Статии

Радикална история на Варна: Назъм Хикмет

Назъм Килмер Ран е турски поет, починал в началото на 60. години на миналия век. Известен е в международен план, но не много. Вероятно най-вече със стихотворението „Момичето, дете“, което е превърнато в поп песента „I come and stand at every door“ от The Byrds – психоделична група от 60. години на миналия век.

В стихотворението и в песента се говори за дете, убито при бомбардировката над Хирошима. В някои версии то се превежда и като „Момичето от Хирошима“, като под различни заглавия е изпълнявано предварително като песен от различни хора като Пийт Сийгър, Пол Робсън и „The Fall“. Както почти всички произведения на Хикмет, така и тази е кратка, лесна за разбиране и ударна. Не е от поезията, която е предназначена за анализ от интелектуалци, където хората спорят и обсъждат значенията. Хикмет е ясен. Човек не се нуждае от докторат по литература, за да разбере последните два реда на стихотворението: „Децата не трябва да бъдат убивани, за да могат да ядат сладкиши“.

Може би трябва да се вгледаме в целия текст. Както казах, произведенията му са кратки. Това няма да отнеме толкова много време, а и ще даде на хората представа за творчеството, което го е направило известен.

МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ

Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана,
че мъртвите нямат лице за света.

Чуйте – във град Хирошима загинах.
И десет години след моята смърт
аз си оставам на седем години,
че мъртвите малки деца не растат.

Миг. И очите ми станаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел,
и вятър отвя надалеч пепелта…

Чакам ви. Чакам да чуете вие –
не искам за себе си нищичко аз.
Аз изгорях като листче хартия –
не мога си взе и бонбонче от вас.

Леличко, чичко! Стоя пред вратите
и чакам за подпис. Ще чакам до край.
Чакам да няма дечица убити,
децата да казват: „Бонбонче ми дай!”


Мисля, че стихотворението говори ясно за себе си. То е написано в края на 50. години на миналия век. Лесно е да се види как то се свързва с настроението на времето и с нарастващата загриженост в целия свят по отношение на ядрените оръжия.

Хикмет е вероятно най-известният и популярен съвременен турски поет. Той е бил и комунист. Може би това само по себе си би било достатъчно добра причина да говорим за него. Защо обаче го включваме в нашата поредица за радикалната история на Варна? Какво значение има той за нас и за темите, за които говорим?

Ами, като за начало, той е посещавал Варна. Останал е тук за кратко и е написал известното в Турция стихотворение „Хотел Бор“. Гости от Турция са ме питали дали могат да видят хотела „Бор“ във Варна, за който той пише стихотворението. След проучване се оказа, че всъщност той изобщо не се намира във Варна. Той е в курортния комплекс „Св. Св. Константин и Елена“. Става дума за стар, запустял хотел, който вече не се използва. Моите приятели обаче с удоволствие си направиха селфита пред него.

Тогава защо е във Варна? Стихотворението „Хотел Бор“ започва със стиха „Няма как да спиш нощем във Варна, няма как да спиш“. Защо е бил тук и защо не е спал? Той говори за блясъка на звездите и за шума на вълните. Може би обаче това е било свързано с факта, че отива в изгнание, оставяйки Истанбул и Босфора зад гърба си. Хикмет прекарва голяма част от живота си в изгнание и затвори заради политическите си убеждения. В някои отношения те са подобни на идеите, които ние изразяваме. В други отношения са много различни.

Темите, които животът и творчеството му засягат и разглеждат, са темите, за които говорим днес – комунизмът, работническият контрол над обществото, националният въпрос, а за нас, по подразбиране, и сталинизмът и неговото наследство.

Нека обаче започнем от самото начало. Назим Хикмет Ран е роден през 1902 г. в Солун, по онова време все още част от Османската империя. Баща му, държавен чиновник, е от черкезки произход, а майка му е с немски, полски и грузински произход. В много отношения той отразява смесения състав на османската управляваща класа от онова време.

Той ходи на училище в… Не, нека направим това по друг начин. Нека позволим на поета да говори сам за себе си. Автобиографията му е малко по-дълга от повечето му стихотворения, но нека му позволим сам да изложи кой е бил:

АВТОБИОГРАФИЯ

11 септември 1961 г., Източен Берлин

родих се през 1902

не съм се връщал там където съм роден

не обичам да се връщам

на три години научих че съм внук на паша от Халеб

на деветнадесет в Москва бях студент в Комуниверситета

на четиридесет и девет – пак в Москва гост на ЦК

в поезията съм от четиринайсетгодишен

едни познават видовете треви

други видовете риби

а аз видовете раздели

едни знаят наизуст имена на звезди

аз имена на раздели

спал съм в големи затвори и големи хотели

опитал съм вероятно всички блюда на света

и знам вкуса на глада

впрочем и вкуса на гладната стачка

на тридесет искаха да ме обесят

на четирийсет и осем

искаха да ме наградят

с награда за мир и я получих

на тридесет и шест

за половин година изминах четири метра

по бетонния под на килията на петдесет и девет

за осемнадесет часа

прелетях от Прага до Хавана

не видях жив Ленин

през двадесет и четвърта

стоях на почетен караул

пред саркофага му

а в шестдесет и първа

продължих да ходя при Ленин

в мавзолея на неговите книги

опитваха се да ме откъснат от партията ми

не стана

събориха идолите но парчетата

не ме премазаха

1951

в морето двама с млад другар

вървях срещу смъртта

1952

с разкъсано сърце

четири месеца

я чаках

безумно ревнувах любимите

не съм завиждал на никого

дори на Чаплин

понякога мамех жените

приятелите никога

пих но не станах пияница

слава богу хляба си

вадех само на свой гръб

лъгах защото ме беше срам за другия

лъгах за да не обидя другия

а понякога лъгах и без причина

пътувах с влак

летях на самолет

повечето хора нямат пари за това

ходих на опера

повечето не са чували тази дума

но пък от двайсет и първа година не ходя по местата

където ходят повечето хора

в джамия в църква в синагога

при врачки

макар че се е случвало да ми гледат на кафе

печатат ме на трийсет-четирийсет езика

в трийсет-четирийсет страни

в моята Турция

на турски

съм забранен

не съм болен от рак

впрочем това не е задължително

министър няма да стана

а и не искам

на война не съм бил

не съм слизал в бомбоубежище

никога не съм бягал

от пикиращ самолет

но се влюбих на шестдесет

накратко

приятели

даже днес да умра като куче след раздяла

живях като човек

и още ще поживея

а кой знае

какво ще прекарам

какво ме чака


В някои отношения това ни се струва странно днес, да говорим как повечето хора никога не са имали възможност да пътуват със самолети и автомобили и никога не са чували за операта. Мисля обаче, че той говори за човека, който е бил, за времето, прекарано в затвора, за изгнанието, за копнежа и за политиката му. Той отваря сърцето си пред нас, като говори честно както за своите добродетели, така и за пороците си.

Нека обаче се върнем към по-традиционния разказ за живота му. Той учи в Истанбул, включително в известния Галатасарай, откъдето идва футболният отбор, и накрая завършва Османското военноморско училище. Записва се във флота, но службата му започва твърде късно, за да „отиде на война“. Така или иначе, скоро след това е освободен от военна служба поради заболяване.

Това му позволява през 1921 г. да замине на изток в Анадола и да се включи в турската освободителна борба. На много от хората тук им се струва странно, че турците са водили „освободителна борба“. Типичният исторически разказ тук се основава на борбата за независимост на България, а не на турците. Въпреки това обаче е вярно. От 1919 г. до 1923 г. Турция участва в своя собствена Освободителна война, водена от Мустафа Кемал. Дори и с промените, настъпили по време на двадесетгодишното управление на Ердоган, тя все още заема централно място в турския политически и социален живот.

Хикмет и приятелите му пристигат в Инеболу, малко пристанище на Черно море, и след това отиват пеша до Анкара. Това трябва да е повече от 300 км. По време на това пътуване той за пръв път се сблъсква с комунистическите идеи в лицето на турски студенти, депортирани от Германия за дейност в Спартакистката лига на Роза Люксембург.

Отношението на комунистите към националната борба е раздвоено. Москва подкрепя националното движение. Много от комунистическите бойци по места в Турция обаче не смятат, че националното движение е прогресивно.

Отношението на националното движение към комунистите също е раздвоено. Те получават злато и оръжие от Москва, така че трябва да ги търпят, но със сигурност не трябва да ги харесват.

Това е история, която завършва с убийството на ръководството на новосъздадената турска комунистическа партия на кораб в Черно море и Мустафа Кемал създава своя собствена „официална“ комунистическа партия, чийто генерален секретар е, доста подходящо, генерал.

Хикмет се среща с Мустафа Кемал паша, спомня си, че все още не е приел титлата Ататюрк, и Кемал го моли да напише стихотворение, което да вдъхнови жителите на Константинопол да се присъединят към националистическата кауза. Кемал е доволен от стихотворението и Хикмет е назначен на някакъв официален пост като учител. Неговите идеи и политика не отговарят на тези на военните служители в малкия град, където е назначен, и те многократно влизат в сблъсъци. През 1921 г. Хикмет решава да замине за Русия, за да види отблизо революцията, и дори получава малка стипендия за това от Министерството на образованието на националистите.

Хикмет и неговите приятеи заминават първо за Грузия, а на следващата година – за Москва. Там той се записва да учи икономика и социология в известния комунистически университет на трудещите се от Изтока. По отношение на поезията си попада под влиянието на руските футуристи Маяковски и Мейерхолд и започва да развива стила, който по-късно ще го направи известен.

През 1924 г. се връща в Истанбул. Работи върху поезията си, като на преден план излиза новият му стил, публикуван предимно в Aydınlık, месечното периодично издание на Турската комунистическа партия. През следващата година е обвинен в „подривна дейност“. Турската държава започва да преследва дисидентски настроените интелектуалци. Много от тях са обвинени в слабо дефинирани „престъпления“ и са съдени задочно. Хикмет е осъден на 15. години. Той бяга в Москва и така започват дългите години на затвор и изгнание.

Може би чувствата му по време на изгнанието могат да ни заговорят най-силно в стихотворението за Варна. То не е написано по това време. Написано е много години по-късно, през 50. години на ХХ век, но може би именно то обобщава най-пълно преживяванията на поета за живота в изгнание. Хикмет пише за България с обич в своето творчество. Има друго стихотворение, в което се споменава за ферибот, минаващ покрай Варна и отправящ се към Истанбул, а в други творби той говори за софийските паркове. Тук обаче е стихотворението “Хотел Бор”.

ХОТЕЛ „БОР”

В тази Варна нощем няма начин да заспиш, няма начин да заспиш:

от изобилието на звездите,

от близостта им, и от блясъка им;

от плисъка на мъртвите вълни по пясъка и неговите перли,

със ситните му камъчета;

шумоленето на водораслите солени;

от звука на лодката моторна, препускаща в морето като истинско сърце;

заради спомени излезнали от Истанбул,

и след като са прекосили Босфора,

изпълнили са стаята ми –

част от тях зеленооки,

други с белезници на ръцете,

някои са с кърпичка в ръка,

кърпичка ухаеща на лавандула.

В тази Варна няма начин да заспиш, скъпа,

в тази Варна, в този хотел „Бор”.

2 юли 1957, Варна


Остава в Москва до 1928 г. След това се завръща в Турция по силата на споразумение с държавата, според което прекарва кратко време в затвора. Това е характерно за следващите десет години от живота му. Тези години са прекарани в затвора и извън него, като работи за възстановяването на комунистическата партия, която е била опустошена от държавните репресии, и развива репутацията си на поет и писател. В допълнение към поезията, през този период той пише романи и пиеси. Прекарва едно десетилетие от тези кратки периодични прекъсвания в затвора и навън до следващата драма в живота си.

През 1938 г. той е изправен пред военен трибунал. Този път „престъплението“ му се състои в това, че някои от произведенията му са били намерени у студенти от Военноморската академията. Обвинен е в „подстрекаване към бунт сред военните студенти“ и е осъден на 28. години затвор. В този момент произведенията му са забранени в Турция и остават такива до 1965 г., няколко години след смъртта му.

Именно това довежда до международната кампания за освобождаването му и до получаването на международната награда за мир. Започва кампания за освобождаването му, водена от известни личности, сред които Пабло Пикасо и Жан-Пол Сартр. През 1950 г. той обявява гладна стачка, към която по-късно се присъединяват майка му и група известни турски поети, сред които Орхан Вели Каник, Октай Рифат Хорозку и Мелих Джевдет Андай. Накрая, след избирането на Демократическата партия през май, той е освободен по силата на обща амнистия.

Отново бяга от Турция, тъй като армията решава, че е необходимо да бъде призован почти петдесетгодишният по онова време мъж Хикмет. И този път избягва през Черно море с румънски моряци и накрая пристига в Съветския съюз. Никога повече не се завръща в Турция.

Умира през 1963 г. Десет години по-рано, докато се лекува в московска болница от рак, пише стихотворение, наречено „Последна воля и завещание“:

Последно завещание

Другари, ако не доживея до този ден –

ако умра, преди да дойде свободата –

вземете ме

и ме погребете в селско гробище в Анадола.

Работникът Осман, когото Хасан бей заповядал да застрелят

може да лежи от едната ми страна, а от другата

мъченицата Айша, която роди в ръжта

и умря след четиридесет дни.

Под гробището минават трактори и песни –

в светлината на зората, нови хора, миризма на изгорял бензин,

общи ниви, вода в каналите,

без суша и страх от полицията.

Разбира се, няма да чуем тези песни:

мъртвите лежат изпънати под земята

и гният като черни клони,

глухи, неми и слепи под земята.

Но аз пеех тези песни

преди да бъдат написани,

усещах мириса на изгорял бензин

преди да бъдат начертани чертежите на тракторите.

Що се отнася до моите съседи,

работника Осман и мъченицата Айша,

те чувстваха големия копнеж, докато бяха живи,

може би без дори да знаят.

Другари, ако умра преди този ден –

а това изглежда все по-вероятно –

погребете ме в някое селско гробище в Анадола,

и ако има такъв под ръка,

  един чинар може да стои на главата ми,

  няма да ми трябва камък

или нещо друго.

      27 април 1953 г., Москва, болница „Барвиха”

………………………………………………………………………..

В крайна сметка не ракът го настига. Той умира от сърдечен удар, докато една сутрин взема вестника си. В тази творба има усещане за мисълта на човек, който се обръща назад към живота си. Нещото, което се откроява като важно за нас, е визията му за новия свят, за земята, която е обща, и за работниците без страх от ченгетата. Хикмет бе преди всичко комунист. Работата му като поет и писател е част от политическата му дейност.

И така, какви въпроси поставя той пред нас като комунисти днес? За нас въпросите са тези, които той засяга в творбите си, но те биват поставени и от един живот, изживян сред драмата на ХХ. век, войната и революцията.

Първият въпрос е за комунизма и националния въпрос. Той е повдигнат от дебатите в турската партия по време на националноосвободителната борба, но също и от публикуването на негови произведения на български и турски език в София между 1967 и 1972 г. – време на репресии срещу турското малцинство тук. Каква роля играят националноосвободителните движения, ако изобщо играят такава, в борбата на работническата класа?

Вторият въпрос е за същността на „социализма“. Хикмет никога не е бил отделян от партията си, въпреки че съветската полиция го води в списъка на „троцкистите“. С течение на времето все повече хора започват да се питат дали системата действително е социалистическа или не. Това повдига много въпроси за същността на социализма. Социализъм ли беше системата, която действаше в България в периода след Втората световна война?

Ние в Конфликт бихме отговорили с „не“ и на двата въпроса, но това повдига сетния за това какво изобщо е социализъм.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This will close in 0 seconds