Навършват се четиридесет години от голямата стачка на миньорите в Обединеното кралство. Поглеждайки назад, в някои отношения тя изглежда като събитие, случило се в различен свят. В много отношения изглежда като края на този свят и като събитието, което позволи да се роди новият свят. Това повдига множество въпроси от всякакъв вид. Днес медиите в Обединеното кралство са пълни със статии и телевизионни програми, обсъждащи стачката и последиците от нея. Това е стачка, която повдигна много много интересни въпроси. Може би основната причина да влезем в машината на времето, за да се върнем към този период, е за да разберем какво всъщност е стачката, което е въпрос, пред който сме изправени и в България днес.

Стачката на британските миньори от 1984-85 г. бе най-голямото самостоятелно индустриално действие някога по отношение на загубени дни, с над 26 милиона стачни дни. Продължи малко под една година. Започва на 6 март 1984 г. и продължава до 4 март 1985 г. и в пика си включва близо 150 000 стачкуващи. Стачката започна заради затварянето на мини. Въпреки че в началото на 80-те години на миналия век минното дело все още изглеждаше като огромна и стабилна индустрия (в мините все още работеха 231 000 души), то беше в дългосрочен упадък. През 1922 г. в своя пик британската минна индустрия наема един милион работници в повече от 1000 мини. Към началото на стачката само 173 все още работеха.

С течение на времето най-богатите жили на въглища бяха изкопани. Останалите въглища ставаха все по-скъпи за достигане, а британските въглища бяха с над 20% по-скъпи за производство от цената на въглищата на международния пазар. През годините правителството и NUM (Националният синдикат на миньорите) си сътрудничиха в преговорите за преструктуриране на индустрията с въвеждане на механизация и загуба на работни места. Това се промени през 1979 г. От началото на мандата си новото правителство на Консервативната партия на Маргрет Тачър започна да изпълнява своя план за победа над миньорите.

Миньорите победиха предишните правителства на консерваторите два пъти. И през 1972 г., и през 1974 г. правителството беше победено от стачкуващите миньори със стачката през 1974 г., която доведе до тридневна работна седмица в цяла Великобритания и правителството беше унизително изритано от властта. През 1977 г. Консервативната партия бе изготвила подробен план за разправа с работниците от публичния сектор. Наречен „доклада Ридли“ на своя автор Никълъс Ридли, той се фокусира върху това как да се предотвратяват стачки в публичния сектор с методи, включително милитаризация на полицейските сили, използване на съдилища за изземване на парите на стачкуващи работници и много точки, насочени по-специално срещу миньорите, като например изграждане на запаси от въглища и преобразуване на електроцентрали да работят с петрол.

Въпреки днешната й репутация на велик политик, първият мандат на Тачър започна зле. През 1981 г., след като обеща, че ще унищожи силата на работническата класа и по-специално на миньорите, които нейната партия все още мразеше заради свалянето на правителството им през 1974 г., нейното правителство беше принудено да направи унизително отстъпление, когато 50 000 миньори излязоха на неофициална стачка срещу правителствен план за съкращаване на 30 000 работни места. Нещата изглеждаха зле за Тачър, младите хора се бунтуваха срещу полицията в градовете на Англия, а Северна Ирландия беше в пламъци заради смъртните случаи по време на републиканските гладни стачки, а проучванията показваха, че правителството на Тачър е най-непопулярното след Втората световна война.

След това, през 1982 г., дойде войната за Фолклендските острови и всъщност войната спаси Тачър от загуба на следващите избори и превръщането й в поредният провален политик. Военната хунта в Аржентина, с инфлация от 600% и работници, които се канят да започнат обща стачка, реши да възстанови националната гордост и падащата си популярност, като окупира няколко малки острова, които бяха дом на по-малко от 3000 души. За съжаление на аржентинските генерали, които бяха с впечатлението, че британците няма да отговорят, война беше точно това, от което Тачър и нейната партия се нуждаеха. Знамето беше издигнато, флотът беше изпратен, стачкуващите медицински сестри бяха осъдени за липса на патриотизъм, докато „нашите момчета“ се биеха, и след като победиха външния враг, беше време Тачър и Консервативната партия да се обърнат към това, което тя нарече „ вътрешният враг” – работническата класа. Държавата започна да трупа въглища в подготовка за предстоящата стачка.

Стачката започна през март 1984 г., след като Националният съвет за въглища наруши споразумението, сключено след стачката от 1974 г., и обяви затварянето на 20 мини и загубата на 20 000 работни места. Миньорите започнаха да стачкуват на 5 март. Работниците разпространиха стачката в други мини, използвайки т.нар “летяща стачка” (при която стачкуващи работници застават пред входовете на все още неучастващи в стачката мини и призовават колегите си да се присъединят) и в рамките на една седмица профсъюзът беше принуден да обяви стачката за официална, но само в един район, Йоркшир. В същото време представители на левия профсъюз призоваха стачките блокадите да се прекратят и осъдиха миньорите, че се защитават от полицията; лидерът на профсъюза на миньорите, Артър Скаргил, заговори за „охлаждане на ситуацията“. Въпреки това до средата на втората седмица около половината от работната сила от 196 000 се присъедини към стачката.
Докато стачката продължи да се разпространява, държавата използва всички оръжия в своя арсенал. Полицията беше използвана като паравоенна сила, която затвори цели райони, за да спре летящите стачки, както и да атакува стачните линии и домовете на стачкуващите. Съдилищата бяха привлечени, за да обявят, че летящите стачки са незаконни. Политици от всички партии нападнаха стачкуващите, десните с откритата им омраза към работническата класа и лейбъристите с тяхното осъждане на насилието на работниците; и като фон на всичко това медиите непрекъснато хленчеха как работниците са „недемократични“.

Разбира се, всичко това можеше да се очаква. Това, което много работници не очакваха, беше, че действията на „техните“ синдикати ще доведат борбата до поражение. Едно от основните разделения между миньорите беше фактът, че в някои региони, Нотингамшир и Северен Уелс, мнозинството от работниците не подкрепиха стачката. Въпреки това, в първите седмици преди Националният синдикат на миньорите да спре летящото стачкуване, самите работници успяха да изведат своите другари в тези региони и да ги включат в стачката. Синдикатът обаче сложи край на това. Практиката работниците да се обръщат директно към други работници, за да апелират за солидарност, се противопоставяше на практиката на бюрократичните синдикални маневри. Пример за това беше затварянето на мината Харуърт от 300 миньори, действащи срещу масивно полицейско присъствие и против инструкциите на синдиката. Когато летящите стачки бяха спрени, местните профсъюзни лидери бяха свободни да се организират срещу стачката, провеждайки собствено гласуване и провеждайки кампания за гласуване против.
След като миньорите бяха разделени помежду си, беше време да ги изолират и от останалата част от класата. Въпреки че сред работническата класа имаше широко разпространено съчувствие към миньорите и въпреки че железопътни работници, докери и моряци предприеха солидарни действия, като отказаха да транспортират въглища, лидерите на Профсъюзния конгрес не само отказаха да подкрепят стачката, но и някои всъщност предоставиха на правителството информация, за да му помогнат да победи стачката. Както можеше да се очаква и прикривайки собствената си роля в стачката, Скаргил, лидерът на миньорите, каза „в самия момент на победата бяхме предадени“. И все пак би било погрешно работниците да очакват синдикатите да организират действия за солидарност. Дори в момента, в който 25 000 докери излязоха на стачка с много сходни искания, синдикатите и правителството отчаяно се опитваха да спрат обединяването на стачките и да държат работниците разделени.

В средата на лятото профсъюзът реши да засили натиска върху правителството, като затвори стоманодобивния завод. Всъщност тези стоманодобивни заводи работеха само защото профсъюзът им бе дал разрешение да използват въглища. Решението за промяна на стратегията беше свързано с факта, че те използват повече въглища, отколкото профсъюзът им бе позволил. На 18 юни миньорите пристигнаха, за да обсадят стоманодобивния завод Оргрийв. В много отношения това напомняше на действията от стачката през 1972 г. в депото Солтли близо до Бирмингам. Тогава стачкуващите миньори успяха да затворят депото. Този път обаче около 6000 работници се изправиха срещу около 8000 полицаи и бяха победени в ожесточена битка. Имаше решаваща разлика между Оргрийв през 1984 г. и Солтли през 1972 г. В първия случай към стачкуващите миньори се присъединиха около 100 000 инженерни работници и други от град Бирмингам, които миньорите бяха призовали за солидарност. Не само броят им беше огромен, но и стачките на тези работници и заплахата от масова стачка уплашиха държавата.

Самата Тачър говори в автобиографията си как в този момент заплахата от комбинирани действия на миньори, докери и железничари е било това, което тревожи правителството и тя вярва, че ако това се бе случило, тя е трябвало да отстъпи. С наближаването на зимата ставаше все по-очевидно, че миньорите, сега изолирани, ще бъдат победени. Подкрепата за стачката започна да намалява и хиляди работници се отказаха от стачката и се върнаха на работа. До началото на следващия март, когато имаше организирано връщане на работа, само 60% от работната сила все още стачкуваше.

В следващите години последва пълномащабно нападение срещу работническата класа в различни сектори от работници, които на свой ред бяха изолирани и победени в стачки, включително докерите, фериботните работници и едногодишната стачка на 6000 печатари. Тези поражения, но по-специално поражението на миньорската стачка, нанесоха значителен удар на класовата борба във Великобритания и дори в международен план, тъй като много работници гледаха на британските миньори като на пример за войнственост и неподчинение.

По това време, особено като се има предвид какво последва, това трябва да е изглеждало като голямо поражение за работническата класа. Истинската степен на това поражение обаче не беше нещо, което беше очевидно по това време. Консервативното правителство атакува главно сектори, които са икономически остарели. Печатането беше сменено от модерните компютърни технологии. Доковете се променяха чрез контейнеризация. Но когато атакуваха работниците от телекомуникациите и пощите, те не успяха да ги победят. Поглеждайки назад е пределно ясно, че в икономиката са настъпили големи промени. Периодът, в който повечето работещи хора работеха с ръцете си, беше част от този изчезващ свят. Британското минно дело беше опустошено. През 1983 г. Великобритания имаше 174 работещи въглищни мини. До 2009 г. бяха останали шест. Последната затвори през 2015 г. Разбира се, това доведе до огромна безработица. Гримтроуп, района в Англия с концентрация на миньорски селища, беше класифициран като най-бедния район в страната и един от най-бедните в ЕС.

Днес, 40 години след тази стачка, сме изправени пред края на въгледобива на целия континент. Зелената сделка на Европейския съюз по същество призовава за евентуално затваряне на всички въглищни мини в Европа. Няма да стане веднага. Целта да станем „климатично неутрални“ е поставена за 2050 г. В следващата ни статия от тази поредица ще разгледаме какво представлява Зелената сделка и какво можем да очакваме от нея.