Статии

Работниците и новата власт

Изборите през ноември сложиха край на цикъла от протести и избори, и отнесоха в историята ерата на Борисов и ГЕРБ, управлявали страната през последните дванадесет години. Кормилото на държавата днес е в ръцете на пъстра коалиция, водена от прясно учредената партия Продължаваме Промяната (ПП), която успя да концентрира в себе си надеждите за промяна на стотици хиляди българи. В коалицията намират място и концентриралата за кратко същите надежди партия на “гологлавия шоумен”, както и две от “традиционните партии”: деградиралата до третостепенна политическа сила БСП и представителите на т.нар. „градска десница“ от Демократична България. Но доколко действително пъстра е тази коалиция и какво могат да очакват работниците през следващите четири години?

На пръв поглед сме изправени пред преломен момент. Многохилядни протести, четири изборни тура в рамките на една година и пълна подмяна на управляващото мнозинство, доминирано от напълно нови за българската политика лица.  Можем да считаме, че протестите и изборите осъществиха на 100% целите на участниците в тях. Пъстри като новата управляваща коалиция, протестите бяха водени от две основни групи. От една страна, това бяха поддръжници на БСП, Демократична България и други по-малки партии като неуспешният проект на Манолова, които искаха да видят своите партии в управлението. От друга, това бе многобройната, неорганизирана маса хора от всички класи, недоволни от управлението на ГЕРБ, които просто искаха промяна, но без тази промяна да е ясно дефинирана политически.

Липсата на политическо въображение и посока сред мнозинството от протестиращите ограничи всеобщото желание за промяна до обикновена подмяна на лицата в парламента. Това положение естествено е изключително изгодно за партиите, които използваха протестите като трамплин към властта, тъй като самите те нямат какво да предложат освен “нови лица”, като някои от тях не можаха да предложат дори и това. Всъщност зад ентусиазираните протести, а и шарената коалиция, поела властта, се крие една дълбока политическа безидейност и еднообразие. Политическите програми на ПП, БСП, Демократична България и Има такъв народ са на практика идентични с тази, която ГЕРБ и националистическите партии прилагаха последните дванадесет години. В икономически план това е до болка познатия ни неолиберализъм или по-конкретно – приватизация, орязване на публичните разходи и привличане на чуждестранни инвеститори чрез данъчни привилегии за бизнеса, ниски заплати за работещите и липса на регулации в по-общ пазарен и обшествен план.

Както ясно виждаме не само в сухите политически програми, но и по време на по-оживената политическа кампания – дискусията за икономическото развитие на страната остава не просто в рамките на капиталистическата система, но и заключена в тесните рамки на една от нейните най-крайни възможни реализации – неолиберализмът. Икономическият дебат се свежда до въпроса как ще бъдат реализирани този тип неолиберални политики и от кого. Политическите сили се надпреварват не в предлагането на различни политики, а в обещанията да водят същата политика като останалите, но “експертно”, “с морал”, “без корупция” и т.н. Този процес деградира политиката до реторически кастинг, в който професионални лъжци се надпреварват в самоизтъкване на личните си качества и преувеличение на недостатъците на опонента. Политическият процес се превръща в нещо, което не само не е демокрация, но е спорно дали изобщо е политика. Партийните централи насърчават този процес на деполитизация на обществото и тяхната стратегия изглежда работи успешно в България. Политическото въображение на хората, дори когато протестират, се ограничава до призиви за “нови лица”, “личности, а не партии” и “морал в политиката”. Личните характеристики изместват политическите програми, които и без това са докрай еднакви. Сякаш партиите продължават да пишат такива само заради наследеното и станало днес чисто формално асоцииране с идеята за демократичен процес, по същия начин, по който все още се наричат партии, а не “кастинг агенции за подбор на избираеми политици” например. Известната характеристика за революционна ситуация гласи – “това е ситуация, при която управляващата класа не може, а потиснатите класи не искат, да живеят по старому”. България в момента се намира в точно обратната ситуация – потиснатите класи искат единственото, което управляващата класа може. 

За да не говорим абстрактно и да подкрепим гореизброените твърдения с факти, трябва да разлистим по-подробно програмата на новоучредената коалиция. В нея откриваме неизменната “борба с корупцията”, препотвърждаване на геополитическата ориентация на страната като част от евроатлантическия военен алианс, както и един куп незначителни административни реформи в държавните институции. Но нека се спрем на тези неща в политическата програма на новата власт, които засягат пряко работещите хора.

