Статии

Сбогом на работническата класа?

През 1980 г. австрийският философ Андре Горц написа книгата си „Сбогом на работническата класа“. В нея той твърдеше, че работническата класа вече не е основният елемент на каквато и да е борба за ново и по-справедливо общество и че тя е заменена от множество други движения и групи по интереси, вариращи от движението за равноправие на жените до екологичното такова. Това твърдение, което многократно бе повтаряно от различни хора през последните четири десетилетия, днес изглежда по-влиятелно от всякога. В днешния свят, където традиционните индустрии бяха унищожени и трудовият процес бе преустроен, до голяма степен тези идеи трупат все повече и повече популярност.

Иронията в случая е, че Горц написа книгата си в период на мащабни борби на работническата класа. Една година по-рано, през 1979 г., британското правителство беше свалено от най-голямата и най-масова стачка в историята, а иранският шах бе детрониран от мащабните стачки на иранските работници. През 1980 г.  работниците в Полша започнаха трета серия от стачки в рамките на десет години. Но това очевидно нямаше значение за Горц, според който работническата класа бе мъртва.

Днес неговите аргументи изглеждат много по-приемливи, отколкото тогава. Традиционните индустрии в цяла Европа са унищожени и са преместени в „третия свят“. Местата, където някога имаше фабрики и предприятия, в които работеха десетки хиляди работници, сега са заменени от кол центрове и други несигурни работни места. Докато някога на хората им бе обещавана „работа за цял живот“, то днес не знаят дали ще имат работа на другата сутрин.

Изправени пред всички тези доказателства изглежда разумно да се приеме, че с работническата класа е свършено. В края на краищата, днес вече не виждаме край себе си всички тези мускулести мъже в гащеризони, извършващи физическа работа. Но идеята, че всичко това е довело до смъртта на работническата класа, стъпва на фундаментално неразбиране на това какво всъщност представлява тя.

Класата не се отнася до това дали имате работа в завод, дали пиете крафт бира и дали харесвате опера или не. Става дума за връзката на хората със средствата за производство, тоест за нашата позиция на работното място. Обществото е разделено на две основни класи. От едната страна са хората, които притежават бизнес и фирми, а от другата са тези, които работят в тях срещу заплата.

Тези две групи имат различни материални интереси. Работникът, независимо в какво вярва, има материален интерес да печели повече пари и да работи по-малко. Собственикът, от своя страна, има интерес да плаща на работниците по-малко, а те да работят по-усилено. Тези различни интереси очевидно са противопоставени един на друг и именно това противопоставяне е в основата на класовата борба.

Разбира се, че сам по себе си всеки един работник е просто изолиран индивид, който няма достатъчно сила, за да се изправи в защита на интересите си срещу тези на шефа. Силата на работника се крие не в индивидуалното, а в колективното действие. Когато работникът е сам, той не е в състояние да отстоява жизнения си стандарт срещу шефа, който очевидно е много по-силен. Ала когато работниците действат колективно, когато се обединяват, за да предприемат действия в защита на заплатите си и условията си на живот, те са способни да се борят и да печелят.

Именно слабостта на работническата класа днес, след пораженията, понесени през 80-те години и преструктурирането на индустрията оттогава насам, е това, което кара хората да поставят под въпрос дали тя е изобщо все още сила в обществото. Разбира се, че не всички от тези хора, опитващи се да ни убедят, че работническата класа е мъртва, я игнорират напълно. За по-задълбочените поддръжници на тази идеология класата е включена в тяхната грандиозна разноцветна коалиция от потиснати групи, които според тях могат да променят обществото. Според тях работническата класа е просто поредната идентичностна група, заедно с тази на жените, етническите малцинства, инвалидите, ЛГБТИК+ хората и прочее. Така, наред със сексизма, расизма, дискриминацията, хомофобията и трансфобията, към тази комбинация имаме добавен и „класизма“.

Класата има съвсем различна социална основа от всички тези други групи. Като начало, с изключение на жените, всички те представляват малцинства, докато работническата класа е огромното мнозинство от хората в обществото. По-важното е, че социалистите искат да спрат дискриминацията срещу жените, етническите малцинства и ЛГБТИК+ хората. Не искаме да поставим жените на власт над мъжете, или гей хората на власт над хетеросексуалните. Това, което подкрепяме, е властта на работниците.

Това предполага, че в класата има нещо различно и това не е просто една от формите на потисничество. Всъщност работниците не са потиснати като работници. Те са експлоатирани, което е нещо доста различно. Експлоатацията е извличането на печалба от труда. Тъкмо това е, което обединява работническата класа през общия ѝ интерес противно на работодателите. Независимо дали си мъж или жена, черен или бял, гей или не, твоят шеф ще продължава да печели пари от труда ти. Това е нещото, което обединява хората, независимо от „идентичността“ и което превръща работническата класа в мнозинство в обществото. Докато идентичността може да служи като нещо, което разделя хората на все по-малки и по-малки групи, колективната борба на всички онези, които са експлоатирани, има потенциал да преодолее тези разделения и да изгради колективност, която е в състояние да действа против експлоатацията и в името на общия интерес. Това мнозинство, действащо за своите интереси, има потенциала да променя света и да създаде нов свят, освободен не само от експлоатация, но и от потисничество.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.