АнализиПрочети ощеСтатии

Ето кои са гласовете на изборите


Завъртялите се 5 поредни изборни цикъла за 2 години доведоха политическите партии и техните “лозунги” (заместващи липсата на идеологии) до пълно изтощение. Патетичните опити за мобилизация на електората под знамената на “новите срещу статуквото” и “моралните срещу корупцията” спряха да въздействат и на най-интелектуално мързеливите членове на политически агитки, някъде между краткотрайното царуване на Слави Трифонов и коалицията на ПП/ДБ с БСП.

Да се докарат до урните всички онези, които не споделят ентусиазма (и материалния интерес) на партийните ядра изглежда все по-сложна задача. Разграничението между основните политически сили става все по-трудно през последните десетилетия не само в България, но тук този проблем е добил гротескни размери. Именно липсата на каквато и да било политическа и идеологическа разлика между формации като ГЕРБ, ДПС, БСП, Възраждане и ДБ води до непрестанното рециклиране на антикорупционна реторика, която в буквален превод звучи: “ Да, ние ще водим същата дясна, антисоциална политика като ГЕРБ, но няма да крадем толкова много. Даже, дето се вика … изобщо няма да крадем” 

По разбираеми причини повечето хора не се ентусиазират от тези лозунги, колкото и градската десница да се напъва да пише есета за собствените си антикорупционни геройства. Тегава е ситуацията и в полуумрялото БСП където думичката социализъм в името отдавна вече не е достатъчна да запълни пълното му отсъствие в политиките на партията дори и пред хора гласували неотлъчно за партията през последните 50 години. 

Единствените големи партии имунизирани срещу идейна недостатъчност си остават ГЕРБ и ДПС. Тяхната структура, която наподобява много повече бизнес групировка, отколкото политическа партия, е достатъчна да поддържа своя интегритет без нуждата от каквато и да било идеология отвъд чистия технократски прагматизъм и интимността на взаимната изгода. 

Останалите партии, които нямат този късмет, са принудени отчаяно да търсят нови разделителни линии, които да убедят избирателя в принципната разлика между тях и другите. За тяхно съжаление изборът на  обществено притегателни разделителни линии, които в същото време са социални безопасни, е изключително оскъден. Към настоящия момент той се свежда до две теми: войната в Украйна и културните войни. Що се отнася до първата от тях, всички партии са единодушни в подкрепата си за войната, като това, което ги дели е на коя от воюващите страни са избрали да бъдат мажоретки. 

Позиционирането спрямо войната в Украйна е удобно освен за надъхване на електората с военна пропаганда, но и защото позволява осъществяването на така необходимите на политическите сили безпринципни коалиции по оста – евроатлантизъм / русофилия. Но те крият в себе си и опасността от пълно заличаване и на последните демаркационни линии между политически субекти като ГЕРБ и ДБ/ПП. 

Другата ос на политическа идентификация е арената на културните войни. Ярък пример са все по-консервативните лозунги на БСП  и поемането на курс към “съпротива срещу джендъра”. Дори да оставим настрана каква пародия е една номинално лява партия да издига подобни лозунги, проблемът на БСП е, че тя дори не може извлече каквито и да било дивиденти от превръщането си в посмешище, тъй като хомофобията и защитата на традиционните ценности отдавна имат своите изявени лидери в дясно, където тези “каузи” намират естествения си носител. Доказателство за това са неизменно влошаващите се изборни резултати на джендър-левицата. 

Другия проблем на културните бойци в България не е характерен само за БСП, а тегне над всички политически сили и той е липсата на опоненти. По подобие на площадния антикомунизъм от 90те, анти-джендъризма се състои в ежедневния безпощаден разгром на несъществуващи врагове. Това води до необходимостта от постоянното им фабрикуване, като най-често жертва на евтиния пиар на политиците на фронтовата линия на културните войни стават жените и децата. Липсват опоненти, но съвсем не липсват конкуренти. Реалната културна война в България на практика се води между различните фракции на десницата за това кой най-добре защитава традиционните български ценности от невидимата ( една от характерните черти на несъществуващите неща), но непосредствена заплаха. Много анализатори с радост биха се изкушили да отбележат с повдигане на вежди факта, че най-активните джендър-патриоти са съсредоточени в русофилските политически партии и организации. Този анализ е още по-приемлив като се има предвид настоящата реторика на Путин, който говори за борба срещу сатанизма и “западните ценности” и се опитва да превърне Русия и русофилията в притегателен център за анти-либералните течения в глобален мащаб. Но не бива да забравяме, че само допреди няколко години политическото пространство в България беше населено с цял куп чистокръвни евро-атлантически джендър-патриоти в лицето на ВМРО, НФСБ, ВОЛЯ и т.н, които не просто обитаваха парламента, както настоящите си русофилски клонинги, но участваха пряко във властта, като част от управляващата коалиция. 

