Сноши, лидерката на новата-стара дясно-лява Левица, Мая Манолова организира комично преследване с полиция и строители около паметника на съветската армия. В маневрите на Манолова участваха и Възраждане, както и неясен брой “мирни граждани”. Само преди няколко седмици пък от градската десница мобилизираха лумпени и нацисти от агитката на Левски за организирана атака с фойерверки, в която жертва паднаха няколко плочки от монумента.
Това не е първият път, когато привържениците на клуба изразяват своята „критична позиция“ към паметника, който според тях „няма място в центъра на европейска столица“.
Решението за преместването на паметника беше взето от Столичния общински съвет, поради което симпатизантите на левицата, БСП и „Възраждане“ от няколко седмици лагеруват и охраняват монумента в негова защита.

Официално: „всички конфликти са решени в България“. Политическите партии скучаят. Няма повече закони за приемане, няма работници за защита, няма трансформация на света, за която да мислим, защото: „Всичко е наред!
Така че от няколко седмици те са на лагер, за да защитят купчина камъни. Един вид тотем като индианците. Тъй като всичко е наред, можем спокойно да си измисляме вярвания и истории.
Тъй като им беше малко скучно, въпреки всичко, вечният рай е малко монотонен, някои добронамерени футболни фенове решиха да придадат малко значение на нещата и атакуваха своя тотем. За звуковото и светлинно шоу те хвърляха петарди по палатките и отстраняваха парчета от любимата купчина камъни. Фетишизъм или вандализъм, или и двете едновременно, тъй като идеологическите ориентации са толкова неясни и от двете страни.

Борбата около монумента на съветската армия е концентрат на българската идеологическа бъркотия. „Левицата“, БСП и „Възраждане“ лагеруват заедно, пекат наденички и пеят кумбая. В кой свят партия, която нарича себе си лява, решава да обедини сили с ултранационалистическа и ксенофобска партия?
Тези партии са толкова слаби, че мизерните футболни фенове могат да им се противопоставят и дори да ги побеждават.
В същото време трябва да си глупав, за да се изправиш един срещу ултраси, освен ако няма реални хора, които да бъдат защитавани. Насилието е тяхната детска площадка. Всяка възможност да бият хората е добра за тях.

Какъв е смисълът да защитаваш купчина камъни? Какъв е смисълът от пилеене на сили в това действие? Такъв има само за политическите партии в отчаян опит да се изявят преди местните избори.

Всъщност не би трябвало да ни изненадва, че съдбата на монумента е еднакво важна за политическите централи както на проевропейската градска десница в лицето на ПП/ДБ така и на проруската ксенофобска десница в лицето на Възраждане и компания. И двата “политически полюса” в българската политика са напълно еднакви в своите либерални икономически програми. Единственото, което им остава е сблъсъка на нивото на културните войни, където отношението към соца, респективно към Русия, заема ключово място в българския контекст.

Но реалността за обикновените хора мобилизирани да нападат или бранят монумента е още по-тъжна: имаме работа с искрени хора, които са изправени не само пред икономически и политически, но и големи идеологически затруднения и вече не знаят за какво и срещу какво да се борят.
Ние сме малка държава и силите ни са нищожни пред имперската логика, така че нека не ги пилеем. Нека се борим за това, за което си струва да се борим: социално справедливо разпределение на благата – срещу истинските врагове: тези, които ги отнемат за себе си.