АнализиПрочети ощеСтатии

Положението на българската левица

„Нека започнем от самото начало. Това е много добро място за начало.“

Мери Попинз

За нас е важно да разберем откъде започваме. Няма смисъл да се заблуждаваме в каква позиция се намираме. Ако не разберем къде се намираме сега, няма как да разберем как да продължим напред. Така че нека да сме наясно: Левицата в България е ужасно слаба и работническата класа в България е ужасно слаба.

Когато казваме това, не искаме да бъдем разбрани погрешно. Не става дума за това, че левицата е силна навсякъде по света, освен в България. Не е така. Левицата днес е слаба в международен план и работническата класа е слаба в международен план. Дори и в този контекст обаче ситуацията тук е особено лоша.

Когато казваме, че левицата е слаба, нямаме предвид само числеността. Слабостта на българската левица надхвърля това. Не става дума само за това, че левицата е малка и безсилна. Става дума за това, че тя е политически слаба. Тя няма идея как да продължи напред. Тя няма идеи, няма перспективи и просто повтаря същите стари изтъркани неща, които са изглеждали неактуални преди тридесет години. Числеността обаче също е трагично малка.

Левицата в България е миниатюрна. Левите организации се състоят от шепа хора. В много случаи това са едни и същи хора, които от години правят едни и същи неща. Тези миниатюрни групи предизвикват стагнация. Хората се задоволяват да повтарят едни и същи стари неща. Това се отразява в мисленето на тези групи.

Повечето от тях с носталгия се връщат към периода преди 89-та година. Сякаш идеята на социализма е да се върнем към система, която се е провалила. Разбира се, има хора, които смятат, че тя не е била съвършена и някои неща е можело да бъдат по-добри, но много малко са тези, които предлагат някаква алтернативна перспектива на една система, която, когато се срина, работническата класа дори не си направи труда да защити. Ако през 1989 г. работниците не излязоха да се борят за нея, защо тогава днес трябва да излязат да се борят за да си я върнат?

Това повдига въпроси за това какво е социализъм. Дали е общество, в което работническата класа притежава властта като класа, или е просто система на управление, която може да бъде наложена на работническата класа. Ако хората вярват, че социализмът е нещо, което може да бъде установено без участието на мнозинството от работническата класа, тогава не е изненадващо, че има хора от левицата, които виждат социализъм в места като Северна Корея.

Заедно с подкрепата за далечни монархии като Северна Корея се подкрепя и всякакъв вид национализъм, стига той да се прикрива с някакъв червен флаг. Има леви хора, които подкрепят всякакви въоръжени националистически движения в далечни страни. Затова не е изненада, че част от левите имат нееднозначно отношение към национализма у нас. Макар че някои може да са шокирани от тези „леви“, които сега открито се организират с крайната десница, всъщност това не би трябвало да е изненада. Голяма част от левите са включили българския национализъм в мисленето си. Така нареченият „антиимпериализъм“ изигра водеща роля за това. Когато започнеш да вярваш, че си част от „потисната нация“ и че патриотичните сили трябва да се обединят, за да се борят за интересите на тази нация, ти вече си на път да седнеш в „Историческия парк“ с „Възраждане“.

И така, ето откъде започваме – слаба активност на работническата класа, малка численост и теоретична немощ. Можем да прекараме много време в разговори за тези проблеми. В бъдеще ще трябва да се занимаем с тях по-подробно. В този текст обаче е важно да установим първо къде се намираме в настоящия момент и къде да потърсим началото на пътя, по който да продължим напред.

„Ако пролетариатът сам не знае как да създаде необходимите предпоставки за социалистическата организация на труда, никой не може да направи това вместо него и никой не може да го принуди да го направи“.

Николай Осински

След като разберем къде се намираме, едва тогава ще можем да говорим за това как да продължим напред. За нас в Конфликт отправната точка трябва да бъде позицията на работническата класа, която, както и позицията на левицата, никак не е силна. Ако левицата е малка и слаба, това е преди всичко защото работническата класа е слаба. Двете са взаимосвързани. Левицата не води някакъв живот, независим от работническата класа и от класовата борба. Напротив, тя е пряко свързана с нея.

Това може да ни звучи странно. Когато се огледаме около нас, виждаме, че нивото на класовата борба е ниско и левицата по никакъв начин не е свързана с нея. Това е ясно. Това, което имаме предвид, когато говорим за взаимовръзката между двете, е, че левицата е нещо, което се създава от борбата. Самата борба е тази, която създава нови бойци. Докато нивото на класовата борба е ниско, левицата ще бъде слаба. Не се нуждаем от левица, за да изградим класовата борба. По-скоро се нуждаем от класова борба, за да изградим левицата. Без завръщане към класовата борба левицата няма никакво бъдеще, а класовата борба не е нещо, което може да бъде започнато от малки незначителни леви групи.

Днес сме в ситуация в световен мащаб, в която връщането към класовата борба изглежда възможно. Ситуацията с войната в Украйна драматично ускорява икономическата криза. В по-бедните страни по света продоволствената криза е ужасяваща и заплашва да потопи работниците в кошмара да не могат да нахранят дори децата си. В западните страни, където работниците може и да не са застрашени от истински глад, кризата все пак атакува масово жизнения стандарт на работниците, инфлацията се разраства главоломно, а увеличението на цените на горивата, което също е пряк резултат от войната, превръща предстоящата зима в ужасяваща перспектива за мнозина.

При тези обстоятелства изглежда възможно да се стигне до завръщане към класовата борба. Може би мястото, където тази тенденция се вижда най-ясно днес, е Обединеното кралство, което преживява най-голямата стачна вълна от повече от тридесет години насам.

„Сега е зимата на нашето недоволство

Превърната в славно лято от това слънце на Йорк“

Шекспир

Обединеното кралство е западната страна, която понастоящем изпитва най-тежките последици от кризата и където наблюдаваме най-силния отговор на работниците срещу нея. В момента британските медии призовават призрака на дните от 70-те години на миналия век, работническата войнственост и „Зимата на недоволството“ през 1979 г., която по това време е най-голямата масова стачка в историята. Шефовете със сигурност разбират добре това, което се случва. „Това е класова война“, крещи в страниците си „Сън“, най-популярният британски вестник. И двамата кандидати във вътрешните избори на Консервативната партия за определяне на новия британски министър-председател се оплакват от „хулиганите от синдикатите“ и говорят за забрана на стачките.

Може би това, което най-много плаши британската управляваща класа, е не само поредицата от стачки, започнати от основните профсъюзи в публичния сектор, но и фактът, че тези стачки изглежда се разпространяват извън публичния сектор с избухването на нерегламентирани (самоорганизирани) стачки извън контрола на профсъюзите. Цитирам десния „Дейли Телеграф“:

„Самоорганизираните стачки, които се провеждат без одобрението на профсъюзите, са нова ескалация на стачния хаос, обхванал Великобритания. Всеки ден се обявяват нови стачни действия, включително предстоящите стачки на изпитния персонал, пристанищните работници и служителите на Кралската поща. Неофициалните и официалните стачки осакатяват части от икономиката, като заплашват да влошат икономическата криза, причинена от нарастващата инфлация.“

Разбира се, стачната вълна се подсилва сама, или в порочен, или в благоприятен кръг, в зависимост от това от коя страна на класовата борба се намирате. Самоорганизираните стачници, които печелят победи в частния сектор, насърчават работниците в публичния сектор да предприемат по-войнствени и радикални действия, което от своя страна вдъхновява все повече и повече работници в частния сектор да предприемат действия. Това са наистина страшни дни за британската буржоазия. Въпросът изглежда е излязъл извън рамките на това дали ще се развие работническа съпротива в Обединеното кралство и днес въпросът вече е дали тя може да се развие в международен план.

Понастоящем социалният мир в Европа изглежда все още се държи. Със сигурност никъде, освен може би в Турция, нивото на класовата борба не се е доближило до това, което е достигнало в Обединеното кралство. Въпреки това се наблюдават признаци на събуждане на работническата класа от нейната дрямка, особено в авиоиндустрията. Дори тук, в България, страна, която е на дъното на европейската класация за загубени дни от стачки, се наблюдават малки раздвижвания сред работническата класа. В Пловдив се проведе стачка в „Либхер“, а държавните служители стачкуваха в Националната здравноосигурителна каса, което е почти нечувано събитие в страна, в която миналата година броят на загубените дни от стачки спадна до 0,0 на 100 000 работници. Фактът, че Синдиката на Медицинските Специалисти (СБМС) вече открито говори за организиране на стачка през есента, показва развитието на тази тенденция.

„Един призрак броди из Европа“

Маркс

Заплахата от всеобщо разпространение на този вид движения е призракът, който в момента броди из Европа, а и не само в нея. Тъй като продоволствената криза продължава да се развива в по-бедните страни по света, а заплахата от зимата и повишените цени на горивата заради войната заплашват да отприщят чудовището на инфлацията, Световната банка предупреждава, че ситуацията ще доведе до увеличаване на „социалните сътресения“.

В днешния свят, в годините след „Арабската пролет“, управляващата класа е наясно колко бързо социалните движения могат да се разпространят отвъд националните граници, сякаш те са просто въображаемите граници, каквито всъщност са. Едно стачно движение в една страна може да вдъхнови работниците в съседни или дори далечни страни да се борят за собствените си интереси у дома, а всяка малка победа днес във Великобритания увеличава силата на примера, който трябва да бъде последван.

Кошмарът на шефовете в цяла Европа и по целия свят е, че тази бушуваща инфлация, особено в хранителния и енергийния сектор, и примерът на британските стачници насърчават работниците навсякъде да вземат положението в свои ръце. Единственото нещо, което може да спаси работническата класа от унищожаване на жизнения ѝ стандарт от опустошителната инфлация, е масова стачна вълна, насочена към поддържане на заплатите в съответствие с инфлацията. Само тази борба може да предложи някакво временно облекчение на положението за работническата класа.

Но това, което стачната вълна може да предложи, е много повече от това да сме способни да си плащаме сметките – всъщност много повече. Възстановяването на властта на работническата класа на работното място е единственото нещо, което може да започне да възстановява левицата. Без подновяване на класовата борба всички опити за възстановяване на левицата са безплодни. В този контекст обаче се откриват множество възможности.

Може би най-важната в непосредствен план е спирането на войната. Европейските политици са ужасени, че подкрепата за войната ще започне да се изпарява. За това, че има огромно недоволство от ефекта на войната върху повишаването на цените, свидетелства масовата демонстрация, която се проведе неотдавна в Прага. На тази демонстрация обаче липсваше реална класова перспектива. Тя виждаше решението в буржоазната националистическа перспектива, а не в тази на работниците. Протестиращите виждаха решението на кризата в промяна на политиката на чешката държава. Ние го виждаме по различен начин.

За нас в центъра на въпроса е работническата класа. Решението на проблема с нарастващите цени и посегателствата върху жизнения стандарт на работниците не се намира в държавната политика, а в самостоятелната дейност на работниците. Който и да бъде избран в парламента следващия месец, това няма да има никакво значение. Всяко правителство, което бъде избрано, ако някой изобщо успее да състави правителство, може само да управлява икономическата криза. Всяко ново правителство може само да продължи антиработническата си политика. Икономическата ситуация го изисква. През зимата инфлацията ще достигне своя връх, а след това ще започне световна рецесия. Тъй като икономиката се забавя, правителствата от всякакъв тип ще бъдат принудени да прилагат политики на строги икономии. Работническата класа може или да се подчини, или да се бори срещу тях, а в тази борба няма да има съюзници в парламента.

„Смислено действие за революционерите е всяко действие, което повишава увереността, автономността, инициативата, участието, солидарността, равенството и самодейността на масите и което подпомага тяхната демистификация. Безплодно и вредно действие е всяко действие, което засилва пасивността на масите, тяхната апатия, цинизъм, диференциация чрез йерархия, отчуждение, зависимост от други, които правят нещата вместо тях, и степента, до която те могат да бъдат манипулирани от други – дори от тези, които уж действат от тяхно име.“

Солидарност (британска комунистическа група)

Което ни връща там, откъдето започнахме – каква е ролята на левицата във всичко това? Може би е най-добре да започнем, като обясним каква според нас не е ролята на левицата. Ролята на левицата не е да се опитва да завлече работническата класа към подкрепа за различни парламентарни партии, политики или за различни национални държави. Всякакви призиви да се гласува за различни партии на изборите или да се подкрепя едната или другата страна във войната са „безплодни и вредни“.

И така, какви са задачите на левицата днес? Какво трябва да направим? Първо, трябва да сме наясно къде се намираме. Трябва да осъзнаем слабостта както на класата, така и на левите политически сили. Не можем да възстановим класовата борба, както и левицата, само чрез желание и ентусиазъм. Това обаче не означава, че не трябва да правим нищо.

Първата задача е да се намесим в борбите, които се водят. Когато избухнат стачки, ние трябва да бъдем там, не само за да подкрепим работниците, но и за да отстояваме социалистическата политика, солидарността и работническата самоорганизация. Това ще бъдат ключовите моменти в предстоящата борба срещу атаките срещу заплатите на работниците и условията на живот, както и срещу войната.

Това обаче съвсем не е достатъчно. Макар че борбата на работниците е централна за нашите задачи, това не означава, че можем просто да оставим настрана политическите и организационните задачи. Необходимо е да преразгледаме много идеи, които отдавна съществуват в левите кръгове, но са остарели и безполезни за днешните задачи. В основата на това преразглеждане на идеите трябва да бъде съсредоточаването върху работническата класа. На организационно ниво трябва да използваме дискусиите около тези въпроси, за да изградим колективни структури и участие, които могат да допринесат за намесата в класовата борба. Цялата работа е дълбоко взаимосвързана.

Тя започва тази зима. Тъй като времето става все по-студено, сметките за гориво – все по-високи, а с нашите заплати се купува все по-малко, борбата срещу шефовете и държавата, които се опитват да ни принудят да плащаме за тяхната война, е централна както за работниците, така и за всеки, който се смята за ляв.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.