АнализиПрочети ощеСтатии

ТЕЦ-а и неговите приятели

Миньорските протести избухнаха края на септември миналата година. В разгара на блокадите, на 3 октомври, представители на казионните синдикати и правителството на Денков сключиха споразумение. В него бе договорено включване на представители на КНСБ и Подкрепа в изработването на енергийна стратегия на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г, която да върви паралелно с изпълнението на ангажиментите по зелената сделка, както и участието на синдикалните централи в разпределението на парите по проекти за възстановяване. Беше обсъждано и отпадане на териториалните планове за справедлив преход на предприятие за конверсия на въглищните региони, които бяха изпратени на Брюксел заедно с имена на фирми, приближени до властта, които евентуално да получат проектите. Те така и не отпаднаха. Миньорите на блокадите не приеха договорките на синдикатите и продължиха с протестите. Въпреки това, на 12 октомври блокадите бяха вдигнати, като миньорите се заканиха да ескалират протеста като преминат към ефективни стачни действия. Синдикалните централи обещаха, че ще започнат събиране на подписи за организиране на законосъобразна стачка. За да бъде стачката легална, трябваше да се съберат над 3400 подписа от миньорите и над 50% от работещите в тецовете.

 През следващите месеци миньори и синдикалисти дебатираха относно началото на стачката, като идеята бе тя да бъде организирана посред зима, за да има най-голям ефект. Подписка реално тръгна, но стачката така и не се осъществи. Вместо стачка, част от синдикалните лидери регистрираха политическа партия и се насочиха към местната власт. През пролетта, предадените работници се обединиха в ново сдружение “Миньори и енергетици – заедно” и подновиха протестите, но в по-малък мащаб. Исканията им бяха за това държавата да спре плащането на въглеродните емисии от централите в Маришкия басейн до изграждането на завод за тяхното улавяне, рекултивация на терените на мините, които да се стопанисват като земеделски и горски фонд, а не за индустриални цели. Обявиха се и против планираната от 1 юли либерализация на тока за бита, която ще доведе до непосилни сметки за ток на домакинствата у нас.

 През това време, енергийната комисия в парламента отложи готвената за юли либерализация на пазара на електроенергия с една година. Въпреки това, протестите продължават и в момента. 

На фона на блокадите и протестите на миньорите, започна постепенното закриване на предприятия. В началото  на годината започнаха уволненията в  ТЕЦ „КонтурГлобал Марица изток 3“. Първоначално няколко десетки от поддържащия прерсонал, в последствие още 160 души. Мерките за помощ на работниците от държавата  в лицето на Бюро по труда“ – Стара Загора се изчерпаха с връчването им на списък с фирми в региона които уж търсят работна ръка. През май бяха организирани и  “информационни дни за насърчаване на заетостта”, като през следващите месеци престоят десетки такива, на които съкратените работници ще бъдат предлагани на най-различни местни бизнесмени. 

Каква роля изиграха синдикатите? Синдикалните организации в сектора от години са най-важния бастион на КНСБ и Подкрепа. Освен многобройни те са и най-доходоносните. Заплатите в сектора са относително високи, което пълни и синдикалните каси с милиони левове от членския внос на миньори, енергетици и поддържащ персонал. Тази ситуация на пръв поглед изправя миньори и синдикални лидери в общ лагер срещу зеления преход и затварянето на мините. И работниците и синдикалните организации имат много какво да загубят. Но нещата са по-сложни. Закриването на мините ще бъде дълъг и болезнен процес. Хиляди ще загубят препитанието си, а регионът ще бъде икономически опустошен. За работниците това означава унизителни разходки из,  организираните от местната власт и бизнеса, трудови борси, евентуална мъчителна преквалификация в сектор с по-ниско заплащане, или – по-вероятното, присъединяване към армията от трудови мигранти. Но за синдикалните лидери перспективите не са чак толкова мрачни. Без съмнение преструктурирането на сектора ще предизвика икономически шок в централите, особено като се има предвид, че сектора е най-големия крупен вносител на членски внос в синдикалните каси. Но от друга страна синдикатите са в изгодна позиция да потопят пръсти в кацата с мед от т.нар “справедлив преход” и всички програми и стратегии, чрез които ще бъдат усвоени европейските милиони. Затова не е изненада, че много от синдикалните лидери своевременно се насочиха натам, накъдето ще тече най-много от кацата, а именно – местната власт. Десетки синдикалисти изгряха в партийните листи на местните избори миналата година, още повече пълнят листите на партиите и коалициите за предстоящите парламентарни такива. Най-изявените дори сформираха собствена партия с която да опитат да се домогнат до най-доходоносните позиции в местните общини и администрацията. 

Още по-тегава е подкрепата за работниците идваща от опозиционните партии. БСП, Възраждане и особено ИТН бяха изключително активни по време и след блокадите в опитите си да яхнат протеста, да говорят от името на протестиращите работници и в крайна сметка да подменят целите и дневния им ред. Яхването не им се получи – откритата партийна пропаганда и медийните каскади на народните любимци бяха посрещнати с неприязън от работниците и бързо изхвърлени от протеста. Единствените, които партиите успяха да яхнат бяха отделни индивиди от гореспоменатата синдикална клика. 

Но въпреки провала на партиите в яхването на протеста, те постигнаха победа в другия аспект на своята намеса – подмяната на дневния ред. Работническите интереси бяха изместени от държавните и партийните. Съдбата на съкратените – от националната енергийна сигурност. Социалния аспект на преструктурирането отстъпи място на приказките за енергиен суверенитет. Защото целта на опозиционните политически партии не е да помогнат за организирането на работниците и тяхната борба за запазване на условията на труд и заплащане, а да подменят тази борба със собствените си парламентарни домогвания. Партиите изискват от работниците да се откажат от своята сила като работници и да действат като електорат. “Тук не става въпрос за работниците и техните семейства, а за енергийния суверенитет на страната” – заявяват партийните лидери – “А енергийния суверенитет не се защитава на улицата със стачки, а в парламента с правилните политики” . Така от активни участници в борбата, работниците са сведени до обикновен електорат чиято единствена функция е да пуснат правилната бюлетина. Националистическия дневен ред спуснат от опозицията осакатява борбата, обезсилва работниците и обрича борбата им на провал. 

Докато управляващите искат да пратят работниците към бюрата по труда, опозицията се опитва да ги изпрати към избирателните урни. Последната грижа и на едните, и на другите, са интересите на работниците. 

Истината е, че въпреки мазните обещания на националистите от опозицията, секторът ще бъде преструктуриран, мините ще затворят, както това вече се случи в повечето европейски страни и хиляди ще загубят работните си места. 

Този процес може евентуално да бъде забавен, но не и спрян, и който обещава обратното е просто лъжец, който използва трагедията на цял един регион за лична политическа облага. Не по-малко мазни и точно толкова лъжливи са и обещанията на управляващите. Истината е, че “справедлив зелен преход” няма да има. Всички декларирани опити за зелена трансформация и привличане на инвестиции за запазване на работните места ще завършат с еднократно разграбване на европейските фондове от приближени до властта фирми и с трайно икономическо опустошаване на целия регион.  Достатъчно е да погледнем до какво доведе “преструктурирането” на сектора в страни като Англия и Франция и в какво се превърнаха миньорските региони.

Въпреки тези мрачни перспективи, работниците не бива да се предават. Отлагането на (не)справедливия преход все още е възможно, както и извоюването на реални обезщетения за всички работници засегнати от него. Част от френските миньори например си извоюваха доживотни месечни държавни обезщетения. 

Но работниците не могат да разчитат някой отвън и отгоре да им реши проблемите. Те трябва да разчитат на своята сила като компактна организирана маса от работници с реална индустриална сила. И част от тях осъзнават това много добре. 

Не е изненада, че започнаха да се появяват нови работнически сдружения на енергетици и миньори, независими от синдикатите и опозиционните партии. Именно такъв тип нови организации, обединяващи всички работници, независимо от синдикалното им членство и политическите им пристрастия , могат да обърнат везните в полза на работниците, стига да успеят да се отърсят от привнесения им от политическите централи дневен ред и да застанат твърдо на работнически позиции. Разбира се зависи и дали сред заетите в сектора все още е останала достатъчно воля за организация и борба. Ако не – тези опити ще останат слаби и изолирани, а бъдещето на сектора ще остане на милостта на зелените капиталисти и партийните схемаджии, а бившите миньори ще имат честта отново да изберат новите спасители от опозицията, но този път от увеличаващите се избирателни секции в чужбина. 

One thought on “ТЕЦ-а и неговите приятели

  1. По-скоро да го закриват. Само това е начина тенияята да се ликвидира. Всички там са връзкари.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *