Навлизайки в новата 2026-та година е време за анализ и прогнози. За да разберем какво се случва е необходимо да погледнем назад, да направим равносметка и едва тогава да погледнем към това, което ни предстои. Динамиката на съвременните общества обуславя трудността, която всеки естествено изпитва опитвайки се да се ориентира в неспирния поток от събития, социални вълнения, политически размествания и скандали. Затова за нас е важно да поставим нашия анализ в перспектива и да отидем една крачка по-назад от обичайно приетото за този тип материали, а именно – да погледнем към 2024-та. Тогава, пишейки годишния анализ на ситуацията в България, нарекохме 2024-та – “преходна година”. За нас това бе година белязана от относителен социален мир и липса на ярки събития, но в същото време тя очерта контурите на това, което ни очакваше през турбулентната 2025-та. Както писахме в началото на годината  – “идва време да се плати сметката на държавните харчове от последните години. Затова новият бюджет ще предложи нови социални орязвания, замразяване на заплати и увеличение на данъците. “ За съжаление прогнозата ни от миналата година се сбъдна и днес сме изправени пред безпрецедентна социална и политическа криза, чиято кулминация вероятно ще видим през следващите месеци. 

Нека да проследим събитията от изминалата година в хронологичен ред. Първите сигнали за нарастващото социално напрежение дойдоха още през пролетта с протестите на работниците от обществените медии. Работници от Конфликт подкрепиха журналистите и взеха интервюта с част от протестиращите, които публикувахме. За съжаление липсата на индустриална сила в сектора и липсата на подкрепа от други работници обрекоха протестите на неуспех. Така за работещите в обществените медии остана да разчитат на обещаното 10% увеличение на заплатите на всички в бюджетния сектор. Обещание, което,  както вече знаем, така и не се реализира. 

Само няколко дни след протестите на работниците в БНР и БНТ, в София избухна транспортна стачка.  

При нея видяхме реализацията на всичко това, което липсваше у работниците в обществените медии. Най-вече индустриална сила: транспортните работници успяха за кратко време да блокират столицата. Също така те получиха солидарност от миньори и работещи в други сектори. Комбинацията от солидарност и индустриална сила доведе до успех на стачката и само за 5 дни работниците спечелиха значително увеличение на заплатите си. Те постигнаха това въпреки опитите на управляващите столицата (ПП-ДБ) да настроят обществото срещу работниците включително организирайки контра-протести на класова омраза под лозунга “срещу извършващите физически труд”. Разбира се, както при всяко значимо обществено събитие, нещата не бяха черно бели. Стачката не бе организирана от работниците, а от синдикалните ръководства на КНСБ и Подкрепа. Ролята на синдикалните босове винаги оставя сянка на съмнение за задкулисни договорки и политически машинации с управляващите(ГЕРБ). Тяхната роля показва и все още слабата позиция на редовите работници, които продължават да разчитат на централите за организиране на ефективни индустриални действия. Но въпреки това, стачката без съмнение бе успешна, както в методите, така и в резултатите си. Тя се превърна в пример за това как работниците, когато са организирани, могат да се борят и да печелят. 

Протести на работници избухнаха и в други части на бюджетния сектор – в държавното осигуряване , НАП и други агенции. Но най-мощни бяха те в сектор здравеопазване. Млади лекари излязоха на протест в няколко града с искания за достойни заплати и условия на труд. Ние подкрепихме протестите във Варна, като организирахме и среща между млади лекари, медицински сестри и преподаватели от медицинския университет в града. Протестите впечатлиха със своята многочисленост и постоянство, но още по-важна, според нас, бе формулировката на исканията и позициите. Младите лекари очертаха проблемите в здравеопазването: от тежките неравенства в заплащането, през нефункционалните професионални йерархии ограничаващи дейността и съсипващи ежедневието на лекари (и сестри)  до корупционния, търговски модел на здравеопазване съсипващ цялата ни здравна система. Но най-важна бе солидарността между млади лекари и медицински сестри, на която младите лекари настояваха и продължават да настояват въпреки опитите на управляващите да ги разделят. Тази солидарност чертае пътя напред в борбите на сектора и от нея до голяма степен зависи техния успех. 

Освен работническите вълнения, горещото лято на 2025-та бе белязано и от още няколко ярки събития. Във Варна избухнаха безпрецедентни антиполицейски протести след като местни ченгета участваха в убийството на 36 годишния Явор Георгиев, а от варненската прокуратура опитаха да ги прикрият. 

В крайна сметка, както се случва винаги, когато става дума за престъпници в униформа,  извършителите и укривателите им се измъкнаха от правосъдието. 

