Тази статия е първата от серия от материали, които ще публикуваме през следващите месеци, в които ще представим резултатите от нашите изследвания върху историята на Варна. Но това няма да е обичайната история на града. Макар че в текстовете от поредицата ще откриете много познати имена, фокусът в тях е представяне пред широката публика на малко известни или напълно забравени личности и събития, оставили своя отпечатък в бурния политически и културен живот на града. Причината да се насочим именно към тях не е просто да запълним дупките в историята на града. Тези дупки не представляват неволен пропуск или неглижиране. Фактът, че много известни политически личности са заличени от историята в повечето случаи е в резултат от техните политически позиции и действия, които ги поставят в непримирима опозиция на властта – както преди така и след 9 септември 1944г.. Те не просто не се вписват в “официалната история”, нещо повече. Техните неразказани истории сами по себе си представляват предизвикателство срещу историческите разкази на властта, независимо от нейната окраска, необходими за нейната историческа и политическа легитимация.

Много от героите на радикалната история на Варна са учени, артисти, лекари и интелектуалци: анархисти противопоставящи се на властта, леви комунисти отхвърлящи подчинението на Москва, но най-вече обикновени работници и самодейни обществени дейци със своя визия за бъдещето на града, държавата, а и на цялото човечество. Ще разкрием техните истории в контекста на големите събития, в които са участвали пряко или които служат като фон за разгръщащата се във Варна политическа драма. Ще говорим за възрожденския бандитизъм и българския Робин Худ, за селските бунтове, за Варненската комуна и за антифашистките въстания. За големите стачки разтърсили Варна в бурните междувоенни години и за особеностите на политическите движения създадени от работниците из варненските халета и докове. Чрез тези истории целим не просто да хвърлим светлина върху изтритите от историята личности и събития, но да използваме техния опит за вдъхновение на нови радикални политически инициативи, достойни да бъдат също така упорито преследвани и цензурирани. 

Започваме разказа за радикалната история на Варна в сборния пункт на варненските радикали – затворът. През годините през него са преминали голяма част от заслужаващите внимание обществени дейци и будни умове на времето си. 

Един от първите популярни политически затворници във Варна е капитан Петко Войвода. След десет години революционна дейност в България и Гърция, наказателни акции срещу бирници и богати чифликчии, и помощ за бедното население, през 1880 г. той се заселва във Варна. Тук той развива обществена и политическа дейност, като се нарежда сред основателите на Демократическата партия, както и на тракийското дружество. През 1891 г. Петко е оклеветен от властта за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Целта на машинациите срещу него е грабеж. Синът му е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани от държавата. При обиска в дома му, шефът на варненската полиция Спас Турчев заграбва и последните спестявания на войводата. На 27 юли, 1892 г., е хвърлен във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане), където е изтезаван в продължение на 15 дни. Изоставен от българите, капитан Петко получава помощ от турската общност на Варна. Той умира на 7 февруари 1900 г. от рак на стомаха и е погребан във Варна в тогавашните централни гробища, намиращи се в Морската градина. 

През същата година във варненско избухват селските бунтове – стихийни протести на земеделци срещу новия десятък наложен от правителството на Тодор Иванчов. Първите сблъсъци на недоволните земеделци с полицията във Варна избухват в началото на март 1900 г. Въпреки усилията на властите, на 5 март в града се събират на демонстрация 15 000 селяни, противопоставящи се на десятъка. Няколкостотин от тях обсаждат сградата на окръжното управление, където е задържан един от организаторите на протестите – редакторът на вестник „Земеделска борба“. Войската се намесва в защита на местните власти и убива двама от протестиращите, а много други са ранени. Десетки са натъпкани в подземията на варненския зандан. След месеци на кървави сблъсъци с протестиращите, резултатите от репресиите на българската държава срещу населението в североизточна България са ужасяващи. Стотици селяни са избити от армията и полицията, хиляди бягат от страната и се заселват във Влашко. Крепостта Ичкале, където лежат капитан Петко войвода и част от осъдените за селските бунтове е разрушена през 1909 и затворниците са преместени в стар зандан в Гръцката махала, който днес е Музей за историята на Варна. През 1919-1920 той става „домакин“ на десетки работници, предимно железничари, осъдени за участието си в голямата транспортна стачка, а няколко години след това приютява и жертвите на „белия терор“, развихрил се из цялата страна след септемврийското въстание от 1923 г., или поне тази част от тях, които са имали късмета да избегнат бесилото или разстрела без присъда.

Той функционира като затвор до 1929 г., но се оказва прекалено тесен за да побере криминалните и преди всичко политически затворници.

Днешния Варненски затвор е построен по време на управлението на Андрей Ляпчев, при което се наблюдава относително намаляване на политическите репресии след кървавите години, последвали военния преврат от 1923 г. Раздават се много амнистии на политически затворници, а БКП е легализирана под името Работническа партия, при условие че легалната организация не е формално подчинена на съветското правителство. Възстановени са и прокомунистическите организации Независими работнически професионални съюзи и Работнически младежки съюз. Въпреки това, в страната изобилстват случаи на политическо насилие, често извършвано от полулегални проправителствени организации, включително държавни служители и военни. Паралелно с амнистиите, затворите се пълнят с нови политически затворници, предимно работници и хора с леви убеждения, противопоставящи се на правителството – комунисти, анархисти, земеделци. 

След проведен конкурс, проекта за строеж на затвора печели чешката фирма “Пител Браузеветер“, която построява също хотел Мусала и Морските бани във Варна. Двеста работници под ръководството на арх. Говедаров построяват четирикрилната триетажна и доста модерна за времето си сграда “по италиански проект, немска технология и с европейски тухли”.  Те не са мръднали и до ден днешен, въпреки че сградата е претърпяла преустройства. Комплексът е ограден от високи тухлени стени с кули за охрана. 
При освещаването на новия затвор през януари 1930 г., той е образец за модерно строителство, като разполага дори с парна централа.

Уви, първият директор на затвора, Н. Николов, няма много късмет. Само двадесет дни след заселването на първите затворници, в кабинета му влиза вече уволненият касиер на затвора и го застрелва с шест куршума в тялото, защото смята (погрешно), че директорът го обвинява в кражба на средства от касата. Директорът оцелява, но само 4 месеца по-късно е уволнен заради бягството на трима затворници, които успяват да отключат модерните и “неразбиваеми” ключалки на новия затвор с молив. 

Освен криминалните престъпници, най-редовните посетители на затвора в междувоенния период са политическите затворници – земеделци, синдикални дейци, комунисти, анархисти, социалисти и демократи. В периода 1931-1937 г. политическите затворници във Варненския затвор създават обща организация – Колектива. В него членуват всички осъдени по политически причини без разлика в убеждения и политическа принадлежност. Колективът представлява политическа и икономическа организация – синдикат на политическите затворници. Чрез него те провеждат просветна дейност сред затворниците и организират политическо обучение и пропаганда. Колективът също се занимава и с ежедневните борби на затворниците – защита на членовете от надзирателите, взаимопомощ и справедливо използване и разпределение на средствата постъпващи от различни организации и лица. Свръзка на Колектива с външния свят е майката на политическия затворник Кирил Халачев – баба Халачка. 

Ролята на най-масов орган за отстояване на интересите на затворниците играе общозатворническият комитет. В него могат да членуват всички затворници, не само политическите, като целта му е да привлече и част от криминалните към общите дела. 

Варна винаги е била център на неортодоксалната политическа мисъл. Именно във Варна, легендарният български хирург Параскев Стоянов създава първите анархистки кръжоци. Във Варна е и централата на създадената непосредствено след първата световна война Българска Работническа Комунистическа Партия (БРКП). Партията е отразявала непримиримия дух на варненските радикали, като се противопоставя на официалната комунистическа партия, отхвърля парламентаризма, реформизма и подчинението на Москва, а членовете ѝ са преди всичко работници от варненските халета и корабостроителница. Това политическо разнообразие неизбежно се пренася и в затвора, като Колектива става арена на ожесточени идеологически и политически сблъсъци между различните политически течения сред затворниците.

Ала същият е преди всичко ефективен инструмент за практикуване на синдикална дейност. Колективната сила на работниците-затворници не се забавя. На 2 декември 1932 г. затворниците работещи в картонажната фабрика обявяват стачка и отказват да излязат на работа. Основните им искания са за увеличаване с една четвърт на хляба, както е определено според правилника за работа на затворите, премахване на удръжките от заплатите и редовното им изплащане. В стачката участват както политически, така и криминални затворници. Там има и много тежко болни, лекувани в амбулаторията, тъй като арестантското отделение във Варненската държавна болница повече от година е затворено. Така към недоволството от орязаните възнаграждения в затвора се добавя и това срещу недостатъчните медицински грижи и смъртта на двама затворници в амбулаторията.