Смахнатия консерватизъм налаган като официална идеология в Русия може да е достатъчен за да обясни този уклон на русофилските партии у нас, но съвсем не е достатъчен да обясни факта, че неговото влияние се разпростира далеч отвъд тяхната скромна електорална тежест и на практика в момента се споделя от мнозинството от българския народ. В създаването на тази реалност имат равно, ако не и преобладаващо участие западните консервативни сили, които, особено след победата на Тръмп в САЩ и надигането на ксенофобската националистическа вълна в западна Европа, наляха милиони в изграждането на мрежа от дясно-консервативни НПО и медии в България. Не по-малка е вината и на либералите, които действащи чрез аналогична мрежа от НПОта, десетилетия наред опитваха да прокарват своя дневен ред, в повечето случаи напълно откъснат от българската действителност, елитарен и снизходително разпространяван от горе на долу, което отврати хората дори от базови хуманистичните идеи и ценности. Всички тези външни и вътрешни фактори създадоха настоящата обществена среда, на която политическите инфлуенсъри надпреварващи се на предстоящите избори са донякъде адекватно отражение.

“След това в небето се яви и друго знамение – огромен червен змей със седем глави, десет рога и седем диадеми – по една на всяка от главите му. Опашката му повлече една трета от звездите на небето и ги хвърли на земята.”Откровение, 22-3

Синтезът на липсата на съществена разлика  между съревноваващите се партии и хаосът на културните войни без съмнение е Стефан Янев – политикът, който говори рядко, но за сметка на това не казва нищо и чиято политическа линия се отличава най-ярко от останалите с това, че няма такава. Въпреки всичко това, все пак на тези избори има една партия, която притежава смелостта на духа, политическата воля и аналитичния капацитет, да преначертае демаркационните линии и да доминира културните войни и това без съмнение е партията на Венци Чикагото. Въпреки скромната си електорална тежест, ПП Истината И Само Истината играе ролята на авангард, който сочи пътя напред в съвременната политика, правейки квантов скок пред всички останали партии в надпреварата. Докато Възраждане говорят плахо за световния заговор, мълчат за кемтрейлса и залъгват последователите си с детински обяснения за конспирациите, Чикагото правилно посочва рептилите като организатори и извършители на педофилския заговор, който управлява света и Сатаната, като техен основен подбудител. Докато лидерите на Демократична България нескопосано ухажват последователите си наричайки ги умни и красиви, Чикагото нарича своите последователи богове и богини. Докато мижави нео-нацисти като Боян Расате срамежливо фъфлят нещо за български национализъм пред камерите, Чикагото опаса парламента с антисемитски транспаранти и обяви в националната телевизия, че България се управлява от Израел. 

За тези от нас, които не съумяват да видят поредните избори като решаващ сблъсък между доброто и Сатаната, остава да решим дали и за кого да гласуваме. Традиционно, много леви и анархистки политически организации призовават за бойкот на изборите и неучастие в разпределението на властта между различните фракции на управляващата класа. Макар, че анализа зад тази позиция без съмнение е правилен, ние намираме подобни призиви за също толкова безсмислени, колкото и призивите да се подкрепи по-малкото зло. В крайна сметка индивидуалното решение на някого да гласува за определена политическа сила има същото значение колкото и решението му да не гласува изобщо – а именно, никакво. Както призивите за гласуване, така и призивите за негласуване, имат някаква тежест единствено и само когато зад тях стои потенциал за масова мобилизация. Резултатът от изборите няма да спре войната и инфлацията, няма да осигури качествено и достъпно здравеопазване и образование, нито достоен живот за работещите. Това могат да постигнат само самите работници – когато се организират, първо на работните си места в защита на своите материални интереси, а после в цялата страна за да извоюват бъдеще за всички. 

 Така че единствения призив, който ние отправяме е, независимо дали на изборите ще подкрепите някой умопобъркан Фейсбук инфлуенсър или някоя от партиите на умерения Сатанизъм … или няма да подкрепите никого (например Стефан Янев), важното е преди, по време и след изборите да подкрепяте своите колеги и всички работници, които се борят. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This will close in 0 seconds