В Украйна се говори за война. Всъщност там вече има война, но се говори за още война. Русия струпва сили по границите си. Америка предупреждава Русия, че ако нападне Украйна, Америка ще … всъщност няма да направи особено много. 

Как стигнахме дотук? Преди седем години улиците на Киев бяха пълни с демонстранти, които призоваваха за свобода и край на корупцията. Сега страната е въвлечена в конфликт на ниско ниво, а възможността за руска инвазия е неизбежна. 

Разбирането на това как стигнахме дотук може да обясни много за състоянието на света днес, за естеството на конфликтите между националните държави, за значението на междукласовите движения и за положението на работническата класа. 

За да разберем тези неща, трябва да се върнем назад, поне до Арабската пролет, а може би дори до края на Студената война и отвъд, и да схванем контекста, в който могат да бъдат осмислени тези събития. 

Осемдесетте години на миналия век бяха ужасни за работническата класа на Запад. През този период работниците, особено в традиционните отрасли, претърпяха огромни поражения, които може би най-добре се илюстрират от поражението на британските миньори след едногодишната стачка. Рейгън и Тачър символизираха края на Кейнсианството и триумфа на монетаризма. Десетилетието се увенча с падането на Берлинската стена и края на така наречения социализъм в Източна Европа. По време на прехода приватизацията се развихри. Това, което на Запад отне десетилетие, на Изток се осъществи за няколко месеца. Икономиката беше разкъсана от лешояди, а жизненият стандарт на работниците се срина. 

По онова време беше трудно да се осъзнае дълбочината на поражението на работническата класа. С напредването на деветдесетте години, когато новите технологии доведоха до пълното унищожаване на традиционните индустрии и работният процес беше напълно преструктуриран, работническата класа беше унищожена. Справедливо е да се каже, че тя все още не се е възстановила от тези поражения. 

Още по-лошо от преструктурирането, претърпяно в целия Източен блок, беше това, което се случи в Югославия. С разпадането на държавата работниците се обърнаха едни срещу други и извършиха ужасяващи кланета и зверства, често срещу хора, които бяха бивши колеги или съседи, по заповед на шефовете на новосъздадените национални държави. В най-смъртоносния конфликт в Европа след Втората световна война работниците преживяха десет години на ужасяващи кланета, масови изнасилвания, етнически прочиствания и геноцид. Сръбските работници и хърватските работници не са хората, които печелят в подобни ситуации. Те са тези, които страдат. Онези, които призовават за защита на нацията, са причинителите на това страдание. 

След почти пълната си победа в Студената война Америка премина в настъпление. Нейните идеолози провъзгласиха „края на историята“, а генералите ѝ пренесоха хаоса и разрушенията в Близкия изток, започвайки от Ирак.

„Краят на историята“ се виждаше като свят, в който целият глобус ще бъде съставен от свободни демократични държави и поради това ще бъде сложен край на причините за антагонизма между тези държави. Разбира се, това никога нямаше да се случи. След разгрома на главния идеологически враг на Америка, т.нар. комунизъм на СССР, Америка си намери нов идеологически враг. Този път това бяха мюсюлманите. 

След като по време на Студената война подкрепяше ислямските екстремисти в Афганистан и на други места, Америка се обърна срещу мюсюлманите като цяло, след като полезността на временните ѝ съюзници се изчерпа. Америка води първата си война в Ирак, за да се отърве от диктатор, който потиска собствения си народ и дори използва отровен газ срещу собствените си граждани. Америка знаеше, че той е отговорен за това, защото беше помогнала за доставката на същия този газ, който той използваше, когато беше полезен съюзник срещу Русия. Ирак беше опустошен и така започна нова поредица от войни в Близкия изток. Русия също беше въвлечена във войни срещу ислямските бойци в Чечения. 

Междувременно Америка видя своя шанс да затвърди победата си срещу Русия в Европа. С разпадането на Съветския съюз НАТО се разшири. Цял куп държави, като тези, които някога бяха в руската зона на влияние, а дори и някои в рамките на самия СССР, бяха включени в НАТО. Тук се крие коренът на настоящия конфликт.

Америка иска да разшири влиянието на НАТО на изток в Украйна. Русия иска да очертае червена линия тук и да запази собственото си влияние. Именно заради интересите на тези две сили днес в Украйна умират работници. 

За да се върнем към Близкия изток – намесите на Америка предизвикаха засилване на ислямизма и реакцията. След разрушаването на кулите близнаци в Ню Йорк Америка разгърна своята „война на терора“ в целия регион. Последваха опустошения. Много страни в региона пострадаха от американски удари с безпилотни самолети, от бомбардировки или в тях бяха разположени войски, наред с прякото нахлуване в Афганистан и, отново, в Ирак. 

През 2011 г. пролетта връхлетя арабския свят като вихрушка. След години на затишие хората в целия арабски свят се надигнаха срещу своите правителства. Поне в Тунис, където искрата бе запалена през декември предишната година, движението изглеждаше доминирано от работническата класа. В Египет две движения сякаш се движеха успоредно, съвпадайки, но без да си взаимодействат – всички слоеве на обществото седяха в Тахир Майдан, а работниците се изправиха на пикетни линии пред фабриките си. 

На други места работническата класа беше по-малко способна да се утвърди. Масовите движения, разпалени от омразата на хората към техните правителства, бяха разкъсани в религиозни, сектантски, етнически и племенни конфликти. Вместо да се борят за собствените си интереси, работниците в крайна сметка се избиват помежду си от името на местни, регионални и световни сили. Разбира се, варварството беше по-крайно на местата, където САЩ се намесиха под знамето на „свободата“. Либия и Сирия изпаднаха в пълен хаос. 

Сега сцената е подготвена за Евромайдана. В годините след Арабската пролет се повтаряха подобни събития, при които работническата класа успяваше в по-голяма или по-малка степен да изрази мнението си, но така и не съумяваше да наложи властта си, като може би най-забележителното от тези събития в нашия регион беше това в Турция, което избухна, след като полицията нападна протестиращите за опазване на околната среда в парка Гези в Истанбул. Там поне те не бяха въвлечени в братоубийствени нападения един срещу друг.

Украйна беше различна от самото начало, протестиращите бяха използвани като инструмент от международните сили. Западът маневрираше, за да извади Украйна от орбитата на Русия. Москва отговори с военни средства, което доведе до окупацията на Крим и продължаващата война. Работниците, вместо да се борят за собствените си интереси, отново се убиваха един друг от името на великите сили. И както в Сирия, войната се проточва и до днес, сравнително по-малка, но все още с хиляди жертви и над два милиона принудени да напуснат домовете си. 

Междувременно, докато войната се проточва, Америка осъзнава, че се е разтеглила твърде много. Първо изтегли войските си от Сирия, изоставяйки кюрдските си съюзници. След това тази година се изтегли от Афганистан, оставяйки след себе си хаос. Понастоящем Китай вдига шум около Тайван – въпрос, по който американците изглеждат много разтревожени. 

Именно в този контекст Путин прави своята игра. Америка, в сегашния си изолационистки режим, не разполага с нищо повече от празни думи, с които да го заплаши. Байдън говори за „най-всеобхватен и значим набор от инициативи“ и за „дълга дискусия“ с Путин. Той обаче даде ясно да се разбере, че военните действия не са на дневен ред. 

Може би Путин просто се опитва да окаже натиск върху Запада. Възможно е повече от 100 000 военнослужещи по границите на Украйна да са просто част от агресивна тактика за водене на преговори. Неотдавнашните искания на Русия за разрешаване на кризата, които включват изтегляне на войските от всички източноевропейски държави, присъединили се към НАТО след разпадането на СССР, няма да бъдат приемливи за Америка. Москва несъмнено знае това. Тя просто очаква да използва тези войски като отправна точка за започване на преговори и би се съгласила на много по-малко. От друга страна, ако Байдън се държи плахо като малко коте, това може да насърчи Путин да предприеме по-агресивни действия. 

Какъвто и курс на събитията да се развие, ясно е, че интересите на обикновените работещи хора няма да бъдат взети под внимание. Каквото и да се случи, работниците ще продължават да бъдат убивани. Нито една от страните няма какво да предложи, освен продължаваща война и ужас.