На първо място виждаме подчертан с дебели букви ангажиментът на “новата” власт да запази данъчното статукво в страната. Това означава, че България ще продължи с неолибералния данъчен експеримент и ще остане единствената страна в Европа, разчитаща на плоска данъчна система. Плоският данък прехвърля данъчната тежест от най-богатите и бизнесмените върху работещите и бедните. Освен тежък удар върху работещите, плоската данъчна система е сред основните причини за системното недофинансиране на най-важните сектори на икономиката – образование, здравеопазване и социална система. Ангажиментът на новата власт да продължи с крайно-десния данъчен експеримент в България (толкова десен, че пред него Тачър и Рейгън изглеждат като социалисти), ще затвърди и ще увеличи тежките неравенства в страната, които са сред основните причини да сме на дъното на всички европейски, а и безчет световни класации, в категории като неграмотност, достъп до качествена здравна грижа, бедност, социално изключване и трудови права. 

Друг показателен елемент от първите действия на новата власт бе назначението на Николай Събев (шеф на една от най-големите логистични фирми у нас, а именно Еконт) за министър на транспорта. Ако оставим настрана безочливия лобизъм, какъвто несъмнено представлява назначението на транспортен бос за транспортен министър, поставянето на точно този бизнесмен, известен с обидите и публичната гавра с работниците си, трябва да бъде ясен сигнал за всички хора на труда в България. Новото правителство не е правителство на работниците, а правителство на шефовете.  

Друг важен момент от програмата на новите управляващи, който засяга работниците, е здравната реформа. По време на предизборната кампания, както и по време на обсъжданията на коалиционното споразумение, чухме политическите играчи да отправят заявки за сериозна реформа, “стоп на търговията със здраве” и премахване на търговския статут на болниците. Но всички тези приказки, очаквано, останаха преди всичко в рамките на политическата пропаганда. Оказа се, че управляващите партии от пъстрата коалиция нямат идея как и с какво да сменят статута на болниците, а слагането на стоп на търговията със здраве остана само лозунг. Рекламираната дълбока реформа на здравеопазването се сведе до подмяната на клиничните пътеки с диагностично-свързани групи (ДСГ), които по същество представляват просто различен механизъм за прилагане на същия неолиберален подход към здравеопазването, който “функционира” и в момента – “парите следват пациента”. Както при клиничните пътеки, така и при ДСГ,  болниците се конкурират за финансиране от Здравна каса, а заплатите и условията на труд зависят от произвола на директора, който направлява паричните потоци, създавайки подходяща среда за повсеместна корупция и деградация на здравната грижа за пациентите и условията на труд на здравните работници. Всъщност, в една от първите държави в Европа заменили клиничните пътеки с ДСГ – Германия, в момента се обсъжда връщане към системата с клинични пътеки, тъй като ДСГ се оказват още по-унищожителни за здравната система. В най-добрия случай, въвеждането им в България няма да промени нищо съществено в колабиращата ни здравна система. В най-лошия – ще допринесе за задълбочаването на проблемите. Въпреки тази мрачна прогноза, подготвяната реформа поне запазва ангажимента към поддържането на някакво обществено здравеопазване в страната, за разлика от целите разписани в програмите на някои от крайно-десните опозиционни партии, като Възраждане например, които директно призовават за приватизация на системата. 

Ако оставим настрана надеждите за сериозни реформи в страната, можем да разгледаме по-подробно някои единични действия на новото правителство, засягащи работническата класа, които биха могли да бъдат разгледани като положителни. С встъпването си във властта, новосъздадената коалиция обяви индексация на пенсиите, наложи мораториум върху увеличението на цените на тока, наложи глоби на мобилните оператори, които опитаха да увеличат едностранно сметките на потребителите и обяви увеличение на учителските заплати от началото на новата година. Разбира се, не трябва да разглеждаме тези спорадични действия като някакъв дългосрочен ангажимент към социални политики от страна на новата власт, а по-скоро като това, което те реално представляват – извънредни мерки за овладяването на социалната криза в страната, следствие на галопиращата инфлация и ограничения икономически растеж причинени от пандемията. В този контекст можем с голяма сигурност да кажем, че това са мерки, които всяко правителство (дори и на ГЕРБ, ако партията на Борисов беше успяла да задържи властта си) би приложило, за да ограничи социалните ефекти от кризата. Някои от тези мерки пък представляват директно продължение на водената от предишните управляващи политика, като например увеличението (макар и нищожно) на учителските заплати.  

По подобен начин стоят нещата и в областта на социалната политика. Новата коалиция зае сравнително адекватна позиция по въпроси като ваксинационната кампания и противодействието на епидемията от насилие и убийства на жени в България. За разлика от икономическите въпроси, спрямо които управляващите без съмнение ще останат верни на своята класа, продължавайки с обслужването на бизнеса и ограбването на работниците, в сферата на социалните политики вероятно можем да очакваме или поне да се надяваме, че тези сравнително адекватни позиции няма да бъдат инцидентни.  

Докато несъмнено би трябвало да оценим положително гореизброените действия на новата власт, не трябва да позволяваме да станем жертва на илюзията, че те са част от някаква кохерентна социална програма, както споменах и преди малко. Това са просто кръпки, които целят временно да смекчат ефектите от неолибералната програма на новите управляващи, която продължава традицията на предишните управления – див неолиберализъм, обогатяващ едно привилегировано малцинство за сметка на работниците и, следователно, на мнозинството от хората в страната.

Не по-малко безидейна в политическо отношение е и опозицията в лицето на ГЕРБ, ДПС и Възраждане. Тъй като и трите партии не могат да предложат нищо реално на своите избиратели, освен още неолиберализъм, те разгръщат комични кампании насочени срещу определени личности, въображаеми врагове и дори свръхестествени сили. В цяла Европа традиционните политически партии са в криза, в резултат все по-размиващата се разлика между дясното и лявото политическо пространство. Причина за това е доминиращия от десетилетия либерален политически консенсус, редуващ (или понякога обединяващ, за по-лесно) дясно-центристки и ляво-центристки партии във властта. В България сме години напред в това отношение, като тук разликата бе окончателно размита още в края на 90-те, когато и последните подобия на лява политика бяха заличени и на практика на власт се редуват различните разклонения и метастази на десницата. Показателен за този процес е своеобразния „Преход“, който извърши БСП надясно, преминавайки набързо от претенции за социалдемокрация, през неолиберализъм, та чак до днешното си състояние на третостепенна консервативна партия, използваща реториката на крайната десница. Това дясно унифициране на политическия пейзаж усложнява ролята на опозиционни партии като ГЕРБ, които трябва някак си да се представят пред избирателите като дясна алтернатива на дясното управление. Тъй като дясното позициониране има смисъл само ако съществува ляво, а такова няма нито в управлението, нито извън него, то централата на ГЕРБ е принудена да си изфабрикува такова. Тъй като управлението очевидно не е ляво, то единственият начин да се начертаят някакви разделителни линии остава геополитическата ориентация. Това води до комичните обвинения, че Радев и новото правителство са руски шпиони, а в един изначален план и също толкова комичното обвързване на русофилията с лявото. 

Разбира се, всичко това не е патент на ГЕРБ. Същата тактика бе използвана от сегашните управляващи от Демократична България, които поставени в същата позиция – да бъдат дясна опозиция на дясното управление – опитваха отчаяно да начертаят някаква разделителна линия използвайки подобни геополитически конспиративни теории. Единствените, които надминават ГЕРБ и градската десница в това отношение, са Възраждане, които от своя страна водят борбата срещу друг геополитически враг, в случая САЩ, като поглъщат и разпространяват най-безмозъчната американска пропаганда и най-долнопробните конспиративни теории, които американската десница е способна да произведе. Този необичаен подход към анти-империализма ги отведе по неведоми пътища. Възраждане остават единствената българска партия организирала протест пред американското посолство в подкрепа на американския президент. Макар и нелепи, напъните към властта на националистически партии като Възраждане са опасни. Подобно на ВМРО, НФСБ и АТАКА, този тип партии са готови безскрупулно да насърчават и експлоатират страховете на хората, с едничката цел да се домогнат до управлението. Партиите от крайната десница в България са проводници на агресивен неолиберализъм, като веднъж установили се във властта, те започват най-безочливо да обслужват интересите на бизнеса и да мачкат работниците, пенсионерите и бедните. Тъй като трудно биха събрали подкрепа за анти-социалната си икономическа програма (доколкото безочливото обслужване на бизнеса изобщо може да се нарече програма) сред мнозинството, тези партии организират кампаниите си, като нагазват смело в територии, от които другите партии се гнусят – насаждане на етническа и религиозна омраза, разпространение на антисоциални конспиративни теории, ксенофобия и расизъм, измествайки фокуса на работниците от материалните им интереси към идентичностни политики и културни противопоставяния. Апетита за власт на крайната десница и гореизброените методи, които тя използва, за да се докопа до нея, отслабват работниците и обслужват елита. Те представляват заплаха както за етническия мир в страната, така и за общественото здраве, включително и психическото такова.

