Идеята за тази статия се роди в рамките на разиграващите се събития в България през последните седмици и месеци. С нея искаме да дадем пример за това как е възможно хората да извоюват своите узурпирани свободи и да върнат обичта и удоволствието, които са им били отнети. Или, ако не друго, то поне да опитат – акт, който несъмнено сам по себе си би ималотзвук и последици занапред. Защото наглостта, безочието и безхаберието отдавна са прелели чашата на вечно подпухналите ни футболни „деятели“.

Мощната протестна вълна, която залива Франция през пролетта на 1968 г., когато милиони работници стачкуват, студентите окупират университетите, президентът бяга от страната и тя изглежда на прага на революция, която не подминава и футбола. Вълната от стачки е в своя апогей. На 24. Май Париж се превръща в сцена на жестоки улични битки между барикадирани демонстранти и полицейски сили. Фондовата борса е подпалена. Окупираната централа на Френската Футболна Федерация (ФФФ) става част от бурния ритъм на бунтовното движение и се превръща в демократична агора.

От 22. до 27. Май 1968 г. ФФФ е окупирана от група протестиращи играчи. На 22. Май, около 8 часа сутринта, точно два месеца след началото на студентското движение, малка група от футболисти пристигат в шикозния латински квартал на Авеню 60 Йена с твърдото намерение да окупират седалището на ФФФ и да заемат помещенията. Отвън се раздават листовки на минувачите. Вътре, служителите на федерацията са събрани в стая в сградата. Главният секретар на Федерацията Пиер Делоне и Жорж Булон- националният селекционер, са изолирани в отделна стая. Входът на сградата е барикадиран, след това се спускат два транспаранта. Те издават комюнике:

„Ние, футболистите, принадлежащи към различните клубове в региона на Париж, днес решихме да окупираме централата на ФФФ. Точно както работниците окупират техните фабрики и студентите техните факултети. Защо? За да върнем на 600 000 хиляди френски футболисти [по това време това е броят на лицензираните френски играчи] и на техните хиляди приятели това, което им принадлежи: футболът, който членовете на федерацията са отнели от тях, за да обслужват егоистичните си, печалбарски интереси. Сега това зависи от нас: футболисти, треньори, мениджъри на малки клубове, безброй приятели и фенове на футбола, студенти и работници да запазят качеството на нашия спорт, като се присъедините към нас. 
Изискваме незабавно уволнение [чрез референдум на 600 000 футболисти, контролиран от самите тях] на печалбарите от футбола и поробителите на футболистите и свободен футбол от покварата на парите на жалките провъзгласили се собственици, които са в основата на разложението на футбола. Изискваме иот държавата субсидии, които да предоставя и на всички други спортове и за които управниците на Федерацията никога не са претендирали. За да може футболът да остане наш, ние ви призоваваме незабавно да се присъедините към централата на Федерацията, на Авеню 60, Йена в Париж, която отново се превърна във ваш дом. Обединени, ние отново ще направим футбола това, което никога не е преставал да бъде – спортът на радостта, спортът на утрешния свят, който всички работници започнаха да строят. Всички към Авеню 60, Йена!“

Федерацията, собственост на 600 000 футболисти, Комитет за действие на футболиста

В този документ бива заклеймена обвързаността на футболните лидери с политическата власт. Треньорът Жорж Булон е описван като главатар на треньорската мафия, който запазва най-добре платените позиции за своите приятели. Що се отнася до Пиер Делоне, той е сравняван с вулгарния Луи XVI, тъй като „наследява“ позицията на генерален секретар на УЕФА (1956–1959) от баща му Анри Делоне, който е първият секретар след основаването на органа на 15 Юни 1954 г. до смъртта му на 9. Ноември 1955 г. 

След като служителите са набързо „освободени“, Жорж Булон и Пиер Делоне също напускат сградата в късния следобед. В нея започва да се водят обсъждания. Това продължава няколко дни. Всичко върви добре, провеждат се разгорещени спорове как би трябвало да изглежда футболът. Прожектират се филми от международни срещи. Всичко това е гарнирано с игра на мачлета.

Идеята за този преврат всъщност идва от спортни журналисти от месечника „Le Miroir du football“ („Огледало на футбола“), който е левичарски. Това списание застава зад идеята за красива игра, която е творческа, а не физическа. То критикува налагането на господство и авторитаризма от страна на „вождовете“ на френския футбол – бизнесмени, политици и технократи, винаги готови да експлоатират или манипулират спортистите.

И така, кои са играчите, които превзеха ФФФ? Какви са техните изисквания? Почти цялата група протестиращи са от аматьорски клубове от Парижкия регион. Андре Мерел и Мишел Орио, единствените двама професионални играчи, които вземат участие в тази окупация, играят в Ред Стар – легендарният клуб от квартал Сент-Уен. За разлика от този на студентите и работниците, „Май’68“ на футболистите не е масово движение. По същество то остава ограничено само вПариж и дори в Авеню Йена. В останалата част на страната около 200 играчи се събират в Сен Бриок Бретан, но това е горе-долу единственото ехо, което среща движението извън столицата. Както студентското движение, така и футболното, чрез идеята за по-развлекателен футбол, мечтае за пряката демокрация и отхвърлянето на всякаква йерархия.

„Играчите са роби!“ изнегодува Реймонд Копа през 1963 г., което му  донася шест месеца отстраняване и позволява на футболистите, играещи във Франция, да се разбунтуват срещу професионалния си статус. Едно от основните им искания е да отпадне „доживотният договор“, който обвързва играча с неговия клуб до навършване на тридесет и пет години без никаква възможност за развитие. И към това се добавя въпросът със заплатите на футболистите, които са средно само с 20% по-високи от тогавашната минимална работна заплата. Следователно, футболистът е просто обикновена стока, която трябва да следва прищевките на своя работодател, без да има право за преговори.

Борбата обаче не спира. В процеса на работа Комитетът за действие на футболистите се трансформира в Асоциация на френските футболисти -организация, председателствана от Жуст Фонтен, бивш голмайстор за Реймс и Франция. Оттук нататък от нея зависи изпълнението на исканията на движението. 

Този епизод, макар и скромен, е достатъчен, за да разклати структурата на френския футбол. Що се отнася до постигнатото можем да видим същите резултати като при другите стачкуващи: незабавни отстъпки, в по-дълги или кратки срокове от страна на ФФФ и особено много реформи, проведени през следващите месеци и години в по-голяма или по-малка степен в съответствие с исканията от Май’68 г. Така се постига до премахването пре犀利士 з 1969 г. на „Доживотния договор“, заменен от свободен срочен такъв. През 1972 г. президентите на клубове се противопоставят, за да го оспорят, което е последвано от стачка на играчите, която пък успява да ги обедини. 

Друга забележителна промяна е оставката на спорния Пиер Делоне, дотогава генерален секретар на федерацията. Властите също се опитват да задържат аматьорите протестиращи далеч от полето. Лигата на Париж спира лицензите им за известно време. Тя се опитва да задържи започването на сезон 68-69. Така 70-те години на миналия век се превръщат във велик момент на революционна офанзива, където Прогресивното футболно движение (ПФД) се опитва да атакува твърдите и строги основи на френския футбол.

Това е глътка свеж въздух, както по отношение на посоката, към която играта трябва да бъде насочена, така и по отношение на начина, по който е оспорено авторитарното управление на клубовете. Ала поразено не само от вътрешните си ограничения, но и от капиталистическата организация както на футбола, така и на обществото, ПФД постепенно се разпадна в края на 70. години.

Футболът е само едно отражение на съвременното капиталистическото общество и изглеждат невъзможни опитите той да се промени, без да се направи опит да се промени и самото обществото. Независимо от това, ПФД остава значим пример за политическа намеса във футбола.

От нас, обикновените работещи хора, зависи да помислим за идеите и действията, които искаме да предприемем срещу капиталистическите взаимоотношения, експлоатацията и, в частност, футбола, който те ни предлагат, отвъд клишираните лозунги „За един популярен спорт“ или „Срещу модерния футбол“