АнализиПрочети ощеСтатии

След края на миньорските блокади: борбата продължава

Преди няколко дни (на 12 октомври) приключи четиринадесет дневната блокада организирана от миньори и енергетици в защита на техните доходи и работни места. Въпреки, че основното искане не беше изпълнено – планът за справедлив преход не беше изтеглен от Брюксел, работниците постигнаха някои дребни успехи, които бяха разписани от правителството и част от синдикатите в сектора. Но реалните успехи на това безпрецедентно по мащаб и продължителност работническо движение не се съдържат в дребните договорки между синдикалните лидери и властта. Съпротивата на миньорите срещу плановете за (не)справедлив преход е дългосрочна борба, която тепърва ще се разгръща през следващите месеци и години. Затова много по-важни от дребните договорки, от които правителството може и ще се отметне при първа възможност, са колективната сила, работническата солидарност и готовността за продължителна борба в сектора. 

Преди да продължим с анализа на протестите, нека обърнем внимание и на част от критиката срещу работниците. Няма да коментираме излиянията на либералните коментатори, като Дайнов, който призоваваше държавата да смаже със сила работническото недоволство. Те нямат стойност отвъд евентуално отрезвяващия ефект, който вероятно са имали върху някои заблудени хора в ляво, които тъпо и упорито се опитват да открият нещо прогресивно и социално в градската десница. Това, което си заслужава да бъде коментирано, е налаганото от политиците противоречие между социалните интереси на работниците и решението на екологичните проблеми. Това изкуствено противоречие бива умело използвано от бизнесите с интерес в зеления преход и обслужващите ги политически представители, които сочат миньорите с пръст наричайки ги безотговорни, или директно – твърде глупави, за да разберат екологичните проблеми налагащи прехода. Разбира се, антисоциалните и антиработнически позиции на българските “зелени” политици не ни учудват – това е тяхното поведение от години, като с него вредят не само на работещите и на обществото като цяло, но и на самата екологична кауза, която уж трябва да защитават. Всъщност това са обикновени “зелени капиталисти”, които защитават екологични каузи единствено и само доколкото те са в интерес на определени сегменти на бизнеса и в интерес на позиционирането им в европейската бюрократична машина. Реалността е далеч от тяхната пропаганда. Миньорите и живеещите в региона са прекрасно запознати с екологичните последствия, най-малкото защото, за разлика от зелените, те живеят с тях всеки ден – на работното си място и в региона като цяло. Но зеления преход, във вида, в който е спуснат от горе, не обещава по-чисти работни места и по-здравословен живот в региона , а обратното – икономическо унищожение. Те ни казват, че миньорите и техните семейства трябва да платят за зеления преход. Ние се противопоставяме на това и категорично отхвърляме идеята за зелен преход за сметка на работниците. 

 Както гласеше един известен лозунг, издигнат от Жълтите Жилетки по време на протестите във Франция – “ние сме загрижени за края на света, но сме по-загрижени за края на месеца”.  

Така че миньорските протести са рационална реакция на работниците срещу атаката срещу работните им места и лъжите на зелените капиталисти. Техните протести трябва да бъдат подкрепяни не само от работниците от други сектори, но и от тази част от екологичното движение, която няма бизнес интереси в зеления преход, а действително вярва в екологичната кауза. Защото зелен преход може да има само когато социалните интереси на работещите и техните семейства заемат централно място в него. Дотогава всички планове за регионална приватизация маскирана като “зелен преход” трябва да бъдат посрещани със съпротива. 

 Но как може да стане това? Миньорите вече ни показаха нагледно – чрез солидарност, демонстрация на сила и готовност за борба. 

Именно тук миньорите и колегите им от централите отбелязаха най-големите си успехи  – блокадите бяха демонстрация на сила и издържливост. 14 дни на блокади под натиск от държавата и медиите не успяха да ги пречупят. Нещо повече – работниците показаха способността си да се еманципират и до голяма степен да отстояват собствения си интерес, за ужас на либералните коментатори , които прибързаха да обявят работниците за маша в ръцете на енергийните шефове и синдикалните централи. Точно обратно – работниците организираха общи събрания на блокадите, с участието на всички, независимо от синдикално членство, на които демократично обсъждаха исканията си, приемаха или отхвърляха договорките на синдикалните представители и координираха блокадите в различните региони. 