Директорът Анчев събира всички стачкуващи затворници в корпуса и се опитва да ги убеди да излязат на работа. От четиридесет и шест работещи, на директора се подчиняват едва десетина стачкоизменници – осъдени бирници и един убиец от ВМРО (Иван Марков). Петима са душите от стачния комитет, хвърлени в карцера. Директорът заявява: “Главата ми ще падне, но няма да отстъпя на вашите искания”. Управата решава да смаже стачката със сила. В затвора са вкарани войници, на които е заповядано да стрелят в случай, че забележат събиране на стачкуващи работници. Директорът и караулния началник ходят по килиите и убеждават работниците в картонажната да излязат на работа. Два месеца по-късно директорът вкарва в затвора взвод войници с офицер и две картечници. 

През това време икономическата криза започва да обхваща все повече страната. Намалени са заплатите на учителите. През 1933 г. с 20% биват намалени и депутатските заплати. Приет е нов закон за данъците, намален е бюджетът. Подготвя се законопроект за увеличаване на държавните приходи. Има данни за много самоубийства на безработни. Във Варна избухват протести на занаятчиите, както и работническа демонстрация на повече от 200 работници. Извършени са много атентати срещу народни представители. Срещу Мърмев, Филипов, Мартулков, Христо Трайков, някои от които с фатален край. 

От 1933г. във Варненския затвор започва нелегалното издаване на вестник “Затворническа трибуна”, предназначен за всички затворници. В началото излиза веднъж, а после два пъти в месеца. Той отразява живота в затвора и борбите на затворническите организации. Основни рубрики са “Из живота на затворниците”, “Вътрешен и международен преглед”; статии: “Помилванията на затворниците”, “Затягат режима”, “На борба за общ затворнически комитет” и др. На страниците на вестника се отбелязват и различни годишнини – 18 март (ден на Парижката Комуна), 1 май (ден на труда), 8 март (ден на жената) и др. Набирането на материали става от кореспондентските и литературните кръжоци, функциониращи в затвора. Между 1934 и 1937 г. в затвора излиза и вестник “Бюлетин”, който е вътрешен орган за членовете на комунистическата партия, както и вестник „Литературен лист”, предназначен за всички затворници.  

Сред осъдените по политически причини във варненския затвор са и есперантистите Веселина Панова, осъдена на 5 г., Матилда Евридиядова – на 8 м., Васил Евридиядов – на 5 г., Христо Григоров — на 5 г. и 4 м., Вълчан Вълчанов — на 5 г. за това, че „през 1934 г. са образували работническо-есперантска група и са разпространявали нелегална литература“. По същото дело, но по други обвинения, са осъдени Георги Сапунджиев и Иван Кръстев — на 2 г., за това, че „са участвали в РМС”,  Димитър Иванов – на 2 г., за това, че е „участвал в организирането на младежки дискусионни групи и антивоенен комитет”; Марийка (Мара) Тасева — на 2 г., за това, че е била член на нелегалната комунистическа секция във фабрика „Цар Борис”.  Част от осъдените по делото организират уроци по Есперанто във варненския затвор.

Езикът есперанто е създаден в края на 70. и началото на 80. години на 19. век от Людвик Заменхоф, офталмолог и любител филолог от еврейски произход. Стремежът му е да намали напрежението между хората от различни култури, създавайки неутрално средство за общуване между тях. Есперанто е особено популярно сред анархистите и в някои сектори на социалистическото движение в Европа, Южна Америка и САЩ. В България в началото на 20. век са образувани десетки есперантистки дружества. Като потенциално средство за подобряване на международното разбирателство, есперанто предизвиква подозренията на повечето тоталитарни режими, като особено крайни са реакциите в Германия при Адолф Хитлер, Испания при Франсиско Франко и Съветския съюз при Йосиф Сталин. 

В нощта срещу 19. май 1934 г., Военният съюз прави преврат след завземането на държавните учреждения. Цар Борис lll подписва указ за създаване на ново правителство начело с Кимон Георгиев. Същото разпуска Народното събрание и започва да законодателства с правителствени наредби. На 14. юни 1934 г. разпуска и всички партийно-политически организации. Спира изданията им, като забранява и политическите събрания. Правителството прави изменение на 33Д и почти лишава смъртните присъди от апелация. Правителството издава Наредба със силата на закон, целяща защита безопасността на държавата, според който сериозни наказания се налагат не само на извършителите на политически престъпления, но и на онези, които ги подпомагат, укриват или знаят за тях, но не уведомяват полицията. 

На 9 Юни 1935 г. в 4:00 сутринта във Варна е изпълнена смъртната присъда, чрез обесване, на Йордан Лютибродски, който тогава е двадесет и три годишен.Три дни преди смъртта си, Лютибродски играе хоро в двора на затвора с други политзатворници. При извеждането му от килията, седемдесет и осем политически затворници го изпращат с удари на обувки по решетките. Йордан Лютибродски е осъден за членство в комунистическа младежка организация и за организирането на нелегална печатница за политическа литература и позиви “Ким” в Русе. Въпреки краткия си престой във варненския затвор, той печели уважението на останалите политически затворници. В предсмъртното си писмо до баща си пише: “Не! По-добре мъртъв, но жив за своята класа, отколкото вонящ политически труп!”

Новината за екзекуцията на младия варненец достига до Франция, където френският писател Марсел Вилар го определя като представител на новото революционно поколение, което знае защо умира. Политзатворниците от варненския затвор разпространяват и думите му, че “обществото с бесилки не се оправя, а с общи подобрения и грижи за слабите”. 

На 21. юни 1935 г. , по делото на „добруджанците“ обвиняеми са дванадесет души. От тях осем са осъдени като участници „в нелегални организации“. Това са Димитър Панайотов и Иван Илиев (в неизвестност) на 7 г. и 6 м., Васил Михайлов и Димитър Урумов на 5 г. и малолетните Георги Василев, Стефан Йорданов, Георги Сапунджиев и Атанас Лефтеров – на З г. и 4 м.

По делото от 27. ноември 1935 г. срещу двадесет и двама „конспиратори“, които през есента на 1934 г. са образували във Варна Младежки комунистически съюз, са осъдени Димитър Цветков (задочно) на 10 г., Митко Кръстев и Киркор Ованезов на 5 г., и малолетните Георги Костов „Левака“ и Христо Василев на З г. и 4 м.

По същия процес на 22. февруари 1935 г. е арестувана и лежи до края на делото във Варненския затвор Евра Иванова Георгиева, двадесетгодишна, секретар на 2. районен комитет и член на ОК на Комсомола. Знаейки, че е бременна, Елена Попова, Валя Вичева, Гина Кондова, Здравка Томова и Мара Тасева, които са в една килия с нея, поемат грижи за бъдещата майка. Осигуряват ѝ по-добра храна от колетите; от общата каса на политзатворниците започват да ѝ отпускат по 5 лв на ден. На 8. октомври 1935 г. Евра Иванова сключва църковен брак в затвора със Стойчо Ковачев. Венчава ги свещеник Лазар Георгиев, а кумуват Гина Кондова и Атанас Ставрев. Шестнадесет дни по-късно тя е откарана в градската болница. На 25. октомври 1935 г. в 5:00 ражда момиченце, което кръщават Йорданка, на името на обесения на 9. май същата година във Варненския затвор Йордан Лютибродски. Докато е в болницата, политзатворниците изработват брястова люлка, а един от поетите на затвора — пазарджиклията Константин Русенов (Червения поп), написва стихотворение за майката и детето. Преместена е в килия на партера с баба Василка Томова, а политзатворничките от с. Любен Каравелово изплитат от червена вълнена прежда шапчица, шалче, рокличка, елече и терличета. На съдебния процес неин защитник е социалдемократът Васил Чобанов, който успява да ѝ спечели оправдателна присъда.

През 1935 г. във Варненския затвор нелегално се издава вестник „Колектив”, който от 15. септември 1936 г. е преименуван на „Политически колектив“, формат 21/17 см в ръкопис с печатни букви. През 1935 г. от него излизат петнадесет броя. Част от публикуваните статии са: “За критиката и самокритиката” ,”За другарските  отношения“, 15. май 1935 г., ”Как стои въпросът за помилванията”, както и статията „Десет години в затвора“, в която се акцентира върху моменти, характеризиращи живота на политзатворниците: борба против царските помилвания, усвояване методите на организация и ръководство на затворническата маса, идеологическо ограмотяване и издигане на политзатворниците, формиране на колективни навици. 

В брой от 1936 г. в стихотворението „Ликвидатор” поетът Христо Кърпачев осъжда предателите и агент-провокаторите. Има статии, изразяващи скръбта на политзатворниците от обесването на Йордан Лютибродски и смъртта на Атанас Кабов. Подробно се разглежда въпроса за борбата срещу царските помилвания. Това е стратегия, която обединява всички политически затворници. Идеята е помилванията предлагани от царя в замяна на отказ от политическите убеждения и “противодържавни действия” да бъдат колективно отхвърляни от всички затворници. По този начин се показва твърдост, демонстрира се сила и непоколебимост и се поддържа висок морала, особено сред затворниците с по-дълги присъди и смъртните. 

Списание „Червени зари” излиза в ръкопис с печатни букви, формат 21/17 см. В него се публикува творчество на политическите затворници. Има статии за нашето литературно наследство, както и за съвременното състояние на руската и европекската литература и изкуство. Само през първото полугодие на 1935г. членовете на вече създадения литературен кръжок публикуват 21 стихотворения и 11 разказа във всички издания на затвора. Вестник за литература, издаван в затвора, е и „Литературен глас”. В неговото редактиране, както и на „Червени зари” участват  Йордан Ноев, Крум Луков, Константин Попрусенов (Червения поп).

Вестник „Безбожнически лист”, също с формат 21/17 см,с печатни букви, наподобява по форма списание. Разпространява се между политическите и криминалните затворници. В него се разглеждат въпроси за атеизма и за политическото положение в страната.  Издавани са още Вестниците ”Младежка искра”,”Пролетарий” и “Затворнически вестник”.

Във Варненския затвор през този период се осъществява голяма политическа и просветна дейност. Организират се множество групи за обучение: история на обществото, исторически материализъм, политическа икономия и диалектически материализъм. В трите кръжока има 73 участници. В други кръжоци — кореспондентски, антирелигиозен и журналистически участват повече от 100 души. В затвора освен служебната има и тайна библиотека със забранени книги: ”Държавата и революцията“, ”Двете тактики на социалдемокрацията”, ”Ленин за Въоръженото Въстание“, анархистки книги, както и художествена литература от М. Горки, М. Шолохов, Толстой и др.

През юли 1939 г. във Варна започва да се гледа дело срещу 14 обвиняеми от различни обществени слоеве, блудствали с малки деца в продължение на две години. Обвинени са по чл. 214 и чл. 217 от Наказателния закон, които предвиждат до три години затвор, и чл. 220 от Наказателния кодекс, който предвижда до десет години затвор. Сред основните обвиняеми е свещеника – Георги поп Иванов от Балчик. Тъй като не внесал предвидената гаранция от 50 000 лева, е изпратен в затвора, където е обръснат. Пет месеца по-късно Варненският областен съд произнася присъдата: осъжда Георги Димитров Георгиев — организатор на престъпленията, на 12 години строг тъмничен затвор, свещеник Георги п. Иванов— бивш началник на отделението за социални грижи при Варненската Митрополия, на 10 години затвор, Тома Петков —учител по гимнастика, на 5 години, и Павел Корчев — на 4 години лишаване от свобода. Останалите обвиняеми са осъдени по на З и 5 години.

На 22.Vl.1941 г. Германия напада Съветския съюз. ЦК на БКП, която по това време вече отдавна е инструмент на външната политика на руската държава, на свое заседание от 24.Vl.1941 г. решава да започне Въоръжена борба. Варна вече се е превърнала във важна военноморска база на германците. Заливът е миниран, германски части са настанени по крайбрежието, а предприятията започват да произвеждат и за германските нужди.

На 16.VI.1941 г. са гласувани четири закона за изменение и допълнение на Военнонаказателния закон, на Военносъдебния закон, на Закона за запазване на моралната и материалната сила във войската и на закона за военните сили. С тях се разширява кръгът на деянията, наказуеми със смърт, като се предвижда смъртно наказание на цели войскови части и поделения. Ново положение във военносъдебния закон е, че съдът може да постановява присъдата да бъде приведена незабавно след произнасянето й.

Приетото от XXV Обикновено народно събрание на 6.lX.1941г. допълнение към Закона за защита на държавата предвижда в почти всички членове смъртно наказание и само в два члена — дългогодишен строг тъмничен затвор и голяма глоба. Като нови подсъдни деяния са включени: съставянето и разпространяването на печатни произведения, хвърчащи листове, писма, афиши и снимки, както и поставянето на лозунги и знаци по стените с антифашистки характер. Подсъдно е също поддържането на забранени организации и слушането на забранени радиостанции; наказания се предвиждат еднакво както за извършителите на подобни деяния, така и за помагачите и укривателите им. На съда се дава право да постановява публично изпълнение на смъртните наказания, наложени по ЗЗД, чрез обесване или разстрел. Всички политически дела съгласно постановление на Министерския съвет под N2 3795 от 12.lX.1941 г. са предадени на Военните съдилища. В цялата страна се установява засилен военно-полицейски контрол. Затворите в страната нарастват до 34. 

По дело N2 648 от 1941 г. на Варненския областен съд са осъдени на смърт чрез обесване Антон Макаров Прудкин и Петър Николов Петров, Мария Фьодоровна Пруткина — на доживотен затвор, и Иван Тодоров Маринов — на 15 години строг тъмничен затвор, за това, ”че през юли 1941 г. са образували терористична група с цел да подбуждат към враждебни действия спрямо чужда държава и да си служат с престъпление, насилие и терористични действия за постигане на политически цели” . Стоян Енев Атанасов и Йордан Иванов Ангелов са осъдени на 10 години строг тъмничен затвор за това, ”че са приели да извършат разрушение чрез взривни вещества на петролните и бензиновите резервоари на „Транспетрол” във Варна”.

На 28.XI.1941 г. по дело N2299 на Шуменския Военнополеви съд са осъдени на смърт чрез обесване Георги Григоров Андонов, Тодор Радев Пенев и Атанас Александров Стоянов (задочно) за това, че на 21.Vlll.1941 г. са взривили влакова композиция с бензин предназначен за нацистите на жп гара Варна. По същия процес на доживотен затвор са осъдени Марин Илиев Бангиев, Трошо Василев Неделчев, Иван Добрев Стоянов, Ангел Георгиев Ангелов, Ласко Маринов Ласков, Иван Христов Арнаудов (Слона), Георги Аргиров Георгиев (Хищника), Рачо Василев Марчев — на 15 години строг тъмничен затвор, и Стоян Добрев Стоянов — на 12 години и 6 месеца.

Най-възрастният политзатворник е Димитър Стоянов Ходжов, на 72 години, от с. Цар Калоян, Разградско, а най-младия Иван Горанов Петров, влиза в затвора 15-годишен. По политическа принадлежност най-голям е броят на членове на Българската Работническа Партия и РМС. Голям е броят и на безпартийните. Има анархисти, както и легионери. Висок е образователният ценз на политическите затворници — 52 с Висше образование, 384 — със средно, 331 — с прогимназиално, около 100 са с основно образование и само 11 са неграмотни. За сравнение в страната по това време висшистите са под 1%. Със средно и прогимназиално под 5%, а неграмотните са над 75%. 

През 1942 г. се възстановява съществувалата през 30-те години форма на организационен живот в затвора — Колективът. Взаимоотношенията са регламентирани в така наречената конституция на затвора.  Член 1 гласи: ”Колективът е борческа антифашистка организация на политически затворници.” Според конституцията всички членове трябва да изпълняват решенията на колективното ръководство. В няколко члена са фиксирани стопанските отношения, така че да се осъществява пропорционално разпределение на получената храна. Всяка килия има свой отговорник, който е и връзка с ръководството на Колектива, лектор, който изнася беседи, и домакин. Той събира паричните средства, храната и има грижата те да се разпределят правилно.

Разпределението става по така наречените столчета. Във всяко “Столче” има по 4-6 души. Политическите затворници, които не получават храна и колети, също участват в разпределението. През април 1944 г. в затвора е имало 434 политически затворници, разпределени в 109 „столчета” . 

През декември 1942 г. се появява първият брой на нелегално издавания в затвора вестник „Колективен глас”. Излиза два пъти в месеца в 4 — 5 екземпляра. Списва се в малка килия, където минава коминът от Южнята. Първата задача на вестника е да съдейства за изпълнение решенията на колективното ръководство, а по-късно се превръща в колективен възпитател — поощряващ положителното и изправящ грешките. Отделни броеве са посвещавани на бележити дати и кръгли годишнини. В броя от октомври 1943г., посветен на Октомврийската революция, са отпечатани статиите „Октомври и българският народ”, „Поуките от Октомври”,.