Вълна от социално недоволство се отприщи и след наводнението във ваканционният комплекс „Елените“ в близост до Свети Влас, при което загинаха четирима работници от комплекса, а стотици бяха евакуирани. Причините за пореден път бяха безконтролното строителство и частният произвол на предприемачите. В същото време, в цялата страна се влошаваше ситуацията с друг традиционно труден за съвременния български капитализъм проблем, а именно — водоснабдяването. Най-тежко бе засегнат Плевен, където и до днес няма гарантиран достъп до вода, а жителите организираха вълна от протести. Сухото и горещо лято доведе и до повсеместни горски пожари, при които изгоряха над 300 000 дка гори. Всички тези проблеми, от сушата, през поройните и концентрирани дъждове, до водния недоимък, единствено ще се задълбочават с ускоряването на климатичните промени.. 

Лятото завърши с безпрецедентна мобилизация срещу геноцида извършван от Израел в ивицата Газа. В България трудно се мобилизираме в защита на собствените си интереси, а още по-голяма рядкост е да заемем позиция по такива, касаещи живота на хора на стотици километри от нас. Този път обаче беше различно.  Масовото изтребление на мъже, жени и деца от израелската армия както и безочливото съучастие на българската държава в геноцида успяха да мобилизират хиляди българи в десетки градове на страната, които излязоха по улиците и площадите срещу империализма и геноцида, като се включиха в международния натиск срещу Израел и САЩ.

Докато работниците се бореха за заплати, за достъп до вода, срещу полицейския произвол и наводненията, българските политици имаха по-важни задачи. ГЕРБ-ДПС вещаеха стабилност и се хвалеха с изпълнените критерии за членство в еврозоната, а ИТН разясняваха на младите лекари, че ако продължават да настояват за адекватни заплати, правителството ще внесе евтини лекари от чужбина, докато БСП тихо консумираха властта. ПП-ДБ пък бяха твърде заети със съдебните си проблеми, след като един от зам. кметовете на коалицията в София, Барбутев, бе арестуван за корупция, което пък принуди лидерът на ПП Кирил Петков да хвърли оставка. Не след дълго и друг кмет на ПП-ДБ, кмета на Варна – Коцев също бе задържан за корупция. След първоначалния репутационен шок и посипване с пепел, ПП-ДБ решиха все пак да опитат да спасят каквото беше останало от електоралната им подкрепа, като минаха в контра-офанзива. Тя се изразяваше в обвинения срещу ГЕРБ, че са по-корумпирани и протести в защита на кмета на Варна с не особено голяма посещаемост отвъд партийния актив. Независимо от споровете кой е по-корумпиран, управляващи и опозиция бяха (и са) обединени по някои важни въпроси. Един от тях е прикриването на инфлацията – и ГЕРБ и ПП-ДБ упорито обясняваха на хората, че инфлация почти няма, а високите цени в магазините, с които се сблъскваме всеки ден, са кремълска пропаганда. 

Друг важен въпрос, обединяващ управляващата класа е безусловната им подкрепа за геноцида в Газа,  войната в Украйна и милитаризацията на Европа. В тази връзка, през октомври, управляващи и опозиция дружно ръкопляскаха на германската оръжейна корпорация „Райнметал“ (Rheinmetall), която подписа договор за изграждане на два военни завода в България. Представяни като инвестиция и индустриално развитие, тези заводи всъщност вписват България в процеса на ускорена милитаризация на Европа, което, заедно с драстичното увеличение на бюджетите за война, започна да променя облика на европейската икономика като цяло и българската икономика в частност. Парите за превъоръжаване ще бъдат набавени чрез орязване на разходите за образование, здравеопазване и подтискане на заплатите на работещите. Мерки, които вече започнаха. 

Друг косвен ефект от милитаризацията на Европа и света бе продължаващата сага около най-голямата рафинерия у нас – Лукойл, която попадна под поредния пакет санкции на САЩ срещу Русия и постави в риск енергийните доставки в България. Предвид политическата нестабилност в страната, битката между различните политически фракции за контрола над рафинерията ще се разпали с нова сила през идващата пролет. 

Когато говорим за управляващи и опозиция се фокусираме върху любовния триъгълник между ГЕРБ, ДПС и ПП-ДБ. Но в опозиция са и Възраждане (и подобните им по-малки националистически партии), които сякаш не се вписват в обичайния консенсус. Те застават на позиции срещу изпращането на оръжия за Украйна, а някои от тях дори се осмеляват да критикуват подкрепата на българката държава за геноцида в Газа. Националистическите партии не отричат проблемите с инфлацията, а посочват еврото като основна причина за нея и превърнаха съпротивата срещу него в основен фокус на площадната си активност през цялата година. Всичко това кара много хора да виждат в този тип партии алтернатива на ГЕРБ/ПП-ДБ. Нещо повече, тези партии успяват да се представят от една стана като противници на войната, а от друга, като политически формации застъпващи се за “обикновения човек” и представящи не само геополитическа, но и социална алтернатива. Това обаче не отговаря на реалността и факта, че те успяват да го правят, говори повече за политическия банкрут на традиционните  евроатлантически партии, отколкото за някаква особена политическа далновидност у националистите. Когато традиционното консервативно пространство в България в лицето на ГЕРБ/ПП-ДБ заема последователно крайни про-военни и антисоциални позиции, това позволява на крайно-десни партии като Възраждане да изглеждат умерени, миролюбиви и дори социални. Възраждане и подобията им разбира се не представляват умерена алтернатива. Тяхната позиция срещу участието на България във войната в Украйна не е позиция в полза на мира, а просто избор на страна в  конфликта. Както при евроатлантиците, те не са против войната. Нито на евроатлантиците , нито на проруските партии като Възраждане, им пука за милионите жертви и от двете страни. Те нямат нищо против войната, стига тяхната страна, да е тази, която ще я спечели. 

Възраждане не е антивоенна партия. Но не е и социална. Това, което Възраждане прави в полето на социалната политика е геополитизация на социалните проблеми в страната. Така един многопластов проблем като инфлацията, която е причинена най-вече от войната и произвола на частните търговци, се свежда до въпрос относно геополитическата ориентация на България. Сякаш смяната на империалистическите ни господари от запад на изток, магически ще разреши проблемите с инфлацията и ниските заплати. Възраждане разбира се не ги е грижа за ниските заплати и високата инфлация. Всъщност, бидейки дясна партия,  икономическата им програма е неразличима от тази на партии като ПП-ДБ и включва приватизация, данъчни привилегии за бизнеса, стартъп икономика и т.н. Затова за нас Възраждане не представлява нищо повече от  про-руската фракция на управляващата класа.

Така геополитиката и символизма остават единствените начини за диференциация за националистическите партии. От тук произлиза и беззъбата съпротива срещу еврото. Оттегляйки се от позициите за излизане на България от ЕС и съпротивата срещу НАТО, националистическите партии поведоха изцяло символична борба срещу замяната на лева с евро. Борба, чиито резултат, независимо дали е успешна или не, би имал минимален ефект (лева отдавна е обвързан с еврото във валутния борд) но чиито търсен ефект е преди всичко мобилизацията на електората на Възраждане и закарването му до избирателните урни. Всъщност съпротивата срещу еврото се оказа толкова социално безобидна и електорално доходоносна, че привлече дори политически играчи залагащи имиджово на умерена и балансирана визия, като президента Радев. 

Но политическото инженерство, яхването на социалното недоволство и вкарването му в удобни електорални рамки съвсем не се ограничава до Възраждане и борбата срещу еврото. Неговата кулминация бе в края на годината и протестите организирани от ПП-ДБ и Асоциацията на Индустриалния Капитал срещу корупцията и увеличението на данъците на бизнеса. Коментирахме тези протести подробно в серия от статии:

Впечатляващото в случая бе ускорената ексхумация на ПП-ДБ. От политическо зомби през лятото, с исторически ниско обществено одобрение, бродещо из площадите с искания за по-лека мярка за неотклонение на корумпираните си политици, партията изведнъж се изстреля на подиума пред народното събрание като водач на епична битка срещу мафията. Лесното обяснение на този феномен е подкрепата на олигарсите от Асоциацията на Индустриалния Капитал, както и добрия пиар и непропорционално голямото медийно влияние на партията, тясно свързана с медийния олигарх Прокопиев, което позволява на партийната линия да бъде амплифицирана от десетки сайтове, като оффнюз, дневник, булевард България, площад Славейков, мрежа от инфлуенсъри и благосклонни журналисти от националните медии. Но дори най-добре смазаната партийна пропагандна машина не може да изкара толкова много хора на улицата. Мнозинството от тях не бяха на площада заради исканията на ПП-ДБ за по-десен бюджет и данъчни облекчения за бизнеса. Много от хората дори не разбраха какво означават тези искания или изобщо за тяхното съществуване. Нито пък излязоха на площада поради особени симпатии към организаторите. За мнозинството това бе бунт срещу корупцията и всички управляващи. Поводът бе медийната кампания на Асен Василев. Причините обаче бяха много – инфлацията, ниските заплати, безочливата корупция на управляващите , страховете от влизането в еврозоната и усещането за цялостен срив в социалната система – от здравеопазването и публичните услуги, до транспорта и образованието. Организаторите не очакваха това. Сценарият за ограничен протест около бюджета изпълняваше целите на ПП-ДБ за завръщането й на политическата сцена, без да клати “стабилността” преди влизането в еврозоната. Улицата обаче имаше друг дневен ред. Самата бройка на хората заляли площадите предполагаше нещо повече от пазарлъци за бюджета. В крайна сметка, скандиранията за оставка принудиха организаторите да сменят курса и да подкрепят свалянето на правителството. Надушвайки кръвта във водата, в протестите се включиха и всички останали опозиционни партии, като Възраждане и МЕЧ. Протестите бяха сублимен момент, който успя да концентрира цялата върволица от социално недоволство и политически междуособици белязали 2025-та година. Само за няколко седмици правителството падна, Възраждане загубиха “битката за лева” и България се присъдени към еврозоната, ПП-ДБ се върнаха на политическата сцена, докато в същото време кметовете им бяха пуснати от ареста, а социалното недоволство на мнозинството бе канализирано в обичайните релси на исканията за оставка и поредните предсрочни избори. 