Така пред нас се разкрива мумията на едно правителство на шефовете, чиято опозиция е дори по-антиработническа и антисоциална от самото него. Колкото и да недоволстваме от това положение, истината е, че политическите сили във властта и техните програми отразяват реалното съотношение на силите в страната. В България имаме една смачкана, неорганизирана работническа класа, която няма собствен политически глас и която понася политическите унижения със същата търпимост, с която търпи работодателския произвол. От другата страна имаме една консолидирана бизнес общност, която държи всички политически и икономически лостове и която доминира цялостния живот в страната – политически, икономически и, оттам, идеологически. Затова не трябва да ни изненадва, че всеки нов политически проект предявяващ претенции за промяна, в крайна сметка действа по идентичен начин с предшествениците си – обслужва печалбите на бизнеса, а не интересите на мнозинството. Смешно е да обвиняваме избирателите, че винаги “избират грешните кандидати”, просто защото правилни кандидати, които да не обслужват интересите на бизнеса, няма и няма как да има. Към момента класата на бизнесмените е единствената класа, която има силата да налага своите интереси и в известен смисъл е единствената класа изобщо, доколкото класата предполага съзнанието за причастност на своите членове. За да се промени това, работниците трябва да се осъзнаят и организират като политическа сила.

Тук е важно да отбележим, че под политическа сила нямаме предвид непременно партийна. Политическите партии, подобно синдикатите, а и другите форми на обществена организации, са само възможни инструменти за упражняване на тази сила. Политическата сила е производна на икономическата. Работниците имат икономическата си сила тъкмо на работното място. Тя едновременно се реализира и увеличава със стачки и синдикални борби, чрез които работниците защитават собствените си интереси. Когато тази сила се увеличи достатъчно, тя се трансформира и в политическа. Докато наблюдаваме работническата класа в България, това може да ни изглежда странно и трудно за възприемане, но ако погледнем капиталистическата класа, т.нар. олигархия, можем ясно да видим как тя не е организирана в определена политическа партия или учреждение, а доминира (почти) всички политически партии и обществени организации най-вече чрез своята икономическа сила.    

Тя черпи сила от същото място, откъдето могат да черпят и работниците – от работното място. Именно там бизнес класата акумулира своята икономическа сила чрез извличането на печалби от нашия труд, и политическа – чрез подчинението на работещите в системата на фирмената йерархия и дисциплина, като корпоративният вот е само едно от сравнително незначителните ѝ проявления. Там е и мястото, където ние, като работници, трябва да съсредоточим собствената си съпротива, за да подроним тоталната власт на бизнеса в България и да заявим нашата позиция като независима политическа сила в страната, притежаваща собствени интереси и разполагаща със силата да ги защитава. Лесно можем да почерпим опит от страни като Франция, Италия и Испания, в които макар и отслабена през 80-те и 90-те, работническата класа отново набира сила и успява да отправи предизвикателство към хегемонията на бизнеса. Дори в страната, послужила за модел на неолибералните издевателства приложени у нас – САЩ, наблюдаваме възход на организацията и борбите на работниците, като само през Октомври над 100 000 работници се включиха в стачки, а според проучванията на Галъп подкрепата за синдикалните борби сред американците е достигнала 65% – най-високото равнище от двадесет години насам. 

Не бива да насочваме надеждите си към поредния месия, независимо дали идва на бял кон от бизнес факултета на Харвард или на черен джип от бизнес факултета на Прехода. Трябва да ги насочим към самите нас, към нашите колеги и нашите работни места – единственото място, от което можем да почерпим сила и организираност. Борбата за интересите на работещите не се учи в Харвард, а се учи по време на борбите във фабриките и офисите, в болниците и училищата. Само там може да бъде изградена тази сила, която да разклати хегемонията на бизнес олигархията и да постави на дневен ред интересите на работниците. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *