През Юли инфлацията в ЕС достигна 9.8%, като най-високи нива са регистрирани в балтийските държави (средно 21%), Чехия(17%), Полша и България(15%). Разбира се, тази статистика ни показва официалното ниво на инфлацията, обявено от съответните държави, което не отразява реалното повишение на цените на стоките и услугите от първа необходимост, голяма част от които отдавна регистрираха увеличения от порядъка на 50-60% и повече. Причините за ускореното повишение на цените в балтийските държави и България в сравнение със западна Европа са много. Икономиките на страните от източна Европа се намират на дъното на капиталистическата верига на стойността, което ги прави уязвими. В същото време те понасят по-голямата икономическа тежест от икономическите санкции в контекста на войната в Украйна, в която балтийските страни, България и останалите държави в европейската източна периферия са принудени да приемат по-твърда позиция от „западните си партньори“. Това се дължи една страна на вътрешно-политически и исторически причини, от друга на по-силното влияние на САЩ в оформянето на външната политика на тези страни в сравнение с останалите европейски държави. 

Независимо от външните причини за инфлацията, повишението на цената на живота е факт, с който сме принудени да се справяме във всекидневието си. Сметките ни няма да намалеят от факта, че обвиняваме НАТО, Путин, Пандемията или ЕС за инфлацията. Проблемът с повишението на цените няма и непосредствено политическо решение. Въпреки, че след месец предстоят третите поред парламентарни избори за тази година, резултатът от тях няма да окаже съществено влияние на икономическите процеси в страната. Дали ще изберем коалиция центрирана около ГЕРБ или такава около Продължаваме Промяната няма да реши непосредствените социални проблеми, с които ще се сблъскаме в пълна сила през есента и зимата. Дори да си представим крайно невероятния сценарий на победа за  коалиция около про-руски партии, като Възраждане и проекта на Янев, това не би имало какъвто и да било икономически ефект за мнозинството хора в страната, отвъд промяната на външнополитическата реторика на официалната власт. Можем ясно да видим очаквания ефект, ако погледнем показателите на Унгария на Орбан, където инфлацията достига 13% приближавайки се до показателите на България и Полша. Така, че да разчитаме, че едно разместване на парламентарното мнозинство на есен, ще доведе до някаква промяна на материалното ни положение е наивно. Трябва да се запитаме как работниците могат да защитят жизнения си стандарт?

Най-силното оръжие, с което разполагаме, като работници не е бюлетината, а стачката. Прякото индустриално действие на нашето работно място е единственото, което може да принуди нашите шефове да се разделят с част от своята печалба за да увеличат заплатите, така че те да догонят инфлацията. Това е всеизвестен факт навсякъде, където работниците имат сила и традиции на борба на работното място. Затова и стачките на тези места не закъсняха. В Англия например стачната вълна започна още през Април, когато инфлацията достигна 9%,а работниците от една от нефтените платформи на гиганта Тотал излязоха на нерегламентирана (самоорганизирана) стачка с искания за голямо увеличение на заплатите. Стачката се разпространи мълниеносно, като още на другия ден хиляди други работници от различни нефтени платформи на Тотал и Бритиш Петролиум оставиха инструментите си и отказаха да работят, докато шефовете не се съгласят на исканото увеличение. 

Работниците от нефтените платформи спечелиха стачките и получиха голямо увеличение на заплатите, но се оказа, че това е само началото. Хиляди работници решиха да последват успешния пример на работниците от платформите и стачната вълна започна да превзема и други сектори и то някои от най-ключовите за британската икономика. Преломен момент настъпи през юли, когато синдиката на железничарите обяви общонационална стачка и стотици хиляди работници напуснаха работните си места и прекъснаха над 50% от железопътния транспорт в страната. Към тях се присъединиха и работниците от националните пощи, както и хиляди други от складовете на Амазон, химическите заводи и т.н. По същото време масови стачки избухнаха в много европейски страни (предимно в транспорт и логистика), както и в Турция, а в Черна Гора работници окупираха стоманодобивната фабрика в Никшич. 

В България ситуацията е коренно различна. От една страна инфлацията е почти двойно по-голяма и съответно натискът върху заплатите на работниците също е двоен. От друга страна, българските работници традиционно рядко предприемат действия в защита на своите заплати и условия на труд. България е на последно място в Европа по брой стачки. Това е и една от причините рейтът на печалбите на фирмите в страната да е сред най-големите, а заплатите – най-ниски в ЕС. 

Но тази есен, съществуващия класов еквилибриум в България е на път да се срути пред перфектната буря от инфлация, недостиг на газ, политическа криза и глобална нестабилност. Галопиращите цени на горивата, енергията и стоките от първа необходимост ще принудят десетки хиляди работници да предприемат индустриални действия в защита на сриващия се жизненен стандарт или в повечето случаи в защита на екзистенс минимума, необходим за физическото им оцеляване. Вече видяхме първите сигнали за това в стачките в заводите на Либхер и в НЗОК. 

 Поради липсата на опит и синдикална традиция, повечето от тези действия ще бъдат спорадични, неорганизирани и неефективни. Но това не означава, че те са обречени на провал. 

“Тези машини продължаваха да работят, откакто се помним. Когато най-накрая им дръпнахме шалтера и настана малко тишина,си спомних нещо… че бях човешко същество, че мога да спра тези машини, че съм по-добър от тези машини…” – стачкуващ машинен работник в САЩ

Спонтанните стачки ще се сблъскат с българския работодател, който за разлика от работодателите в Англия и други западноевропейски страни, няма опит в непосредственото класово противопоставяне. Българския бизнес е привикнал на високите си печалби и не е достатъчно гъвкав за да предложи стратегически отстъпки на работниците, които да помогнат да се „изпусне парата“. Бизнесът е неспособен да поддържа “класовия мир” и поради идеологическата си инфантилност. Старата буржоазия на запад разбира прекрасно чисто пропагандния характер на неолибералната доктрина, според която предприемачът е бог, създател на работни места и блага за простолюдието. Бизнесът и неговите представители в парламентите знаят много добре, че техните печалби и власт зависят от подчинението на работниците и са готови на всякакви отстъпки за да не застрашат своето господство в дългосрочен план. Българският бизнесмен приема неолибералната пропаганда за чиста монета и съответно очаква да получи наготово всички привилегии идващи с класовата му позиция в обществото и не е готов да отстъпи и стотинка от печалбата си, с което застрашава собствените си интереси в по-дългосрочен план. Изправен пред идващата стачна вълна, бизнесът ще опита да продължи по-старому, с което ще допринесе за радикализацията на работническата съпротива. 

  Българските казионни синдикати също са твърде неопитни на арената на класовата борба и ще бъдат изправени пред невъзможността да контролират не само работническите борби в страната, но дори и собствените си членове. 

Така, тази есен сме изправени пред перспективата хиляди работници да бъдат въвлечени в масови индустриални конфликти из различни сектори на икономиката, много от тях за първи път в живота си. Срещу тях са изправени неподготвени за класовия сблъсък работодатели и казионни синдикати, както и дискредитиран и непопулярен политически елит. Залогът в този сблъсък е кой ще плати за икономическата криза, но и дали българските работници ще съумеят да станат активен участник в набиращата скорост из цяла Европа работническа съпротива срещу инфлацията, кризата и системата, която ги генерира.