Каква е равносметката? Икономически, протестът бе пълен успех за бизнеса и олигарсите, които получиха огромни данъчни облекчения и ще си спестят стотици милиони през идната година. 

Но той бе катастрофа за мнозинството. След многократно преразглеждане на бюджета, в крайна сметка, за да компенсират отстъпките за бизнеса,  от него отпаднаха увеличенията на заплатите за здравеопазване и образование, както и много социални плащания, включително парите предвидени за младите лекари. 

Политически, нещата не са толкова еднозначни. От една страна, падането на правителството и отслабването на управляващата фракция в лицето на ГЕРБ ДПС трябва да бъде разглеждано, като положително. От друга, предстоящите, седми поред предсрочни избори през февруари или март, не вещаят каквато и да било алтернатива. Социологическите проучвания показват вероятен паритет между първите две партии, като независимо от движенията на процентите, единственото сигурно е, че никоя партия няма да може да сформира мнозинство. Слабо вероятно е ПП-ДБ да се коалира отново с ГЕРБ още на първите избори. Дори за не особено взискателния откъм последователност електорат на градската десница, времето делящо протестите срещу мафията от “неизбежния компромис” е твърде кратко. Затова вероятно ще влезем в нова спирала от избори, която ще бъде прекратена едва със създаването на партията на Радев. За него това би било най-добре да се случи на есен, тъй като президентския му мандат изтича през октомври. Това означава поне два рунда безсмислени избори през пролетта и лятото. Основния политически залог ще бъде конкуренцията между ПП-ДБ и Възраждане, за това кой да седне в скута на Радев наесен. На първо време, това означава, че през следващите месеци ще бъдем заляти от особено агресивна пропаганда да отидем да гласуваме, като и ГЕРБ и Възраждане и ПП-ДБ ще настояват, че при висока избирателна активност имат шанс за мнозинство. Такъв шанс естествено няма. Целият политически цирк, който ще трябва да изтърпим до есента не би имал голямо значение, ако бе приет някакъв бюджет. Но при очакваната невъзможност да бъде сформирано редовно правителство поне през следващите 6-7 месеца, бюджет няма да има. Това означава, че стотици хиляди работещи в здравеопазването и образованието, както и други бюджетни сектори, ще останат със заплатите от миналата година. Предвид галопиращата инфлация, това означава ефективно намаление на заплатите. Работещите ще бъдем тези, които ще трябва да платим за фракционните борби между управляващите партии. Освен ако не се мобилизираме и не ги принудим да увеличат заплатите. От КНСБ и Подкрепа вече заявиха готовност за протести и стачни действия в секторите където имат влияние. Но дали ще видим такива, с какъв мащаб и с какъв интензитет зависи най-вече от самите работници. Особено голям е залога в сектор здравеопазване – както за работещите там, така и за всички нас като пациенти. От решаващо значение за борбата на младите лекари и медицинските специалисти през идващата година, ще бъде да не се поддават на обещанията на опозицията, да осуетят опитите на политиците да разбият солидарността между лекари и сестри и да отстояват до край своите искания. От нас, като работници от други сектори и ползватели на здравната система, зависи да ги подкрепим. 

Отвъд секторните борби, друг възможен резултат от антисоциалните действия на управляващи и опозиция през декември ще бъде избухването на социални протести, подобни на тези през 2013-та. За разлика от контролираните от опозицията антикорупционни протести, социалните протести са далеч по-непредвидими и имат потенциала да променят баланса на силите в страната. Днес гласът на тези, които страдаме най-много от инфлацията, милитаризацията и замразяването на заплатите, не се чува в публичното пространство. Ние не сме интересни за политическите партии и не фигурираме в техните програми пълни с придобивки за бизнеса и стартъпи. Секторните борби на работниците, както и евентуални социални протести, биха поставили интересите ни на дневен ред.