„Salotti buoni“ от заглавието, което буквално се превежда като „добри салони“, се отнася до неформалните места за срещи на италианския обществен елит. В тази статия, която може да се определи като „антинекролог“ на Марио Тронти, публикувана първоначално на италиански език и преведена на английски от един от другарите в нашия колектив, Pagliacci Rossi, Серджо Болоня възвръща идеите на Тронти за днешните бойци, размишлявайки върху това каква полза имат те в настоящата конюнктура.

Марио Тронти почина на 7 август тази година. В резултат се появиха множество некролози, спомени и свидетелства. Наричат го „великан“, „баща на работничеството“¹… и правилно. Но на нас, които говорим за работничеството, а следователно неизбежно и за него, не ни идват наум университетски професури, семинари, конференции, кръгли маси, разкаяни аудитории или рецензии; идват ни наум работнически събрания, тежки стачки, сбивания дори между другари, радостни песни, обвинения, затвори, нощни бдения пред импровизирани огньове, страстни дискусии, производство на идеи. Идва ни на ум, че някой винаги иска да ни постави на колене, за да правим и живеем, както той иска. Това, което ни идва наум, е желанието за свобода, отказът да преклоним глава.

Разбира се, Тронти е автор на „Работници и капитал“ (Operai e capitale), но автор, който мисли в рамките на колектив и знае, че всеки внася нещо свое в него. „Работници и капитал“ е немислим без съвместните изследвания на Романо Алкати, без трудовете за държавата на Тони Негри, без борбите на работниците от електромеханичните заводи в Милано, от памуковите фабрики във Вали ди Суза, от Мирафиори, от нефтохимическите заводи в Маргера, от стоманодобивния завод Италсидер в Генуа.

Несъмнено можете да напишете прекрасна политологична дисертация на тема „Работници и капитал“. Ала след това можете също да се поставите посредата на шофьорска стачка в логистична компания и да получите шест месеца домашен арест. Можете също и да обясните на пакистански работник, който едва говори италиански, че с т.нар. „глобална заплата“ го прецакват два пъти. Може и да намерите някой, който да ви заплаши с нож.

Кой знае дали ще спря някога тази счупена грамофонна плоча, която дрънчи в ушите ни вече повече от половин век: „работническата класа вече не съществува“, „сега, когато работниците вече не съществуват“, „някога е имало работническа класа, но днес вече я няма“. Кой знае дали сетне някой ще се замисли, преди да я сложи отново на грамофона.

Вече го наричат „горещо лято“, като случващото се в САЩ е току пред очите ни. Стачкуват холивудските сценаристи, шофьорите на UPS, 11 000 градски работници в Лос Анджелис, медицинските сестри в някои болници в Ню Йорк и Ню Джърси, хотелиерите в Южна Калифорния, 4500 градски работници в Сан Хосе, 1400 техници, които строят електрически локомотиви в Ери, Пенсилвания, и т.н.

„Но те се борят за увеличение на заплатите, което вече е изядено от инфлацията“, чувам се да казвам. „Какво общо имат те с революционната визия на работничеството? Къде е мястото на Тронти във всичко това?“

„Почакай“, отговарям си сам. В тях има искания, вариращи от околната среда до жилищата, и като цяло е налице едно изначално чувство за свобода и достойнство, защото сега, след десетилетия неолиберална политика, след пандемията, диспропорцията на силите между работниците и капитала е достигнала дотам, че хората напускат напълно, подават си оставките, само за да успея да подишат малко. Но след това се възражда социалната солидарност, в профсъюза SAG-AFTRA членуват 140 000 актьори, които се обединяват с 11 000 членове на Гилдията на писателите, и онези работници от хотелите в Калифорния, които демонстрират заедно с тях. Съществува воля за съпротива. Сценаристите са на стотния ден от стачните си действия, други са на третия месец. Появяват се фигури отдолу, спонтанни лидери, като Кристиан Смолс в Amazon, афроамерикански работник, който принуди Джеф Безос да преосмисли политиката си на нечленуване в профсъюзи.

Но преди всичко има някакво оголване на новите сили, които днес контролират самата ни способност да възприемаме, да схващаме или по-скоро я унищожават, заключвайки ни в своята метавселена. Те създават онзи масовизиран индивидуализъм, който Тронти посочи като по-голямо бедствие в последната си реч през юни на фестивала DeriveApprodi. И това пробуждане може да се случи единствено в люлката на гиг икономиката, на изкуствения интелект, на работниците без права, в „по-напредналата“ капиталистическа страна – както някога щеше да се каже. Не си ли спомняте всичко това от „Ленин в Англия“ (1964 г.), редакционната статия на Тронти в първия брой на Сlasse Оperaia? Една от метафорите му, с която казва, че задачата ни е изключително трудна, почти невъзможна, но или опитваме пътя на бунта, или се озоваваме там, където са се озовали толкова много от италианските младежи днес, особено ако са инвестирали време и пари в образование и обучение.

Подиграваха ни се за поражението ни през 70-те и 80-те години на миналия век. Ала усмивката си губят дори и на най-упоритите от тях, щом отворят прозореца и погледнат навън, за да видят в какво се е превърнала тази страна. Не, не заради Мелони, доколкото ми е известно, а защото на погребението си рискуваш да получиш аплодисменти, сякаш си естрадна звезда.

Марио, за щастие, имаше в кончината си уважението на мълчанието. А това вече е нещо.

Серджо Болоня

1. Operaismo ит., workerism, англ. Работничеството е политическа теория, поставяща ударение върху активната, съзидателна мощ на работническата класа. Според работничеството, капитализмът основно отговаря на действията на работниците. Автоматизацията на работните места, регулирането на работните дни, почивките и прочее, са реакция срещу разбунтувалите се работници. Работникът е активен, капиталът – пасивен. Корените на движението могат да бъдат открити още в Маркс, ала – като самостоен и осъвременен двигател на работническата класа – то се появява едва в резултат нуждите на италианските самоорганизирани движения да се дистанцират от приобщаването на комунистическата партия и официалните синдикални движения към механизмите на капитализма и държавата. Във формулирането целите, тактиките и принципите на движението основна роля взима освен Тронти, също така и Антонио Негри, Данило Монталди, Романо Алкати, Франко Берарди, Паоло Вирно, авторът на настоящата статия, Серджо Болоня и др. Основен теоретичен орган на движението е списанието Quaderni Rossi („Червени тетрадки“, 1961-5 г.), както и неговото продължение Classe Operaia („Работническа класа“, 1963-6 г.), основани от Негри и Тронти, в които се появяват и множество преводи на статии идващи от френската група около сп. Socialisme ou Barbarie („Социализъм или варварство“), основна фигура в която е Корнелиус Касториадис. Последният е и двигател и вдъхновител на следвоенно движение, тясно свързано с работничеството, а именно т.нар. автономизъм. Други връзки, които си заслужава да се набележат, са тези със Ситуационнисткият интернационал и неговият вдъхновител, Ги Дебор, най-известен с творбата си „Обществото на зрелището“. Бел. пр. [↩]