членове на партията – Мао Дзъдун насочва партията към нова стратегия, основана на селячеството. През 1949 г. ККП (Китайската комунистическа партия) по никакъв начин не е работническа партия; тя е по-скоро селска партия, оглавявана от дребнобуржоазни интелектуалци, начело с върховния лидер Мао.

Войната в Корея…

С падането на Китай, Америка се опасява от „ефекта на доминото“ – разпространение на комунизма в целия регион. Тя решава да се противопостави на това. Следващата кризисна точка се появява в Корея. Корея е била завладяна от японците, а в края на войната контролът над нея е разделен между съветите и американците, като страната е разделена на две окупационни зони по протежение на 38-ия паралел. Първоначално тази окупация е замислена като стъпка към възстановяването на единна корейска държава, но – подобно на ситуацията в Германия – резултатът е разделянето на Корея на две отделни държави: в случая Северна и Южна (вместо Източна и Западна). И двете страни желаят обединена Корея, но под свое собствено управление.

През 1948 г. в Южна Корея започва партизанска кампания в подкрепа на обединението на страната под властта на Севера. Първоначалните действия и въстания възникват независимо от севернокорейската държава, но скоро Северът започва активно да подкрепя бунтовническите сили. Ким Ир Сен, лидерът на новата Корейска народнодемократична република, настоява за нахлуване в Юга, но Москва отказва.

Две събития променят възгледите на Сталин за съотношението на силите: победата на комунистите в Китайската гражданска война и успешното изпитание на първата съветска атомна бомба – и двете през 1949 г. През април 1950 г. Сталин дава разрешение на Ким да нахлуе в Юга, като Мао също се съгласява Китай да окаже военна помощ на Северна Корея, ако това се наложи. През юни севернокорейските войски пресичат 38-ия паралел и така започва Корейската война. В рамките на 72 часа те превземат Сеул – столицата на Южна Корея. САЩ са заварени неподготвени и започват да изграждат коалиция под егидата на ООН за провеждане на „полицейска операция“. Американски войски са изпратени в Корея, като впоследствие към тях се присъединяват сили от още 15 държави. До октомври тези сили успяват да спрат настъплението на Севера, превземат Пхенян – столицата на Корейската народнодемократична република – и се придвижват към китайската граница. Китай се намесва в конфликта, оттласква западните сили и си връща Сеул. Впоследствие контраофанзива на ООН отново превзема Сеул и изтласква севернокорейската армия обратно до първоначалната граница по протежение на 38-ия паралел. Войната продължава до 1953 г., като взема около 5,5 милиона жертви. В крайна сметка е подписано примирие, а границата остава почти непроменена спрямо предвоенното си положение, с незначителни корекции в полза на Юга. И до днес тя остава потенциален източник на конфликти.

…а във Виетнам

Следващото значимо огнище на конфликт в Далечния изток е Виетнам. Тази страна също е разделена на две части след поражението на френските колонизатори в Първата индокитайска война – конфликт, в който американците подкрепят Франция, а Китай – виетнамските комунисти. След това комунистическият Север започна партизанска война с цел обединяване на страната. През 1961 г. първите американски войски пристигнаха в Южен Виетнам. Виетнамската война продължи от 1955 до 1975 г. Тя взе над 3 милиона жертви и в крайна сметка доведе до идването на власт на комунистически партии във Виетнам, Камбоджа и Лаос. Това бе тежко поражение за Съединените щати. Ще разгледаме темата по-подробно в следващата статия.

Създаването на държавата Израел и войните в Близкия изток

В Близкия изток най-значимото събитие през този период бе създаването на държавата Израел през 1948 г. Въпреки че първоначално Москва подкрепяше учредяването на еврейска държава в Палестина, впоследствие тя застана на страната на различните арабски държави, които се противопоставяха на Израел. От края на Първата световна война Палестина се намираше под британски контрол въз основа на мандат от Обществото на народите. Британците бяха дали обещания и на двете страни: на арабите обещаха независима национална държава, а същевременно поеха ангажимент за създаване на независима еврейска родина в Палестина. Двете обещания не можеха да бъдат изпълнени едновременно. Еврейската имиграция към Палестина е съществувала още от османско време, но значително се засили по време на британския мандат, а след края на Втората световна война – още повече. Съчувствието към съдбата на евреите след нацисткия Холокост – довел до смъртта на 6 милиона души по време на войната – изигра ключова роля в решението на Обединените нации да разделят територията на бившия мандат и да създадат еврейска държава. Арабите, които още в края на 30-те години на XX век бяха вдигнали въстание срещу британците, реагираха с крайно възмущение. В края на 1947 г. конфликтът прерасна в открита война. С изтеглянето на британската армия и прекратяването на мандата бе провъзгласена държавата Израел. Това от своя страна доведе до намесата на седем държави от Арабската лига. Към март 1949 г. новата държава Израел излезе победител. Войната доведе до прогонването на 750 000 араби и постави началото на кризата с палестинските бежанци, която продължава и до днес.

През периода, който разглеждаме днес, се случват още две войни между Израел и арабските държави. Първата е Суецката криза от 1956 г., по време на която Израел се съюзява с Великобритания и Франция срещу национализирането на компанията на Суецкия канал от египетския президент Гамал Абдел Насър. Този конфликт завършва с унижение за британците и с осъзнаването, че те вече не могат да действат като независима сила на световната сцена. Когато американците им нареждат да прекратят войната, те капитулират и се изтеглят, без дори да уведомят своите френски и израелски съюзници. Единадесет години по-късно, през 1967 г., Израел нанася решително поражение на коалиция от пет арабски държави в „Шестдневната война“, по време на която окупира Синайския полуостров, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан, Източен Йерусалим и сирийските Голански възвишения. Тук се коренят и причините за конфликт, който продължава и до днес.

Войната в Алжир

Би било погрешно да напуснем региона, без да споменем войната за независимост на Алжир. Този конфликт, продължил от 1954 до 1962 г., води до смъртта на до 1,5 милиона алжирци. По време на него френските сили използват химически оръжия срещу цивилни, а – както френската държава признава днес – масово се прибягва до изнасилвания, кланета и изтезания като военни средства. Конфликтът завършва с превръщането на Алжир в независима държава. Това е най-кървавата от войните, водени от Франция в периода на деколонизация, но съвсем не е единствената. Освен войната в Индокитай, която вече споменахме, Франция води колониални конфликти и в части от Западна Африка.

Революцията в Куба

В Латинска Америка Студената война се води предимно чрез подкрепяни от САЩ държавни преврати и подкрепа за десни правителства, борещи се срещу партизански движения. Вероятно най-значимото събитие в този регион е падането на режима в Куба на 1 януари 1959 г. под натиска на бунтовници, водени от Фидел Кастро. Това поражда опасения в Съединените щати, че Куба може да се окаже първото паднало „домино“ в Латинска Америка – процес, подобен на наблюдавания в Далечния изток, но този път случващ се в непосредствена близост до самите САЩ. Това стана причина за налагането на ембарго от страна на САЩ върху Куба – мярка, която е в сила и до днес – както и за Карибската криза, която вероятно бе моментът, в който светът се оказа най-близо до ядрена война.

„Червено“ бъдеще?

На мнозина им се струваше, че СССР печели Студената война. Макар днес да знаем, че в крайна сметка не се случи точно така, по онова време изобщо не беше сигурно какъв ще бъде изходът. Двете най-големи държави в света – Русия (като част от СССР) и Китай (най-многолюдната страна) – бяха част от комунистическия блок. Общо 33% от човечеството живееше под управлението на така наречените „комунистически“ правителства. Когато през 1961 г. руският космонавт Юрий Гагарин обикаля Земята на борда на кораба „Восток-1“, той се превръща в световен герой и символ на напредъка на съветския блок. Изглеждаше, че бъдещето ще бъде „червено“. Междувременно Америка бе раздирана от конфликти, свързани с гражданските права. Премахването на робството след Гражданската война в САЩ не сложи край на расовото потисничество. В началото на 50-те години на XX век в южните щати все още съществуваше расова сегрегация. Докато СССР сякаш бележеше огромен напредък, в САЩ на чернокожите не беше позволено да се хранят в едни и същи ресторанти с белите. В Юга подобни расистки политики бяха залегнали в закона, но дори и в северните щати съществуваше неофициална, де факто сегрегация. Протестите за равни права продължиха през целия период на 50-те и 60-те години.

В „комунистическия лагер“ обаче не всичко вървеше гладко. Сталин умира през 1953 г., а през 1956 г. новият съветски лидер Никита Хрушчов произнася тайна реч, в която го осъжда. Идеологическите различия между двамата лидери се задълбочават от борбата за надмощие в „комунистическия свят“, както и от гранични спорове между държавите. Единството на „комунистическия свят“ започва да се пропуква и скоро се разпада напълно.

Европа и следвоенният икономически подем

Ако се върнем към Европа, на Запад ставаме свидетели на икономически подем. През периода, често наричан „следвоенен бум“, западните икономики отбелязват растеж; успоредно с това заплатите на работниците се повишават, а социалните услуги се подобряват. Това е епоха на капиталова експанзия, основана на следвоенното възстановяване, плана „Маршал“ и ниските цени на петрола. Разбира се, това съвсем не е период без икономически кризи – капитализмът е изграден върху кризи. Въпреки това, той се характеризира с икономическа стабилност. Според икономисти, в периода между 1945 и 1971 г. (27 години) в световен мащаб са регистрирани едва 38 финансови кризи. За сравнение, през следващия период – от 1973 до 1997 г. (24 години) – те са 139. Именно през първия от тези периоди възниква кейнсианството, постига се висок икономически растеж (между 5 и 10% в Западна Европа) и се поставя началото на Европейския съюз – първоначално като общност за въглища и стомана между шест държави, а днес – като организация от 27 държави, обхващаща голяма част от континента.

На Изток също се наблюдава период на висок растеж, но същевременно възникват и работнически бунтове. Първият от тях избухва в Източна Германия през 1953 г. Започнал със стачка на строителни работници в Източен Берлин, той бързо обхваща цялата страна. Руските войски действат решително, за да потушат протестите, при което загиват множество хора. Следващото въстание е далеч по-мащабно: през 1956 г. – по време на Суецката криза – в Унгария избухва сериозен бунт. Този път на руските войски им отнема почти месец, за да овладеят ситуацията, а броят на загиналите достига хиляди. По-късно, през 1968 г., в Прага настъпва нов подем, останал в историята като „Пражка пролет“.

Към края на 60-те години мнозина вярват, че капитализмът е преодолял своите закономерни цикли на кризи и че бъдещето изглежда светло. През 1968 г. обаче се наблюдава завръщане на масовите стачки и протести в Западна Европа – най-вече през май 1968 г. във Франция, – а петролната криза от 1973 г. бележи завръщането на капиталистическата криза и рецесията. Ще разгледаме тези и други събития в статията през следващия месец.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *