Не мога да работя повече по този начин ¹

За периода от 1919 до 1929 г. в България е имало шест стачки на артисти и музиканти. За съжаление обаче, е трудно да се открият други сведения за сектор “Култура” от онова време.
Защо е предизвикателство да се проследят борбите на творците?
Разделението на труда в капиталистическите общества (каквото е и нашето) оказва огромно влияние върху възприемането на творците. За разлика от другите работници, които често са категоризирани в рамките на специфични занаяти или професии, културните дейци биват представяни като хора със свободен дух, различаващи се от традиционното схващане за работещи хора. Тази уникална характеристика се дължи на няколко фактора, всеки от които допринася за създаването на романтичния образ на твореца като човек извън границите на традиционния труд.
Като за начало, схващането за “свободните духом” нерядко прикрива икономическите трудности и практическите предизвикателства, пред които са изправени творците. В действителност много от тях са и продължават да бъдат работещи хора, които се сблъскват с финансова нестабилност, обществен натиск и нужда от признание и справедливо възнаграждение за труда си. Разбирането на историческия контекст на романтизирания архетип на културния деец позволява по-нюансирана перспектива за сложността на артистичния труд в капиталистическите общества.
Силно фрагментираният характер на сектор “Култура” допълнително утежнява борбата за справедливо заплащане. За разлика от по-сплотени индустрии, творците често работят самостоятелно или в малки групи, което възпрепятства формирането на силни, колективни движения. Липсата на единен глас, в резултат, затруднява оспорването на системните проблеми и настояването за справедливо възнаграждение.
Подобно на останалите сектори и тук, поддържайки ниски заплатите на заетите в държавните културни институции, се дава възможност на капиталистите също да държат работниците си зависими. Творците, в която и да е артистична сфера, полагат неимоверни усилия да пробият и често от това се възползват телевизии, малки бизнеси (напр. ресторанти с жива музика, организатори на фестивали и др.). Хонорарите са повече от скромни, а понякога и липсват, за да се “популяризира” дадена култура в България. Обществото “потребява” труда на творците под разнообразните му форми, а последните от своя страна мизерстват и се отчуждават все повече от плодовете на труда си.
Недоволството, подхранвано от тежките икономически условия, обратно на очакванията ни, бързо замира. Това е така, защото този и други сектори са силно фрагментирани. В един такъв пример стана ясно, че информацията за предстоящ протест във Варна не е достигнала до художници, но пък за сметка на това артистите са там. Вероятно част от тях са били подготвени от синдикатите, в които членуват.

Какво може да се направи?

Първо трябва да се запитаме дали синдикатите ще доведат до край общата ни борба. Редовен пропуск е липсата на предварителна практическа и конкретна организационна подготовка на протестните действия. Тъй като знаем, че до много творци дори не е стигнала информацията за протест, можем да заключим, че не се сяда с работниците, за да се формулират техните искания. Това, което виждаме, са плоски призиви за общ “културен” протест. Вместо да свържат политическите лозунги с икономическите искания на работниците, синдикатите бързат без необходимата подготовка да се впуснат в безсмисленото струпване на хора, което отдавна знаем, че не впечатлява управляващите. Особено в България.

Отговорът за нас е в самоорганизацията.

Концепцията за „стачка на хората“ ² би имала интригуващ потенциал тук, особено в контекста на творците, които се сблъскват с предизвикателства при организирането поради разпокъсания характер на сектора. Тя надхвърля традиционните трудови стачки, като набляга на колективното оттегляне на участието и приноса към обществените функции. Макар този подход да има своите сложности, изследването на приложението му в рамките на артистичната общност може да хвърли светлина върху възможни начини за справяне със системни проблеми. Крайно време е художниците, музикантите, писателите, артистите и всички останали да осъзнаят, че имат много повече допирни точки с други обикновени работници, отколкото с хората, които им възлагат проекти срещу комисионна.
“Стачката на хората” в сферата на изкуствата би включила колективното оттегляне на творческия им принос от публичната сфера. Това може да се изрази в отказ да се представят творби в галерии, да се участва в изложби или да се публикува ново съдържание. Така ще паднат бариерите, които често разделят творците по дисциплини. Всички те е необходимо подобно на начина, по който държавата и бизнесите не успяват да ги разграничат щом става дума за финансирането им, да се обединят под обща кауза, която да засили чувството за солидарност, надхвърлящо границите на изкуствата.
Ясната комуникация е от първостепенно значение. Творците, участващи в стачка, трябва ефективно да формулират своите притеснения, свързани с икономическите последствия, както и своите цели и искания. Това споделяне трябва да се случи както на срещи помежду им, така и с потребителите на техните продукти, за да получат те обществена подкрепа и да се внуши спешността на решаването на системните проблеми.

“Стачката на хората” има потенциала да предизвика така необходимите разговори за стойността на изкуството в обществото, за експлоатацията на творческия труд и за необходимостта от системни промени в сектор “Култура”.

1. Заглавието е вдъхновено от сборника “I Can’t Work Like This: A Reader on Recent Boycotts And Contemporary Art”. В него се разглеждат четири случая на бойкоти, като се представят техният политически, идеологически и икономически контекст, срокове, изявления, както и интервюта с участващите страни. Разсъждава се върху това как някои биеналета се превръщат в място, където се предоговаря силата на изкуството и защо човек просто „не може да работи така“. ↩︎
2. Human Strike – https://azinelibrary.org/approved/Tiqqun_-How_is_it_to_be_done-_English_imposed_version.pdf ↩︎