Този месец Конфликт започва нова рубрика, в която публикуваме две статии, фокусирани върху събитията от предходния месец, едната върху събитията по света, а другата върху събитията тук, в България. Това ще ни помогне да поддържаме редовен поток от съдържание и ще ни позволи да коментираме събития, които може би не заслужават цяла статия сами по себе си.

Опозицията внесе пети вот на недоверие към правителството на Росен Желязков (което към момента представлява малка коалиция, подкрепяна частично и от партии извън формалната коалиция). Мотивите — слабости в сигурността, правосъдието и обвинения за „завладяната държава“. Поредния вот на недоверие очаквано не мина, но правителството остава с оскъдно парламентарно мнозинство, като зависимостта от подкрепа извън формалната коалиция го поставя в уязвима позиция. Играта на Борисов да управлява, като в същото време се дистанцира от правителството за да запази остатъците от рейтинга си, допринасят за проблемите на правителството на фигуранта Желязков, а откритата намеса в управлението от страна на Делян Пеевски, срива общественото доверие.  Но непопулярността не е проблем само на клатещото се правителство – изглежда тя засяга цялата институционална власт в страната, като след 6 поредни избори и пълната неспособност на парламентарно представените партии да предложат някаква алтернатива, мнозинството от българския народ се оттегля от политиката в цинично не(съ)участие. Дори антисистемните партии вече не успяват да канализират недоволството и да съпроводят електората до урните. Още по-незавидно е положението при бившите коалиционни партньори на Борисов от ПП/ДБ чието политическо съществуване изобщо, в сегашния им формат, е поставено под въпрос. 
Междувременно, ученици нанесоха побой над шефа на полицията в Русе. Действията на министерството на вътрешните работи очаквано следваха същия сценарий както при случая с Явор във Варна преди месец, когато младия мъж загуби живота си след побой от местни полицаи. Първо , полицията обяви, че учениците са нападнали и пребили полицейския шеф заради забележка за висока скорост. Впоследствие, както и при случая с Явор, в публичното пространство излязоха кадри, които доказаха че полицията и министерството отново лъжат , за да прикрият произвола на служителите на реда. Въпреки това, децата бяха обявени за “врагове на реда и държавността” и държани с дни в килиите, а лъжите на шефа на русенската полиция, колегите му и техните началници в министерството, отново бяха подминати безнаказано. С безпардонните си лъжи, които не се свени да разпространява от най-високите трибуни на институциите и националните медии, МВР цели да покаже нагледно, че всички ние, като общество, сме безпомощни пред една репресивна институция , загрижена преди всичко за собственото си съществуване и възпроизводство. Функциите на полицията се свеждат до изпълнение на поръчките на висшестоящите , срещу което, освен непропорционално увеличение на заплатите и щедри пенсии, получава и пълна безнаказаност за своите безчинства. 

Продължава и кризата с водата. Все по-големи части от страната са на воден режим, като най-тежка е ситуацията в Плевен, където жителите атакуваха кметството и ВиК с празни бутилки. Насред вълна от взаимни обвинения между политици, местната власт и ръководствата на водопреносните дружества, изглежда никой няма решение на непосредствените проблеми с безводието. Комбинацията от трайно засушаване и десетилетия капиталистическо разграбване оставят водната инфраструктура в същото катастрофално състояние, в което са и останалите обществено значими сектори – здравеопазване и образование. Деградацията на обществената инфраструктура не е резултат от корупция или некадърност (макар и те да играят роля), а от целенасочена държавна политика на ограничаване на разходите с цената на свиване на социалната система до абсолютния минимум. Затова водната криза не може да бъде решена с рокади и поставяне на правилните “експерти” на високи позиции, по същия начин, по който отрицанието на климатичните промени няма да спре сушата. 

Най-централната политическа тема във Варна е продължаващото дело и задържане на кмета Благомир Коцев. 
Въпреки че Коцeв е в ареста, той все още държи част от кметските функции по заповед (до 30 октомври) чрез заместника си Павел Попов, който е назначен за изпълняващ длъжността. По всичко изглежда, че целта на управляващите е да задържат кмета до предизвикване на предсрочни кметски избори.

Цялата атака срещу Коцев е очевиден пример за безпардонна саморазправа между политически опоненти , в който прокуратурата за пореден път е използвана като бухалка. Съответно, от партията на кмета във Варна инициираха множество протести в подкрепа на Коцев, с блокиране на пътища, събрания пред съдебни сгради и лозунги „истина“ и „справедливост“. Протестите  продължават и в момента. За съжаление, те си остават преди всичко партийно мероприятие и не успяват да се превърнат във всеобщ бунт срещу корумпираната власт, както например е ситуацията в Сърбия . Това няма и как да се случи, докато антикорупционното недоволство е “организирано спонтанно” от партии, които доскоро бяха в коалиция с управляващите, и които сами са затънали до шия в корупция. Само преди няколко месеца Кирил Петков бе принуден да подаде оставка след като друг кмет на ПП бе уличен в корупция в столицата. Да не забравяме, и че същите политически лидери, които днес късат ризите си, че са жертва на политически репресии, вършеха същите безобразия, когато държаха властта и нареждаха арести на политическите си опоненти. Изглежда антикорупционните партии се борят срещу корупцията само сред своите политически противници, а използването на институциите като бухалка е лошо само когато някой друг държи бухалката.  Един истински антикорупционен бунт, трябва, следвайки примера на сръбските студенти, да не бъде обвързан (или направо организиран, както във Варна ) от опозиционните партии, а да бъде насочен както срещу управляващите, така и срещу цялата върхушка от нейни бивши и бъдещи коалиционни партньори.