От декември 1942 г. започва да излиза вестник  ”Млад кореспондент” под редакцията на Росен Олянов. То е в няколко екземпляра и има информационен характер. Литературният кръжок, в който членуват Борис Крумов, Иван Цветков, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Кьосев, Минчо Кюркчиев, Христо Диамандиев, Димитър Митев, Иван Вълчев, Александър Константинов и Николай Даскалов, от януари 1943 г. започва да издава сп.”Пламък”, От него излизат четири броя. Първият брой е в три екземпляра, а следващите — по два. Художественото оформление се прави от Никола Мирчев. В уводната статия се посочва, че целите му са да бъдат задоволявани интересите на младежите към литературата, да изучат нейната история и теория, да устройват четене на произведения от класиците, както и произведения на кръжочниците. Кръжокът издава и „Литературен сборник”. Броят от януари 1944 г. съдържа разказа “Другари”, стихотворението „Смъртта на партизанина” от Сокол, “Майчина мъка “ от Христо Диамандиев  „Любов през решетките” от Богдан. В броя от май 1944 стихотворението „Ранна смърт“ от Иван Вълчев, „Нощ на ужаса” от Остен. Поместени стихотворения в „Литературен сборник” има и Стефан Йовчев — Вечвой (фамилията му е написана обратно). 

Чрез своеобразен конкурс, организиран от синдиката на затворниците, се създава „Марш на варненските политзатворници”. Участва целият литературен кръжок, За окончателно обсъждане остават текстовете на Иван Цветков и Борис Крумов. Приет е текстът на Иван Цветков, а музиката към него написва Шантиел Аруети.

Политическото ограмотяване включва изнасяне на беседи, доклади и информация за международното и вътрешното положение. Бюлетинът „Наш източник” е съставян въз основа на новини след слушане на радиостанция „Христо Ботев”. Бюлетинът „Жълта преса” съдържа извадки от местния печат.

Организирани са и самодейни кръжоци по интереси, наклонности и желания: „Кръжок по философия”, ръководен от Георги Димитров — Гошкин, „Кръжок по литература” с ръководител Николай Т. Даскалов, „Кръжок по стенография“, ръководен от Димитър К. Вълков, „Кръжок по санитарно дело“, Воден от д-р Никола Василев, както и кръжоци по счетоводство, електротехника и оръжиезнание. В затвора има 11 политически затворници без образование. Мъжете, предимно от Скопския затвор, са ограмотявани от учителя по математика Първан Първанов, а в женското отделение Мара Минчева се занимава с Вида и Герга от Добрич. Самостоятелно много политзатворници изучават чужди езици: руски, испански, френски, немски и английски.

Сред политзатворниците има много талантливи певци инструменталисти, артисти, художници, композитори и диригенти. Около 80 души участват в мъжкия хор, дирижиран от Шантиел Я. Аруети — Шарло от София. За кратко време са разучени различни песни. Като добри инструменталисти се изявяват Димитър Митев — Графа и Петър Георгиев на цигулка, Шарло Аруети и Соломон Леви на мандолина, Мориц Исак на китара, Живко Желязков на акордеон, Данчо И. Данев и Цвятко Д. Иванов на кавал, както и Николай Даскалов на флейта. Отлични певци са Кателия Транов, Вангел Тръпков, Мара Цонева, Иван Паунов и Никола Купенов. Изнасят се нелегални концерти в северните килии на третия етаж и легални литературно-музикални програми на „колелото” в корпуса. За сцена служи северната стена на партера. Официалните гости от Прокуратурата и Дирекцията на затвора, както и надзирателите са настанявани на столове срещу сцената, а до тях стоят артистите и хористите. Стотиците затворници наблюдават от етажите около колелото. Официалните покани изготвя художникът Никола Мирчев. Специален пратеник ги отнася в Дирекцията на затвора. Управата разрешава концерти да се изнасят както по празниците, така и всеки неделен ден. Понякога със служителите на концертите идват и съпругите и децата им. Служебната библиотека можело да бъде ползвана два пъти седмично, като по едно и също време били довеждани от надзирател и политически, и криминални затворници.

В затвора имало и параклис, който по онова време не е посещаван често, особено от политическите затворници. Сутрин след закуска вратата на големия двор се отваря и затворниците провеждат сутрешната си гимнастика. В затвора и мъжете, и жените обичали да играят волейбол, като мъжете играели в северното колело, а жените — в дворчето на женското отделение.

Политическите затворници поставят свои хора за наблюдение с цел охрана по време на събрания, сбирки, лекции, издаване на вестници, укриване на книги, печатни издания и репетиции на културно-художествените групи – Аргиров (Хищника), а негов помощник — Иван Х. Ненов. Целта е да не бъдат забелязани и карцирани. В тайни скривалища в някои килии, в библиотеката, картонажната, дори в параклиса са укривани забранени книги, както и други печатни материали. 

През периода 1942 —- 1944 г. смъртните присъди във Варненския затвор се изпълняват чрез обесване от надзирателите Тодор Иванов Гигов, Марин Севданов, Петър Димитров Щерев и Аврам Иванов Мрамов, като основно ги изпълнява Марин Севданов. По време на екзекуцията служебно присъстват: прокурор, по това време Ванков, лекар — доктор Божков, свещеник — Димитър Денчев, директорът на затвора Атанас Стоянов Николов и секретарят на Областния съд.

Надзирателят Марин Севданов бил със садистични наклонности — вместо да избие сандъка по време на обесването, а се хвърлял и увисвал върху осъдения. Изпълнил е смъртните присъди на политическите затворници Антон Макаров Прудкин и на г., Нанко Недев Нанков — на 17.Vlll.1942 г. в 1 часа и 5 минути, Бениамин Георгиев Дубавицки и Иван Атанасов Ванков – на 30.Mll.1942 г., Петър Иванов Колев, Стоян Василев Мурданларски и Сава Ганчев Стойчев — на З1 .lll. 1944 г. Накрая от нервно напрежение не можел да спи, и алкохолът не му помагал. Дори и той отказва да изпълни смъртните присъди на непълнолетните Христо Атанасов Узунов и Стефан Петков Йовчев. Екзекуцията им е извършена на 10.V.1944 г.: на Христо Узунов — от надзирателя Петър Щерев, а на Стефан Йовчев — от надзирателя Тодор Иванов Гигов. Труповете на обесените са извозвани до гробищата с магарешка каручка и погребвани там. Възнаграждението за изпълнена смъртна присъда през 1942 а е било 300лв., колкото стрували чифт обувки с гьон, а през 1944та е увеличено на 1000 лв. 

Интересна е историята и на бащата на известния български писател Ванцети Василев (кръстен на американския анархист Ванцети) – Димитър Василев. Димитър Василев още съвсем млад приема анархизма като свой идеал и като анархист умира. В началото на 1942 г. той, лидерът на Българския анархистки съюз Христо Колев и още няколко души са заловени и прокурорът иска смъртни присъди по Закона за защита на държавата. Докато са в софийския затвор, Димитър Василев е в съседна килия с Никола Вапцаров и често двамата разговарят и спорят за начините на борбата срещу фашизма. След преразглеждане на делото анархистите получават по 10 години и са пратени във варненския затвор. Освободени са на 8 септември 1944 г., когато местните хора разбиват вратата на зандана.През 1948 г. Димитър Василев отново е арестуван и пратен в мина край с. Николаево, Казанлъшко. После го местят в Белене. За да не „развращава с анархистки идеи“ другите затворници, често го държат в изолатор. Освободен е през 1953 г.

На 2.Vl.1942 г.  във Варненския затвор е изпълнена смъртна присъда на 29-годишния Тодор Радев Пенев от село Стожер, Добричко. Осъден е на смърт чрез обесване по дело Номер 299 28.Xl.1941 г. на Шуменския Военнополеви съд. Пенев е бил в бойната група на Георги Григоров, създадена от Стоян Добрев по нареждане на члена на ОК на БКП Стойко Пеев. В нея влизат Ангел Георгиев, Марин Бангиев, Марчо Василев, Кузман Пандов, Георги Григиров, Трошо Василев и Иван Арнаудов, повечето от които са непълнолетни. Най-успешната акция на групата е взривяването на влаковата композиция с 28 вагона бензин на 22.Vlll.1941 г. На другия ден във Варна пристига шефът на политическата полиция в България Никола Гешев, както и офицерите Шнайде, Шен и Херман от АбВера. За кратък период от време групата е разкрита. Един месец по-късно Иван Райнов ранява Георги Григоров, след което го залавят. Арестуват Тодор Радев, от когото след бой до умопомрачение научават имената на другите от бойната група. Прибират ги още същата вечер. Иван Добрев и Атанас Александров вече са минали в нелегалност, а Стоян Добрев е интерниран в началото на август. По време на разпита той не прави никакви признания. Георги Григоров Андонов (Левски), осъден по същото дело, е екзекутиран на 25.Vl.1942 г. в Софийския затвор. 

На 1 .VIll. 1942 г. Във Варненския затвор е обесен 62-годишният — Антон Макаров Прудкин. Роден е от смесен брак на руски участник в Руско-турската освободителна Война от 1877г., и русенлийка. За първи път е осъден през 1916 г. на доживотен за антивоенна дейност. В Софийския затвор са килиийници с Александър Стамболийски и когато той става министър-председател, го извежда от затвора и го назначава за шеф на полицията в София. Докато е шеф на полицията продължава да организира атентати. Прудкин е завършил Свищовската търговска гимназия, Морското училище в град Николаев — специалности навигатор и механик. Командвал е всички кораби на Българското параходно дружество. Първоначално членува в различни социалистически кръжоци във Варна, след което става близък до анархистите. 

В началото на 1903 година Антон Прудкин заедно с група анархисти от Вътрешната македоно-одринска революционна организация организира серия от атентати, насочени срещу Османската империя, като целта е тя да бъде дестабилизирана. Взривните устройства са доставени на анархистите чрез Борис Сарафов, а главен организатор на серията от атентати, сред които и Солунските атентати и взривът на гара Кулели Бургас, е известния български анархист и революционер – Михаил Герджиков. На 19 август 1903 година Иван Стоянов и Стефан Димитров трябва да сложат взривове на унгарския кораб „Вашкапу“ и германския кораб „Тенедос“, а Васил Стоянов и Антон Прудкин – австрийския кораб „Аполо“ и френския кораб „Феликс Фресине“. Иван Стоянов и Стефан Димитров обаче загиват при преждевременната експлозия на „Вашкапу“, заради което Прудкин и Васил Стоянов се отказват от по-нататъшни действия. Атентатът предизвиква вниманието на великите сили, които оказват натиск над България да открие извършителите. Антон Прудкин бяга в Швейцария, където се свързва с левите руски революционери. Впоследствие става безпартиен но продължава тесните си контакти с революционери, социалисти и леви земеделци. Участва в спасяването на български бежанци от Беломорска Тракия, а през втората световна война помага на български евреи бягащи от страната. 

 Срещнал се е на остров Капри чрез писателя Петко Ю. Тодоров с Максим Горки и индустриалеца Павел Морозов. След Деветоюнския преврат през 1923 г. е осъден на доживотен затвор за атентата на моста в „Надежда“, а две години по-късно получава смъртна присъда за атентата в театър „Одеон“ До 1936 г. е в софийския затвор. Последните две години започва да изографисва параклиса на затвора — една голяма стая на Втория етаж в източното крило. Оставало му да довърши само две картини, когато през април 1936 г. го помилват. Докато е в затвора, успява да напише и издаде „Записки на моряка” и „когато отивахме към бесилото”— книги, пропити от авантюризъм, екзотика и драматизъм. Бил невероятно здрав и много силен. Зиме спял на отворен прозорец. При минусови температури правел по един час гимнастика на открито, гол до кръста. На 56 години се оженва за Мария, с двадесет години по-млада от него. 

Втората му смъртна присъда е по идейни причини, за шпионаж в полза на Съветския съюз. На надзирателите, дошли да отведат за изпълнение на смъртната присъда, със самообладание и достойнство казва: ”Почакайте да се облека и сам ще вървя. По Време на екзекуцията присъстват прокурорът Ванков, свещеникът Димитър Денчев, лекарят Божков и секретарят на съда. Същата вечер е изпълнена и смъртната присъда на Петър Николов Петров — 31-годишен, осъден заедно с Прудкин по чл. 391 от НЗ и по чл.2 във Връзка с чл.1 от Закона за защита безопасността на държавата. Роден е на 5.lX.1910 г. в с. Красен, Добричко. По професия е машинен техник. През 1931 г. преминава румънската граница и започва да живее във Варна. Също както и Прудкин е безпартиен. Задачата му като сътрудник е била да доставя взрив капсули и фитил. Екзекутиран е от надзирателя Стоян Желязков.

На 17.MIl.1942 г. е изпълнена смъртната присъда на Нанко Недев Нанков, на 33 години. Роден е на 30.Xl.1908 г. в с. Девня, Варненско. За първи път е осъден на 5 години строг тъмничен затвор през 1933 г. През 1941 г. като сътрудник на Окръжната Военна комисия работи за съветското разузнаване и след провал през април 1942 г. става партизанин в четата на Георги Петлешев. През следващия месец, на 4 май, след блокада на с. Водица, Варненско, е заловен, а на 15 август същата година Шуменският Военнополеви съд на заседание във Варна го осъжда на смърт чрез обесване.

В 1 часа и 10 минути на 30.Vlll.1942 г. са изпълнени смъртните присъди на Иван Атанасов Ванков и Бениамин (Беньо) Георгиев Дубавицки по дело N2274 от 17.lV.1942 г. на Шуменския военнополеви съд с председател полковник Бошнаков. Иван Атанасов е роден на 9.1.1892 г. в с. Сухиндол, Павликенско. Завършва втори прогимназиален клас и започва да работи обущар. През 1919 г. постъпва на редовна Военна служба и участва в трите войни. през 1918 е. е в редиците на въстаниците край с. Владая, а след завръщането си става член на БРСДП. В края на 1939 г. организира разузнаване в полза на съветския съюз в района Варна-Русе-Бургас, като изпълнява специални поръчения. Поддържал е писмена връзка с Димитров. През март 1942 г.. е арестуван и откаран в дирекцията на полицията в София. При следствието не разкрива хората с които е работил.  Дубавицки е роден на 8.ХП.1912 г. в град Прилуки, Русия. По време на изпълнение на присъдата е на 29 години. След Първата световна война семейството му се премества в Палестина, а през 1918 г, се установява във Варна. От 1928 г. е член на РМС, както и на еврейската организация „Хермон” . От 1940 г. е сътрудник на генерал Владимир Заимов, набира ценна информация срещу нацистите, работейки по линия на „Вагон-ли-Кук” . След провал през март 1942 г. попада в Гестапо. Инквизиран е жестоко. Само за 45 дни косата му побелява, но не прави признания. На 15.Vlll.1942 г. е осъден на смърт чрез обесване. В писмо до другарите си в затвора пише:

“ …Моля Ви, ако по време на съжителството ни неволно съм обидил някого, нека ми прости, Аз оставам с най-добри впечатления от всички и съжалявам, че не мога всекиму поотделно да отделя по няколко реда.

Смятам, че е излишно да спомена за какво дадох живота си …”

През лятото на 1942 г. за директор на Варненския областен затвор е назначен Атанас Стоянов Николов, роден в с. Ивановци, кюстендилско. Има завършено средно образование и школа за запасни офицери. Поддържал по-либерален режим в затвора. На 27 април 1943 варненския митрополит Йодиф посещава затвора, призовава политическите затворници да изоставят своя идеализъм и им раздава по две червени яйца, хляб и цигари.  През юли 1943 Богдан Филов прави изменение на ЗЗД според което лицата под 21 години ще бъдат съдени не като непълнолетни а по общия ред.  Политическите затворници са извеждани до промяната на 33Д през 1943 г. да работят в село Българево. В картонажната работилница в северозападната част на затвора се произвеждат цигарени кутии ,Момиче”, “Слънце” и „Томасян” за нуждите на тютюневите фабрики в града. От начало там работят 50 криминални затворници. Директорът после слага в работилницата да работят само политически затворници.

Споразумяват се с ръководството на затвора да има две смени през седмица, вратите на килиите да са отключени от 7 до 19 вечерта, както и политзатворниците да могат да се движат из помещенията и големия двор свободно. Сформираните две смени са от по 200 души. За отговорник на първа смяна е определен Димитър Кьосев, а на втора — Боню Митев. Поради високия образователен ценз политзатворниците бързо усвояват производството и започват да произвеждат до 40 000 кутии на ден. По силата на закона два работни дни се зачитат за три и това се оказва изгодно за хората с малки присъди.

Варненският затвор тогава разполага с каруци за извозване на хранителни продукти и с лек служебен автомобил на директора на затвора. Шофьорът на колата Сава Николов Събев е политически затворник. Използва свободния достъп за внасяне и на забранени от администрацията неща. „Викачите” също имат достъп до корпуса и до канцелариите на служителите. Първият политически „Викач” е Динко Спасов Станков, след него – Стефан Николов, а непосредствено преди 9.lX.1944 г. — Тодор Рангелов Кираджийски – Марат.

През пролетта на 1943 г. директорът Атанас Стоянов Николов е военно мобилизиран и за негов заместник от Шуменския затвор е изпратен главният надзирател Цвятко Филипов. Заедно с другия главен надзирател Иван Георгиев (Ингето) заповядват на политзатворниците в картонажната да увеличат производството до 100 000 кутии дневно. Работи се през целия ден, а килиите на неработещите политзатворници се заключват. Колективът започва подготовка за стачни действия срещу новия режим в затвора. Бибак, политзатворник от Скопския затвор, информира надзирателите, че политзатворниците готвят съпротива и главните надзиратели изолират ръководителите. Още на втория ден производството спада до 16 000 — 17 000 кутии и следват глоби за неустойки, наложени от цигарените фабрики. Филипов, изпълняващ длъжността директор, наказва с карциране в килиите всички политзатворници от източното крило за срок от две седмици. В отговор затворниците напускат картонажната фабрика, излизат на двора и заявяват, че няма да работят. Главна прокуратура връща Филипов в шуменския затвор, а другият главен надзирател Иван Тодоров, вкарва войнишки постове вътре по етажите. Събира всички политзатворници на „колелото” и ги наказва с лишаване от разходка и излизане от килиите, свиждане с близки, както и получаване на храна, писма и колети. От Хасковския затвор са преведени 80 политзатворници, които да работят в картонажната като стачкоизменници, но те отказват. Вкараните междувременно 50 криминални затворници се оказват недостатъчни. Ръководството на затвора е принудено да отстъпи. 

Военният комендант на Варна отменя наложеното наказание на затворниците, а завърналият се в средата на декември от военна мобилизация Стоянов нормализира положението в затвора. Стачката е успешна и в затвора е върнат либералния режим. Стачкуващите побеждават защото от една страна директорът го е страх от бунт, а от друга защото тютюневите магнати очакват големи печалби от фабриката.  По време на стачката политзатворниците Димитър Щерев и Янаки Клечков нанасят побой на доносника Бибак, за което са карцирани. Бибак е помилван и освободен. В края на същата година лекарят на затвора д-р Божков привлича за свой помощник политзатворника д-р Никола Василев, който, преди да попадне в затвора, е бил лекар във Варненската градска болница. Той е осъден на доживотен затвор за това, че в периода 1935 — 1942 г. е изпращал във Виена сведения по четири Разузнавателни канала. Преди д-р Василев помощник на лекаря е бившият полицейски агент Гайтанджиев, осъден за рушвет.

По случай коледните празници на 6.1.1944 г. регентите правят обичайните помилвания на затворници.Пред януари 1944 г. политически затворници са изведени под усилена охрана да чистят сняг по улиците на варна. Витко Христов, наскоро излязъл от затвора, имал задачата да подготви квартири за бягството на Вълчо Баев и Атанас Николов и Вангел Тръпков. Надзирателите получават информация и осуетяват бягството. 

На 10 Май 1944г във Варненския затвор са изпълнени присъдите смърт чрез обесване, на Христо Атанасов Узунов и Стефан Петков Йовчев (ВечВой). По време на изпълнението им Узунов е на 20, а Йовчев на 19 години. Христо Узунов е роден на 30.lX.1923 г. във Варна. Като ученик във Варненската мъжка гимназия през 1939 г. е приет в РМС възлагат му да отговаря за техниката в организацията: печатни машини, печатни материали и циклостил. По негова инициатива в лозето им, намиращо се на 300 м от затвора, изкопават скривалище. В него освен техническите средства скриват оръжие и нелегални материали.

Стефан Йовчев е роден на 15.lX.1924 г. в махалата Кильаевци край Елена. Баща му е полицай. Докато учи в Еленската гимназия, се увлича по литературата. Любимата му книга е “Майка“ на Горки. През 1938 г. става член на РМС. Учи в София, но не завършва средното си образование, защото го изключват заради политическите му убеждения. Идва във Варна и става работник. РМС му възлага да възстанови организациите във варненските средни училища. Член е на ОК на РМС и също отговаря за печатната база.

В нощта срещу 12XI.1943 г. Узунов и Йовчев, въоръжени с пистолети вземат от Мъжката гимназия „Фердинанд l” две пишещи машини „Адлер” и ги скриват в лозето на Узунов. На 19 декември Варна е блокирана от войска и бункерът в лозето на Христо Узунов в местността ”Текето” е открит. В него бил нелегалният Здравко Георгиев Бомбов, 21 годишен. По време на завързалата се престрелка той се самоубива, а Христо Узунов и Тодор Ангелов от Добрич са заловени. В бункера, копан от Христо и Стефан четири месеца, полицаите откриват три пистолета „Нагант”, един пистолет „Маузер”, откраднатите от Мъжката гимназия две пишещи машини и други материали. По време на блокадата заедно с други младежи е арестуван и Стефан Йовчев. На 10.lV.1944 г. съдът ги осъжда на смърт чрез обесване и един месец по-късно присъдите са изпълнени. В затвора ги оковават във вериги, тежащи по 20 кг, и ги оставят в единочките на смъртните. Христо обичал да играе волейбол и по думите на други политзатворници в деня преди екзекуцията навил веригата на краката си, за да играе. В килията на смъртен Стефан Йовчев написва най-хубавите си стихотворения: ”Изповед на обесения” , ”Верига“ , “Буря“ “ Завети“ , “Пристъп” и др.

Но идват дни красиви, зная,

 за всички хора по света. 

Умирам в трепетна омая

 по теб,двойко Свобода…

(Из „Изповед на обесения“)

Вериго, другарко студена, ръждива, 

ти, спътнице вярна до гроба на много, 

гласът ти ме вечет в умора приспива, 

а нощем ме сепваш, подрънкваща строго

(Из „Верига”) 

В едно от писмата си той пише: ”Аз работя над себе си независимо от тревогите, които ме съпровождат, независимо от дрънкането на веригите. Не излизам от килията повече от два часа на ден, другото време чета. Аз искам да науча толкова много неща, толкова много…”

Към 23 часа на 10 май 44-та надзирателите, които ще извършват екзекуцията и охраната спират пред килията където е Стефан и я отключват. Йовчев моли да си обуе чорапите и оглежда единочката преди да тръгне. В коридора изпуска веригата си за да разберат другарите му че това е неговото последно сбогом. Надзирателите отварят килията и на Христо но той се нахвърля върху тях. Лейтенант Минков, който води охраната, го издебва и удря с пистолета си. Узунов пада и захапва левия крак на един от ключарите, след което е пребит и довлечен до бесилката. Смъртните присъди са изпълнени в конюшнята на затвора. 

На 6.Vlll.1944 г. от местността „Пейнерджик”, където са изпратени да косят трева 29 политически затворници, успяват да избягат девет души: Тодор Кашилски, Стоян Попов, Янко Куюмджиев, Димитър Кьосев, Атанас Маринов, Янаки Клечков, Рачо Вълев, Йордан Едрев и Вангел Тръпков. Те се присъединяват към Приморския партизански отряд „Васил Левски”

Правителството на Багрянов прокарва в Народното събрание на 22.Vlll.1944 г. Закона за изменение и допълнение на Военнонаказателния закон — под негово действие попадат не само военните, но и гражданските лица, извършили деяние по Военнонаказателния закон. Предвиждат се смъртни наказания и за малолетни, подсъдни по ВНЗ. Правителството издава заповед за безпощадно и поголовно унищожаване на антифашистите, а техните помагачи и ятаци да бъдат съдени по кратката процедура. Багрянов прехвърля жандармерията към войската за по-големи оперативни действия при провеждане на плана за унищожаване на партизанското движение.

На 2.lX.1944 г. България има ново правителство начело с десния земеделец Константин Муравиев. Съветската армия навлиза в Румъния. На 5 септември над затвора прелитат два съветски самолета. На 6 септември се заговорва, че от някои затвори са освободени всички политически затворници, при което всички политзатворници от Варненския затвор започват да подготвят личните си вещи за изпращане по родните места. На 7 септември министърът на правосъдието Борис Павлов в 13 часа и 30 прочита по радиото Наредба-закон за амнистията. В нея се казва, че се амнистират всички деяния по следните закони: Закон за защита на държавата, Закон за защита на нацията, Закон за еднократен данък върху имуществата на лица от еврейски произход, Закон за разтурването на партийно-политическите организации, Закон за ликвидиране на имуществата на ликвидираните политически организации, Наредбата за печата и закона за временния надзор върху печата. Подчертава се, че правото на пенсия на амнистираните лица се възстановява от влизането в сила на тази Наредба-закон. 

Затворническият колектив към момента на тези събития се ръководи от Стоян Тумангелов, Кирил Ковачев и Георги Аргиров — хищника (наричан така, защото до влизането си в затвора не ядял плодове и зеленчуци, а само месо). Вечерта политзатворниците преписват на ръка манифеста на НК на Отечествения Фронт. В приземните етажи и банята се подготвят лозунги. Стефан Ганчев изнася от работилницата железни пръти, които евентуално да се използват като оръжие. В корпуса надзирателите започват да се мяркат все по-рядко, а караулите по кулите гледат с любопитство и слушат песните, които се чуват от различни места. Същия ден охраната на затвора се осъществява от моряшки караул. През нощта килиите не са затворени. Не е направена вечерна проверка. Всички политически затворници се готвят за излизане на свобода. Осъдените на смърт се разхождат свободно из двора, дори някои от тях преспиват в „Абисинията”. На 7 септември към обяд в затвора е пуснато едно 13-годишно момче с фотоапарат — Георги Николов, братче на политзатворника Атанас Николов. То прави много снимки: на мъжкия хор, на политзатворници от много килии, а на другия ден снима излизането и манифестацията им пред затвора и в града. Пред затвора се виждат близки на затворниците, които очакват тяхното освобождаване.

На 8 септември сутринта пространството пред затвора гъмжи от народ — граждани и роднини на осъдените. Има много и различни версии за „разбиването” на желязната врата, които не отговарят на истината, защото тя не може да бъде разбита с каквито и да е дървени върлини. Факт е, че малката портална врата е била отворена и през нея излизат всички политически, а по-късно и намиращите се в корпуса около 200 криминални затворници. Към 9 часа и 20 минути пред затвора, в близост до крушата, се събират политически затворници и оформят колона в която най-отпред са „смъртните” – 11 души. След тях се нареждат жените, мъжкият певчески хор, роднини и близки на затворниците и граждани. Още докато се събират, на полегналото крушово дърво, вдясно пред затвора, се качва Коста Петров (Сериозния). Хората, които са около него, чуват прочувствените му думи на радост от освобождаването. Колоната поема към града, но преди да излезе на шосето, влиза в гробището. Поставят цветя на гробовете на обесените политзатворници. Пред множеството разпалено говорят политзатворниците Дана Мураданларска, съпруга на обесения Стоян Мураданларски, Георги Костов-Левака, Бойчо Желев, както и матросът Петър Калчев от моряшката охрана на затвора. Множеството слиза към града.

В кметството в този момент са събрани всички ръководители на местната власт: генерал Христов с щаба на Трета армия, Военният комендант Георги Липовански, кметът на града Петър Стоянов, полицейският комендант Ст. Панайотов, морският капитан Александър Богданов, Варненският митрополит Йосиф и др. Те обмислят начините и формите за посрещането на Съветската армия. Група политзатворници се отделя от колоната и успява без съпротива да овладее IV полицейски участък, откъдето вземат оръжие. Приближавайки кметството, друга група от около 30 затворници, между които Кирил Ковачев, Георги Аргиров, Константин Дичев, Луко Луков, Ангел Георгиев, Коста Янков, Начо Начев, Николай Тодоров и др., предвождани от Георги Костов Левака, се качва в общината. В първата стая на горния етаж заварват градската управа. Заявяват на кмета на града Петър Стоянов, че в името на ОФ трябва да спрат да изпълняват своите функции и да предадат оръжието си. Начо Начев обискира дори и Владиката. В съседната стая виждат целия щаб на армията заедно с командира ген. Никола Христов. Вземат оръжието от присъстващите офицери. В сборника „В огъня на съпротивата Георги Костов-Левака казва: „В стаята на кмета също така бе обезоръжен и известният кръволок ген. Христов”, а Ламбо Теолов (в същия сборник) посочва, че “кървавата баня не се осъществи, защото пристигна съветската армия и защото генералът бе разстрелян от въстаниците веднага”.

Има версия, че по заповед на Георги Костов, Ангел Георгиев Ангелов (Бомбата) стреля в генерал Христов но не го убива. Той изпада в конвулси и за да не се мъчи , Ламбо Теолов, командир на Х ВОЗ, го доубива. Дали това е историческата истина, е трудно да се докаже, но е факт, че ген. Христов по време на първия процес на Народния съд във Варна се води „починал”. Отвсякъде към площада пред кметството прииждат граждани. Група политзатворници, ръководена от Георги Костов, завзема без съпротива полицейското комендантство и полицейския участък към него и арестува полицейския началник Христо Георгиев. Водачът на варненската про-фашистка организация на легионерите – Христо Недев е обесен на дърво в морската градина. 

На балкона на кметството излизат политзатворници.Пръв Ламбо Теолов се опитва да прочете манифеста, издаден от името на ОФ, но поради това, че е твърде развълнуван, предава листа на Кирил Халачев, който на свой ред се разплаква. Манифестът е прочетен до края от Петър Бомбов. Речи произнасят Стоян Павлов и Кирил Ковачев, който завършва с думите: „да живее Варненската комуна!” Последен говори митрополит Йосиф и съобщава, че Съветската армия наближава Варна. Хората започват да се обръщат с гръб, защото се чуват моторите на първите съветски разузнавателни танкети. След 10 — 15 минути шумът от Веригите на танковете заглушава човешките гласове. Във Варна Влиза IV гвардейски механизиран корпус, командван от генерал-майор В. И. Жданов от 37-а армия под командването на генерал-лейтенант М. Н. Шарохин. Дебаркира на пристанището и флотилия под командването на капитан I ранг Девятко. След кратка среща със съветските войски ръководителите на ОФ в града се оттеглят в кметството и разработват план за завземането на основните полицейски, военни, административни, икономически, съобщителни и други обекти. Решават комендант на Въоръжените сили да бъде Кирил Ковачев, а полицейското комендантство да стане команден център. Завзети са Радио Варна, пощенската станция, седемте полицейски участъка в града, флотските казарми, казармите на Осми приморски пехотен полк, полкът на бреговата охрана, щабът на lll армия, жп гара Варна, болницата, банката. Никъде въоръжените групи от политзатворници не срещат съпротива. За кмет на Варна избират инж. Любен Димов, за Военен комендант — Кирил Халачев, за комендант на милицията — Георги Костов Левака. На 8-u късно вечерта в комендантството идват двама съветски офицери. Единият — ген. Петър Коларов, син на Васил Коларов, пита къде са бившите управници на гр. Варна и разбирайки, че са задържани, заповядва да бъдат освободени и върнати на служебните им места. Присъстващите ръководители на щаба на политзатворниците Кирил Халачев, Стоян Павлов и др. се противопоставят. Сутринта на 9 септември, вместо да бъдат върнати на работа, градските управници са преместени от ареста в килиите на Варненския затвор. Началникът на политотдела на Трети украински фронт ген. Анохин категорично поставя въпроса да бъдат освободени и въстановени на служба бившите управници на града. Уточнява, че заповедта идва от Върховното командване на Съветската армия и не подлежи на ревизия. Понеже градската управа е била вече арестувана, присъствалите на митинга английски представители сигнализират своето привителство и то поставя този въпрос пред съветското правителство. На 9 септември се провежда нов митинг на площада, на който кметът на Варна Стоянов и комендантът Панайотов заявяват, че са върнати на служебните си постове и изпълняват задълженията си. На митинга говорят митрополит Йосиф и представителят на ОФ Георги Трайков. Съветското ръководство издават заповед и за разоръжаването на антифашистите, като оръжието на партизанските отряди е отнето от съветската армия и струпано накуп. Съветската военна кинохроника го заснема с цел да се опровергае пред съюзниците твърдението за „съветска власт”.

На девети септември сутринта по заповед на Георги Костов – Левака във Варненския затвор са изпратени 20 политзатворници. Сред тях са Павел Христов, Димо Димов, Павел Ценов, Генчо Борисов, Лазар Даскалов, Коста Йотков, Борис Железов и др., 14 от които трябва да поемат функциите на охрана и 6 като администрация. Предния ден, след излизането на политическите и криминалните затворници, надзирателите и военната охрана са напуснали затвора и той е оставен съвършено празен, с отворени врати. Първите арести от политзатворниците са извършени още на осми септември към 11 часа. Помещенията на градското полицейско комендантство се оказват недостатъчни, а ползването на полицейските участъци — недотам удобно, и затова всички арестувани започват да се изпращат в затвора. Когато групата политзатворници, ръководена от Павел Христов Петров от с. Видно, Добричка околия, и неговият заместник Димо Димов от Варна наближават с камион затвора, виждат, че около него са разположени съветска войскова част, танкове и самолети.

В книгата на проф. Недялко Куртев „Окована младост”, обобщаваща спомените на над 30 политзатворници за периода 1941— 1944 г., е отбелязано, че първият, когото арестуват, е бившият началник на затвора Атанас Стоянов Николов, намерен в квартирата му до затвора. Директорът предава ключовете и обяснява кой за къде е. Стоянов казва: „Аз не се страхувам от политическите затворници, понеже зная, че те ще преценят моето поведение спрямо тях през последните две години, докато бях директор на затвора.” Следващият задържан е надзирателят Марин Севданов Маринов, намерен скрит в сеновала на полка на бреговата охрана. Третият доведен в затвора е кметът на гр. Варна Петър Стоянов Николов, родом от с. Средец, Горнооряховска околия, кмет от януари 1944 г. и председател на Обществена сила в града. Доведени са също главните надзиратели Иван Георгиев Тодоров (Ингето) от Варна и Илия Тодоров Илиев от гр. Търговище, надзирателите Петър Димитров Щерев, Тодор Гигов, Стоян Андонов Аврамов, околийските началници Цвятко Петков Пенев, полицейски началник в гр. Гюмюрджина, Христо Панайотов Георгиев, полицейски началник в гр.Попово, полицейският комендант на гр. Варна Стефан Панайотов, началникът на Държавна сигурност във Варна Иван Стефанов Райнов, агентите от Държавна сигурност Атанас К. Колинчев, Васил Евтимов, добри А, Попов, Георги Мурадов, Васил Макариев, Димитър Ичков, Димитър Станчев, Захари Попов и д-р. Изпратената група политзатворници е сменена от партизански караул. На 9 септември Жорид Железов и Димо Великов отиват да арестуват директора на затвора Атанас Стоянов Николов, който се намира в квартирата си. Отвеждат Николов в затвора и след като той предава ключовете, го заключват в килия.

На 10 септември сутринта са изгорени част от досиетата на политическите затворници. Великов осуетява по-нататъшното им унищожаване. По същото време, както се разбира по-късно, е изгорена и тетрадката, в която са записвани срещите на агенти от Държавна сигурност с техни информатори от затвора. Агентурната мрежа в затвора е била много добре разработена. За това може да се съди от фактите: ден преди подготвеното бягство на Сава Ганчев и Стоян Мураданларски те са екзекутирани, а през зимата на 1944 г. подготвяното бягство на изкараните да почистват снега в града политзатворници също е осуетено, като са прибрани по-рано.

На следващия ден (11 септември) в затвора се гърми. Стрелбата се чува от съветските части около затвора, те сигнализират и след малко пристига съветски офицер, представител на комендантството. Иска да се направи списък на арестуваните, да се залепят имената им по килиите, както и да се дадат гаранции за тяхната безопасност, особено за Иван Райнов. Не е известно кой е издал заповедите за изгарянето на досиетата и тетрадката. Очевидно някои от политзатворниците са се страхували да не бъдат разконспирирани, но са имали и властта да заповядат извършването.

Много от агентите на Държавна сигурност, които са посочени като арестувани в книгата на проф. Куртев, не фигурират в присъствената книга на Варненския затвор. За саморазправа над задържаните говори и фактът, че проф. Куртев, разказвайки за надзирателя Марин Севданов, основен извършител на екзекуциите до 9.lX.1944 г., отбелязва: ден след екзекуцията на Омуртагските партизани, т.е. на 1 1.Vl.1944 г., Севданов подава до Министерството на правосъдието да бъде награден с ,медал за заслуги”, но „вместо награда, той само след три месеца завършва престъпния си живот на същото бесило, на което десет години е убивал невинни хора, увисва на бесилото с едно от въжетата, които беше приготвял на другите.

Следобед на 11 септември в затвора отново идва съветският офицер. Настоява да се срещне с Иван Стефанов Райнов (началник на Държавна сигурност). След кратък разговор насаме в килията с него офицерът заповядва на адютанта си да донесе храна, листове и мастило и след като те са донесени, казва на заместник-коменданта на затвора Д. Великов, че отговаря с главата си за него. През цялата нощ Райнов пише. На другия ден към обяд съветският офицер идва, прочита написаното, а след няколко дни Райнов е отведен в Съветския съюз, където е проведено следствието. Няма данни кога точно е върнат в България, но е основен обвиняем по дело N21 / 1945 г. на Варненския народен съд. На следващия ден след приключване на делото (6.ll.1945 г.) е разстрелян във Варненския затвор заедно с 37 души, осъдени от Народния съд.

Иван Стефанов Райнов (Малкия Гешев) по време на екзекуцията е на 30 години. Роден е на 23.1.1915 г, в гр.кюстенджа, Румъния във Варна живее на ул. „Н, Николаевич” 20. Завършва полицейско училище в София — командирски курс, с отличие. Поради липса на свободни места е столицата започва работа като разузнавач 4 степен във Варненското полицейско Комендантство. Отначало наблюдава съветското консулство и руската имигрантска колония в града. На 19.V11.1941 г. получава информация за подготвяното взривяване на цистерните на „Транспетрол”. Два дни по-късно, вечерта на 21 юли, на ул. “Дрин”, малко пред старите еврейски гробища, с разузнавача Атанас Христов арестуват Петър Н. Петров и Борис И. Панайотов, с което се разплита цялата организация. Арестуват още Антон Пруткин, Иван Тодоров, Ангелина и Йордан Найденови, Стоян Енев, Никола Киров, Коста Стоянов и Стоян Попов. В София дознанието се води лично от Никола Гешев, а следствието довършва Райнов. Гешев оценява качествата на Райнов и още тогава го повишава в разузнавач 2 степен. Предлага му да остане в София. Два месеца по-късно, на 22.IX.1941 г., е проведена акция за задържане на Георги Григоров. Първи стреля Григоров и успява да рани Райнов, който, въпреки че пада на земята, стреля няколко пъти и ранява Григоров, след което дошлите полицаи го арестуват.

Преназначен е за началник на група, а в края на 1942 г. става шеф на Държавна сигурност в града. Ръководи много акции срещу политическите си противници, В някои от тях участва лично. Води следствието на Стефан Йовчев, Христо Узунов и Тодор Събев. Заедно с началника на разузнаването на lll армия Кап. Пенчо Парев уточнява чрез информатор мястото на бункера в местността „Долапите”, а след това води следствието на Тодор А. Баев — ятак на партизаните. Проявява се като умен, хладнокръвен, смел и с дар слово, а и като добър психолог. Говори френски и рецитира цели страници от „Льо пти шоз” на Алфонс Доде. Държи в тайна секретните си информатори дори от прекия си началник Нанко Панайотов, а на разузнавача Георги Бочев заповядва дискретно да наблюдава ген. Никола Христов. По-късно отказва да изпълни заповедта на генерала за разстрела на Янко Карагяуров, Гарабед Ачадурян, Хараламби Дончев, Хартюн Папазян, Станко Стайков, Агоп Баронян, Георги Стойчев и Димитър Добрев. Извежда ги с камионетката, но ги връща обратно в участъка, защото нямат присъди. Удостоен е със знак за граждански заслуги “Свети Александър“.

На 25.lX.1944 г. Министерството на правосъдието със своите служби се премества от Самоков в София, а в края на същия месец изпраща писмо до всички затвори: затворници, които разбират от печатарство, да бъдат преведени в Софийския централен затвор. Министърът на правосъдието д-р М. Нейчев изпраща заповед на 2.XlI.1944 г. да се приберат в съответните затвори всички криминални затворници, които самоволно са напуснали затвора след 9.lX., а не са получили помилване с остатъка от наказанието. От същия ден е и другата заповед на министъра — да се извикат архитекти или инженери, които да прегледат затворите и да уточнят каква сума ще е необходима за ремонт.

Първото бягство от Варненския затвор след 9.lX.1944 г. е извършено на 12.Xl.1944 ‘г. от Али Мехмедов Караасанов, криминален, постъпил в затвора на 13 октомври същата година. На 31.Xll.1944 г. Във Варненския затвор има 309 затворници (подсъдими и осъдени), около 85% са по политически причини. Народният съд е създаден от правителството на ОФ въз основа на Наредба-закон от 6.Х.1944 г. за съдене на виновниците за въвличане на България във Втората световна война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, и допълващата я Наредба-закон от 24.Xl.1944 г. за съдене на ръководителите на монархо-фашисткия режим и на виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1.1.1941г. до 9.lX.1944.г. Обвинението се поддържа от народни обвинители, назначени от Министерския съвет.

Работата на съда започва на 20.Xll.1944 г. с два процеса: срещу регенти, министри и съветници (51 души) и срещу народните представители от XXV Обикновено народно събрание ( 129 души). В цялата страна са образувани 135 масови процеса с 11 122 подсъдими. Народният съд завършва процесите през април 1945 г. Присъдите са окончателни, не подлежат на обжалване и влизат в сила непосредствено след обявяването им. На смърт са осъдени 2730 души, на доживотен затвор — 1 305 души. Във Варненска област са образувани девет процеса, на които подсъдими са 1241 души, като осъдените са 1066 души, а оправданите — 175. Издадени са следните присъди: на смърт — 340 души, на доживотен затвор — 164 души, от 1 до 15 години затвор — 476 души, условно — 86 думи.

Във Варна са проведени два процеса. Първият процес (24.1. — 5.ll.1945 г.), разгледан от I състав на Варненския народен съд, е политически. Вторият процес, разгледан от Vlll състав (12•lll 24.lli.1945 г.), е срещу интелектуалци, адвокати, легионери, цанковисти и др. Осъдените на смърт по двете дела са 65 души, доживотните присъди са 29, на 15 години строг тъмничен затвор са осъдени 27 души. Последват две големи амнистии – през 1947 и през 1964г, по време на които всички политически затворници са освободени. С това приключва политическия живот във варненския затвор, който вече е обитаван само от криминални затворници. В момента (2023) в затвора излежават присъди 464-ма души като това включва и затворниците в Разделна. 

Източници:

Държавен архив – Варна

РЕГИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ“ – Варна

“История на Варненския затвор“ – Митко Николов (2001)

“Окована Младост” – Недялко Куртев (1994)