Статии

Къде стоим в пандемията?

Пандемията промени и ще продължава да променя обществата и икономиките ни в глобален мащаб, а с това и животът на всеки един от нас поотделно. Тези промени варират според географската ширина, но могат да бъдат обобщени и разгледани като общ процес. 


  1. Безпрецедентен дълг

В битката с Covid-19 правителствата по света са на път да задлъжнеят повече, откогато и да било в съвременната история, задминавайки дори периода на Втората световна война.

От Германия до Япония, от Канада до Китай, властите изтеглиха колосални кредити от централните банки, които инвестираха в мерки подкрепящи бизнеса (в някои страни и работниците) и защита за населението и икономиката от щетите причинени от пандемията. 

В същото време корпорациите, окуражени от безпрецедентната държавна подкрепа за пазарите, продават облигации както никога досега. Само за 2020 г. световният дълг се е увеличил с 19,5 трилиона долара. Данните за 2021 г. вероятно ще задълбочат тази тенденция още повече. 

Можем да направим интересен паралел с финансовата криза от 2008 г., когато правителствата използваха подобна схема – наливане на огромни суми пари, за да спасят икономиката от срива на финансовия сектор. Този дълг бяха принудени да платят тези, които нямаха вина за кризата – работническата класа (в това число пенсионери, студенти и безработни) – под формата на мерки за строги ограничения, замразяване на пенсии и заплати, намаляване инвестициите в публичните услуги и др., станали известни като “остеритет”.

Едва ли има съмнение кой ще плати и дълга генериран от правителствения отговор на пандемията. Неизбежния остеритет ще бъде въведен след овладяването на пандемията, когато икономиката се върне към „нормалния“ си ход. Но докато чакаме това да се случи, вече започваме да усещаме ефектите от безпрецедентното наливане на трилиони дълг в икономиката – инфлацията, която през следващите години ще се увеличава, и която, в съчетание с очаквания остеритет, ще има унищожителен ефект върху покупателната способност и жизнения стандарт на работещите, особено в и без това бедни страни като България. 

  1. Бум на бума на информационните технологии

Глобалната пандемия ускори допълнително и без това ускорените темпове на дигитализация. Това засегна всички сфери и ефектите от нея са разнопосочни. От една страна дигитализацията на публичните услуги ги прави все по-достъпни, докато, от друга, дигиталното обучение изостри неравенствата в образователната система и маргинализира още повече децата от бедни семейства без достъп до интернет и компютър. Засилването на електронната търговия в световен мащаб пък спомогна за ускоряване концентрация на капитал и власт в технологични гиганти като Amazon. 

  1. Социална изолация

Продължителните локдауни, парализираха социалния живот в продължение на месеци. Макар и с доказано полезно въздействие върху разпространението на заразата, социалната изолация оказа изключително негативно влияние върху психическото състояние на хората, което доведе до редица проблеми, сред които повишаване на домашното насилие и изостряне на психичните разтройства сред предразположените към такива. Локдауните парализираха и организационния живот на много политически и синдикални организации, като се има предвид, че онлайн срещите няма как да заместят срещите на живо и масовите мероприятия. 

  1. Паника и масова психоза

Капиталистическият режим разкрива пълната си неспособност да управлява криза от глобален мащаб. Държавите реагираха на заплахата хаотично, въвеждайки безразборни мерки. В България това бе ясно различимо в първите дни на пандемията, когато при едноцифрено число на новозаразени, цялата държава беше блокирана от пълен локдаун, докато само няколко месеца по-късно при хиляди новозаразени всеки ден, не бяха въведени дори елементарни мерки. Поведението на властта в хода на пандемията премина плавно от паника към дребно сметкаджийство. Дали ще има мерки и какви ще бъдат те зависеше (и все още зависи) повече от непосредствените материални интереси на различните бизнес лобита в страната, отколкото от реалната необходимост за защита здравето на населението.

Капиталистическата логика отрови и глобалната инициатива за разработка и масово разпространение на ефективна ваксина. Оказа се, че целият научен капацитет на човечеството е съсредоточен в една шепа частни корпорации, които използваха своята хегемония в тази тежка ситуация за да натрупат баснословни печалби, патентовайки новоткритите ваксини и по този начин ограничавайки тяхното разпространение.

Резултатите? Файзер Байонтех реализира продажби за 21.5 милиарда долара само за една година, което удвои стойността на гигантската корпорация и направи двамата и собственици (които са съпруг и съпруга) мултимилиардери само за броени месеци. Модерна се очаква да реализира между 18 и 20 млрд. долара за 2021г., а стойността на компанията нарасна с невероятните +372%. Портофейлът на СЕО-то на компанията, Степан Бансел който притежава 9% процента от акциите, набъбна до 5 милиарда долара. В същото време патентът върху ваксините и пазарния принцип на тяхното разпределение доведе до ужасяващо неравенство в достъпа до ваксинация в световен мащаб. Докато в богатите страни средния ритъм на ваксиниране достига 60%, то в бедните страни той е едва 1%

  1. Бум в конспиративните теории

Световната пандемия представлява безпрецедентно за нашето поколение събитие и крайностите в обществената реакция са очаквани. При някои страхът от пандемията се изрази в свръхреакция, самоизолация, презапасяване с продукти и параноя. При други, страхът се изрази в отрицание на реалността и отдаване на конспиративни теории. Тази тенденция бе подпомогната от няколко фактора, които не са задължително пряко свързани с пандемията.. От една страна са най-очевидните, като например сривът в общественото образование и информационната грамотност на населението.

Но те не са достатъчни да обяснят разпространението на податливостта към конспиративно мислене, която съвсем не се ограничава до необразовани хора и такива над средна възраст, срещащи проблем с ориентацията онлайн.

Важен, а може би и ключов фактор, за настоящия бум на конспирациите е задълбочаващото се недоверие към институциите в световен мащаб. Последните четиридесет години, белязани от възхода и пика на неолиберализма, ни направиха свидетели на пълното изпразване от съдържание на и без това фасадната демокрация, като традиционния политически сблъсък между леви и десни бе напълно заличен. До 80-те, макар и заемащи центъра в политическия спектър, основните партии се сблъскваха по въпроси за икономическото развитие на държавите, като противпоставянето между кейнсианството и монетаризма в следвоенния период например.

След пълната победа на монетаризма през 80-те и разпада на социалните държави на изток и запад, дори този (по същество реформистки) политически сблъсък бе заличен и заместен от сблъсък в културната сфера – за или против права на ЛГБТИ+ хората, за или против абортите и т.н.  В същото време пазарните реформи съблякоха от туловището на държавата изкуствено присадените ѝ социални задължения и оголиха нейната изначална функция – репресивната. Това развитие съвсем естествено доведе до повсеместен срив в доверието към традиционните партии, официалните институции и в държавата като цяло. Ала този срив в доверието се случва в момент на безпрецедентна слабост на работническата класа в световен мащаб.


Така разривът между общественото тяло, от една страна, и държавата и капиталистическата икономика, от друга, не се реализира в революционен подем, а намери отдушник в популизма, национализма и конспиративните теории. Тяхната нарастваща популярност, особено във време на пандемия, се подхранва от масовото неразбиране на процесите описани по-горе в настоящото изложение. Концентрацията на власт и пари в технологичните гиганти води до страх от технологиите и модернизацията, липсата на класов анализ на глобалните политически и икономически процеси пък довежда до обяснението им със световен заговор, а страха и липсата на перспектива – до антисоциално поведение.

Недоволството е контролирано от националистически, дяснопопулистки и религиозни организации, които изпълняват контрареволюционната си роля, която исторически винаги са поемали – да отклоняват анализа от класовите противоречия и критиката срещу държавата и капитализма, в посока лесно смилаеми расистки и конспиративни обяснения на случващото се.

Така в безпрецедентната власт на корпорации като Файзер, обществото е впрегнато да вижда таен заговор на някакъв абстрактен световен елит, вместо логично следствие от капиталистическото развитие на световната политика и икономика през последните десетилетия. Докато класовият анализ несъмнено би накарал милиони хора да прогледнат за овластяването на корпорациите като исторически етап от класовата борба в пряка връзка с техния конкретен опит като работници и би ги подтикнал към действия срещу капиталистическата система, конспиративните теории баламосват хората с налудничави идеи за тайни заговори и властелини на света, които ги откъсват от реалността и от борбата, в крайна сметка вкарвайки ги в задънена улица.

Принципът на организация на религиозните властови механизми, чиито “тайнства” са достъпни само за посветените, гласи – “Никоя тайна не дава по-голяма власт от онази, която не съществува, защото тя няма как да бъде разкрита.” По същия начин няма по-силен враг от несъществуващия, защото той никога не може да бъде победен. Бумът на конспиративните теории е пряк израз на победата на либералния индивидуализъм, който разяжда обществата и възпитава отделния индивид в антисоциално поведение. 

Кризата от анархистка перспектива

Анархистите не трябва да позволяваме да бъдем увлечени от популизма и теориите на конспирацията. Ние трябва да се застъпим твърдо за всички мерки, предпазващи живота и здравето на хората по време на пандемията, но и да атакуваме печалбарството и системните проблеми, които вече доведоха до предотвратимата смърт на стотици хиляди. В същото време не можем да си затваряме очите за авторитарния подход на държавата за налагане на противоепидемичните мерки и сме длъжни да се противопоставяме на всеки нейн опит да използва извънредната ситуация, за да милитаризира обществения контрол и полицията.

Особено вредни в това отношение са мерките за принудителна ваксинация на работници под заплаха от уволнение, които не само са репресивни и авторитарни, но и постигат обратен ефект в борбата срещу разпространение на заразата. Много хора се питат: нима държавата е толкова загрижена за здравето на хората, че прибягва до такива мерки? Отговорът е – не. Масовата ваксинация без съмнение е най-ефективния начин да се справим със заразата и да предпазим себе си и нашите близки. Но зад масовата ваксинационна кампания, организирана в цял свят, не стои загриженост за нашето здраве, а чисто икономически интереси. Държавата и капиталистическите интереси, които тя представлява, имат потребност от това да върнат икономиката към т.нар. ѝ „нормално“ функциониране. Това не може да се случи без масова ваксинационна кампания, която да овладее заразата максимално бързо.

Но има ли алтернатива на авторитарния подход и задължителната ваксинация? Отговорът отново е не, не и в съвременното капиталистическо общество. Държавата е сатрап не само по призвание, но и по необходимост. Държавните власти нямат друг избор освен да използват принуда, именно поради пълното недоверие на народа към институциите, от една страна и, от друга, повсеместният индивидуализъм и антисоциално поведение, възпитавани сред народа от същата тази неолиберална държава десетилетия наред. Така държавата и капиталистическата система се оказват в капана на ефектите от собствените си политики, които ги принуждават да оголят репресивната си същност. Държавата не просто е загубила способността си да убеждава, а дори всяка информация, която идва от държавните или наддържавните институции, се отхвърля априори от обикновените хора. В някои случаи това би било здравословен скептицизъм, но в контекста на пандемията това представлява социално самоубийство. 

Средностатистическият гражданин е достатъчно експлоатиран, ограбван и лъган от официалните институции, за да изгради убеждението си, че държавата го лъже. В същото време обаче е твърде аполитичен и дезориентиран, за да разбере, че не само държавата може да го лъже, а това го могат еднакво добре и цяла армия от крайнодесни Youtube проповедници, религиозни култове и антивакс гурута. 

Средностатистическият човек, обикновеният работник, бе откъснат от своите организации и от ролята си на политически субект, произвеждащ собствен анализ и преследващ колективните си политически интереси, като част от работническата класа. На мястото на работника се появи едно деполитизирано, индивидуализирано същество, продукт на т.нар. „Преход“, подвизаващо се под също така индивидуализираното и деполитизирано понятие “гражданин”. Този гражданин е откъснат от своята общност и от самата идея за съществуването на общност на интересите и е предоставен като обект, а не субект на политиката (и икономиката). Гражданинът е обект на политическите кампании, по същия начин, по който е и обект на маркетинговите такива – едновременно консуматор и продукт. Характерно за този продукт на прехода е бинарното мислене развито в резултат на пълната деполитизация и доминиращия либерален индивидуализъм. Това бинарно мислене не позволява многопластов анализ и дълбинно вникване в политическите проблеми. Именно благодарение на него, скептицизмът към държавата и официалните институции се превръща в овчо доверие в случайни онлайн шарлатани.  

Както при всяко друго либерално движение, класовата композиция на антивакс движението е доминирана от дребни бизнесмени, но тълпата е шарена клоунада включваща нюейдж хипари, либертарианци, крайнодесни организации и дезориентирани от социалните мрежи домакини на средна възраст. 

Кампанията срещу ваксините е изцяло доминирана от неолибералния контекст, в който се и случва. Тя е по същество либерална, в духа на класическите либерални кампании, които поставят в центъра си индивидуалния потребител и се изразяват в сферата на консуматорството на принципа “Гласувам с парите си!”; “Няма да пазарувам в този магазин, защото той не предлага екологични продукти.” например. По същия начин отказът от ваксинация като форма на бойкот, набляга върху индивидуалния избор и върху личната неприкосновеност, като в същото време отхвърля социалната отговорност като част от заговор срещу индивида.

Не случайно антивакс движението плагиатства своите лозунги от популярни либерални протестни движения, като лозунга на движението за правото на аборт например, “Моето тяло, моят избор!” (My body, My Choice!). Също така не е случайно, че антивакс движението и това против мерките изобщо биват концентрирани в евроатлантическите страни. Антиваксърството е преди всичко бунт срещу общественото здравеопазване като такова. Не случайно лидери на протеста са от една страна религиозни НПО-та, които от години атакуват социалната система и публичното образование, а от друга крайнодесни партии и организации, като например Възраждане, чиято политическа програма дава приоритет за приватизацията на публичното здравеопазване. В същото време частната антивакс индустрия генерира десетки милиони долари от лековерници, плащащи за “алтернативни здравни консултации” и лечение с опасни ветеринарни препарати. 

Отвъд чисто антиваксърското движение, начина по който държавите управляват пандемията предизвика бунт и сред част от работническата класа. В страните, където последната е слаба (какъвто е случаят в България), работниците са увлечени от антиваксърските движения и крайнодесните, и биват използвани от тях както за масовка, така и за статут, особено когато се касае за медицински работници. В страните, в които работническата класа е сравнително силна, като Франция и Италия да речем, работниците не позволяват да бъдат претопени в антиваксърското движение и успяват, до някаква степен, да наложат собствен дневен ред. Така повечето работнически организации (например SUD Solidaire) излязоха с позиции в подкрепа на масовата ваксинация, придружена от противопоставяне на авторитарните мерки за налагане на задължителна ваксинация (най-вече заплахите за уволнение) и зелените сертификати, както и противопоставяне на конспиративните теории и крайнодесните тежнения. Въпреки това, тази стратегия крие много рискове, тъй като по същество движението в глобален мащаб остава доминирано от антиваксърски и конспиративни тенденции, които несъмнено ще увлекат част от работниците към крайната десница. 

Както държавният отговор на пандемията, така и конспиративните движения отдолу, са резултат от безпомощността на капиталистическата система да мобилизира масите за справяне с колективни проблеми. Тази неспособност се корени в индивидуалистичния фундамент на капитализма, който вече повече от триста години води война не само срещу работниците, но и изобщо срещу идеята общество, за споделено съществуване. Конспиративните движения и техните призиви за спасяване поединично се вписват идеално в капиталистическия поход срещу обществото.

Каква е алтернативата? Много хора се изкушават да спекулират на тема “как едно безкласово/комунистическо/анархистко или друго алтернативно на днешното общество, би се справило с подобна пандемия”. Ние лично не харесваме поставянето на такива абстрактни предизвикателства и впускането в празно теоретизиране и рисуване на утопии. Достатъчно е да се каже, че в едно комунистическо безкласово общество, организирано на свободен и демократичен принцип, въпросът за авторитарното приложение на противоепидемиологични мерки изобщо не би стоял на дневен ред, тъй като самите обществени институции биха били изградени на доброволен принцип отдолу-нагоре и следователно биха се ползвали с пълно обществено доверие, без което биха били невъзможни. В настоящото капиталистическо общество, алтернатива няма. Държавите нямат друг избор освен да използват принуда, за да вкарат в пътя този сбор от индивиди, всеки възпитан да гледа собствения си интерес, който все още по-навик наричаме общество. 

Някои хора от ляво се опитват да открият потенциал в движенията съпротивляващи се на мерките, но това е според нас е гонене на химера. Мобилизациите срещу мерките са доминирани от дребни бизнесмени, обединени от индивидуалните си материални интереси и гневни аполитични маси, обединени от собствената си дезориентация. Дребният бизнесмен очаква привилегиите, които бяха предоставени на големите играчи, тъй като вижда себе си като част от “бизнес общността”, макар да беше оставен да понася ефектите от кризата (почти) наравно с работниците. Това е причината за гнева на дребните буржоа, които съставляват ядрото на протестите срещу мерките и ваксините. Но освен класовата композиция, това което обуславя реакционния характер на протестите е, че в основата на движението стои противопоставянето на индивидуалните права срещу общото благополучие. 

Антивакс протестите са израз на комбинация от гняв, дезориентация и липса на перспектива. Това ги превръща в идеалната среда за крайната десница. Така че фактът, че крайнодесните доминират протестите не е нито случайност, нито резултат от недостатъчна активност на работническите организации. Включвайки се в тези протести, лявото може само да бъде допълнително маргинализирано и да послужи за полезен идиот и масовка на черпещите сила консервативни политически сили.

Периодът, който ще даде поле за изява на левите, ще настъпи когато правителствата поискат от работническата класа да плати за кризата, налагайки поредния остеритет.   

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.