Сигурно всички тук сме чували, че Осми март не е ден за празнуване, а е ден за борба. А може би някои от нас сме чували и друго, с по-циничен оттенък – “за какво имате да се борите вие, жените, какво още искате, нали мъжете вече са ви дали права”. Там е работата: човешката свобода няма централизиран господар, тя не следва да бъде “давана”  и “позволявана”, може само да бъде отнета, насила и злоумишлено. Системата, която отнема експлоатира хората, си има име. Хората, които експлоатират другите, също си имат имена. Борбата за един свят отвъд експлоатацията и патриархата е възстановителна борба, борба за връщането към човека.

Примамливо звучи да си говорим, че днес живеем в свободен свят на неограничени възможности, но не са ли това само красиви думи, когато липсва адекватен обществен механизъм за защита от джендърното насилие, а новините за извършване на такова, наред със справедливия гняв, будят също и смях, и одобрителни реакции? Когато широко разпространените явления зад термини като икономическо насилие или date rape са познати и приемани насериозно едва от шепа хора? Когато мизогинисткият речник и езикът на омразата по полов признак валят от така наречените комплименти, от хумора, от телевизионните екрани? Когато разлика във възнагражденията между половете продължава да съществува и продължава да не е в полза на жените. Когато тежки и съществени за обществото, но зле представени откъм условия професии като например тези в сферата на образованието, на социалната работа, на грижовния труд остават прерогатив на жените, и същевременно масово малките момичета продължават да бъдат възпитавани в мантри като “избери си женска професия”, понеже “жените трябва да са жени, а мъжете трябва да са мъже”? 

Какво изобщо означава подобен кух и изпразнен от съдържание израз – един порочен цикъл, който ощетява всички ни, но най-вече децата, като насилствено ги вкарва в наложения наратив на социалните конструкти за мъжката агресия и свръхамбиция, и женския конформизъм и подчинение. Тъжното клише как майка изпраща син на война, за да пази той дъщерите си и сестрите си е може би най-крайното и печално проявление на този социален конструкт. Чували сте и това, че мъжете пазят жените и ги закрилят? А забелязвали ли сте как говорещият се сепва и млъква, когато бъде попитан “от кого”?

Светът, за който всяка година на този ден сме навън и говорим високо, е свят, в който не се пазим и не биваме предпазвани. Светът на солидарност и взаимопомощ, който градим, е свят, в който еднозначното послание към връстниците и към децата ни е да живеем така, че да не застрашаваме, потискаме или експлоатираме, да не създаваме необходимостта да се пазим едни от други. Не докосваме неоторизирано, с думи или с действия, другите, нито техните избори за това кои и как да бъдат. Не чакаме цветя, а се борим. И все пак празнуваме борбите си и това, че има с кого да ги посрещаме.

Жените нямаме нужда да ни бъдат давани права. Имаме нужда да не ни бъдат отнемани. Нямаме нужда и да бъдем пазени, закриляни или обгрижвани – само да не бъдем застрашавани и умишлено поставяни в несамостоятелно, подчинено положение и подвластни на грижа, независимо дали поради икономически, здравни, семейни или обществени обстоятелства. Нека грижата между нас, хората, бъде израз единствено на солидарност, любов и човещина, а не на крайна необходимост, в която се поставяме взаимно.

Долу сексизмът, долу капиталът, долу всяка власт и долу патриархатът!