Въпреки тези успехи, пред работниците стоят редица предизвикателства. От една страна най-очевидните врагове на работниците без съмнение са в управляващата коалиция, която има както политически, така и материален интерес в смазването на работническото движение и безпрепядствено провеждане на зеления преход за сметка на работниците. 

 От другата страна стоят опозиционните партии, които бурно декларират подкрепата си за протестиращите, докато в същото време активно се опитват да вкарат социалния конфликт в националистически рамки, като пробутват “националния интерес” за сметка на интереса на работниците или раздават обещания за пълно спиране на зеления преход и столетия на активен въгледобив. Приказките за националния интерес и неизпълнимите обещания не са просто пиар на опозиционните партии с цел да се харесат на работниците и широките обществени слоеве, които ги подкрепят. Това е инструмент за вкарване на конфликта в институционалните рамки на държавата. С тази реторика националистическите партии ни казват “Браво, супер е, че протестирате и организирате блокади, но в крайна сметка единствените, които могат да решат проблема сме ние, и единствения начин това да стане е нашата партия да вземе властта”.

Целта на тази пропаганда е една – изваждането на хората от блокадите, протестите и стачките и вкарването им в избирателните урни. Този тип пропаганда е особено успешен при всякакви социални конфликти в България и виждаме нейния частичен успех и сред миньорите – макар че съумяват да държат голяма част от политическите измекяри на санитарно разстояние, техните послания успяха да проникнат и сред протестиращите, които започнаха все по често да говорят за своята борба през призмата на националния интерес. Този подход без съмнение изглежда примамлив и миньорите го използват не просто защото националистическите партии им представят нещата така, а защото самите те виждат ползите от представянето на борбата като защита на националния интерес , националната енергетика и т.н с идеята, че това би спечелило общественото мнение на тяхна страна. Но един трезв поглед върху “общественото мнение” би ни убедил точно в обратното – виждаме едно общество, което съвсем не е обединено около някакъв общ национален интерес, а е дълбоко разделено по политически, но най-вече по социален и класов признак. Виждаме най-голяма омраза срещу миньорите от т.нар. бизнес общност и средната класа съсредоточена в централните офиси на София, а най-голямата подкрепа – сред работниците от различни сектори от цялата страна. И работниците подкрепят миньорите не от  егоистичен страх от срив на българската енергетика или заради някакъв абстрактен национален интерес, а заради съвсем конкретното чувство на солидарност с хора, с които споделят общи интереси и обща съдба, като работници. 

Въпросът за характера на работническата борба може да изглежда отвлечен, но всъщност в него се крие до голяма степен отговорът на въпроса ще бъде ли успешна съпротивата срещу (не)справедливия зелен преход и за кого. Можем да видим това нагледно в настоящата ситуация – двете идеи за характера на работническата борба, които в момента вървят паралелно. От една страна – политическите партии, които са в разгара на кампания, сред които и местно движение участващо на изборите с платформа базирана на съпротивата срещу зеления преход. От друга страна работниците инициираха гласуване за ефективни стачни действия през зимата. Без съмнение тези два подхода към борбата ще вървят ръка за ръка, поне в обозримо бъдеще. Но за успеха на борбата най-важно ще бъде работниците да не се предоверяват на политическите партии, а да разчитат най-вече на собствените си сили. 

One thought on “След края на миньорските блокади: борбата продължава

  1. Позволете ми една малка поправка по отношение на лозунга, „издигнат от Жълтите Жилетки по време на протестите във Франция – “ние сме загрижени за края на света, но сме по-загрижени за края на месеца”. На френски лозунгът е „Fin du monde, fin du mois, même combat!“, буквално преведен „Края на света или края на месеца – една борба!“, а значението му – борба срещу капиталзма, отговорен и за края на света и за края на месеца. За да се разбере правилно, малко контекст… Десните – крайно или не – организации и техните привърженици се опитаха да противопоставят „края на месеца“олицетворяващ бедния работник и „края на света“ като олицетворение на на така наречената „буржоазна бохемия“ (термин използван в този случай от десница за създаване на политическа конфузия между ляв екологичен милитантизъм и буржоазия, но по-общо срещу лявото). Именно в отговор на този опит за манипулация, „Жълтите жилетки“ (ако не всички, то поне една голямата част от тях) издигнаха този лозунг, подчертавайки общото между „края на света“ и „края на месеца“, а именно причината – капитализмът… В заключение – „причина – следствие“ – борим се срещу причинната, а не срещу едно от нейните следствия, използвано за насърчаване на омраза …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This will close in 0 seconds