Работя в кол-център и веднъж намерих „добра“ компания, поне на хартия. Без фиксирано работно време. Официалният договор беше за 173 часа, но всъщност работих 150. Смени, при които ми плащаха да спя, режим на работа 2/2 (два работни дни, последвани от 2 почивни дни) и на всичкото отгоре заплата над стандартното за сектора : 2000лв нето. В действителност от самото начало това беше стресираща работа, с изморителни нощни смени, но въпреки това по-добри условия на труд от другаде. Също така беше малка компания, в която си в пряк диалог с шефа.
Година по-късно загубихме ритъма 2/2, за да отговорим на нуждите на пазара. Екипът се разрастна и ме повишиха в супервайзер със заплата от 2880 лв. нетно. Започнахме да работим много повече, ден и нощ. Въпреки това запазихме сравнително добър баланс между работното време и времето за почивка. Имах впечатлението, че имам повече време за себе си на тази работа на пълен работен ден, отколкото на други места, където съм работил на непълен работен ден.

И тогава шефът отново започна да набира персонал. Той повиши две момчета, които идваха от традиционен кол-център, за да прилагат същите управленски методи, и тогава нещата наистина започнаха да се объркват.
Първо ни дадоха бонуси за набиране на персонал, ваучери, бонуси, карти мултиспорт…
След това бяхме помолени да работим повече часове на месец, около 5 дни повече, за да обучим 4 нови колеги и да осигурим поемането на 2 нови проекта, без каквато и да е компенсация.

Нашият мил шеф натовари едно от тези нови момчета да отговаря за съставянето на графика (досега аз отговарях, а дотогава беше открита дискусия). Този конкретен график, този за октомври, ме вбеси. Но не бях само аз, някои мои колеги също и това ме окрили. Казах си, ще се обединим, ще отхвърлим това нещо. Организирахме среща за следващата неделя. За съжаление много колеги бяха заети и се наложи да го отложим с една седмица.
През тази седмица колегите един по един се изтеглиха. Бяхме само 3-ма на срещата. Някои казаха, че всъщност са доволни от графика, други ни пожелаха „успех в битката“… Отвратен съм.

Междувременно научих няколко полезни неща. Колега, който бе започнал по същото време като мен, получава 500 лв. по-малко на месец. Опитах се да разбера заплатите на всички и разбрах две неща. Шефът иска да запазим поверителни заплатите си, въпреки че ни казаха обратното, когато бяхме назначени. Жените почти винаги получават по-ниско заплащане от мъжете. Нека ви напомня, че нашата работа се състои в говорене по телефона и щракане на мишката. Няма естествена разлика, която да оправдае тези разлики в заплащането.

На срещата (която включваше 3-ма души) написахме нашия списък с изисквания, включително допълнителни почивни дни. Надявахме се това искане да бъде прието, защото е най-ясно и най-колективно. Нещата се задвижиха.

През цялото това време се натъкнах на това, с което една моя приятелка често описваше колегите си. Тя казва, че те имат „робски манталитет“.
Мислех, че е несправедливо, твърде грубо… Но изправен пред послушността на колегите си, която със сигурност ще доведе до категоричен отказ на молбите ни, започнах да им се ядосвам. Започвах да се насочвам срещу грешен враг. Е, не интелектуално, но ти си толкова засегнат в такива ситуации, че не можеш да контролираш нещата по начина, по който би искал и аз ги мразех, особено заради двете целувки на задника на шефа.

Бих искал да опитам да направя малко определение на този „робски манталитет“, за да можем да потърсим решение

1. Робско уважение към йерархията
   Така съм направен, че развивам почти алергична реакция към йерархията, като в същото време смятам за изключително важно да има ясна организация във всяка област. В динамиката на разпределението на задачите задължително има отговорници за определени задачи и такива, които ги изпълняват. Разбирам и смятам, че този тип организация е полезна, стига да е временна и условна. „Робският манталитет“ вижда тази условна и временна организация като необходима, естествена и следователно вечна. Тъй като тази връзка е естествена и неразрушима, интересът на подчинения е да изглежда най-добрият в очите на господаря си, за да получи благоволението му. Това е връзката между куче и господар.
2. Погрешна представа за взаимовръзките при производството на блага
   Ако преследваме тази идея за естествеността на връзката шеф/служител или поне нейната неизменност, логично стигаме до една изкривена представа за производството на блага. Служителят смята, че неговият шеф произвежда блага и от добро сърце му дава дял от спечеленото, еквивалентен на времето, което е отделил на компанията. В тази връзка служителят не осъзнава кражбата, на която той е жертва поради самата си природа на работник в капиталистически производствени отношения.
3. По същия начин, и това е голяма победа за работодателите, работниците смятат, че могат да бъдат сменени по всяко време. Въпреки че тази идея не е напълно погрешна, трябва да се помни, че замяната на един работник с друг винаги има цена и съотношение риск-полза, които трябва да бъдат изчислени за компанията. Вербовка, обучение… Понякога и страхът от загуба на сигурното в “гонене на дивото”.
4. Объркване между съюзници и врагове
   Този манталитет обърква съюзници и врагове. Работникът често започва да действа за доброто на шефа и срещу своите, срещу колегите си. Правейки това, той действа срещу собствените си интереси с надеждата да получи лична привилегия.
   Отричане на колективната власт
   Този манталитет трябва да отрича възможността или легитимността на колективната власт.От този манталитет възникват най-малко два типа характер: амбициозен или крепостен. Единият си мисли, че ще получи привилегии, другият е парализиран от страха от загубата на работа. Амбициозният човек мисли, че ако другите получават нещо, той няма да получи нищо; крепостният мисли, че ако поиска нещо, ще загуби работата си. И накрая, тези два типа антиколективно мислене се основават на идеята за заслуги. Амбициозният смята, че само той заслужава облаги, докато крепостният се страхува хората да не разберат, че той не заслужава нищо, дори заплатата си.
   Изправени сме пред два мощни негативни афекта: завист и страх и една неуместна концепция: заслуги. Концептуално е сравнително лесно да се спори за валидността на нуждите спрямо заслугите. Простият факт, че едно семейство с 2 деца има повече нужди от един индивид, би бил достатъчен, за да мислим по различен начин за разпределението на богатството.Така че това, което се съпротивлява, са афектите, които са в основата на тази идея за заслуги.
   Как да се справим със завистта и страха?Можем да видим, че тези, които успяват да действат срещу тези афекти, имат няколко характеристики. Те често разполагат с материални и семейни образователни ресурси, които им позволяват да мислят, че могат да се възстановят, след като загубят работата си. Страхът е намален. Те са възпитани да вярват, че заслужават достоен живот и че можем да живеем достойно само ако другите също живеят достойно. Желанието е колективно. В най-добрия случай те имат класово съзнание и са наясно с механизмите, чрез които се произвежда богатството. На кражбата, на която са жертви. Политико-идеологическа система, която организира тези идеи.
   Следователно предизвикателството е да се укрепят и развият солидни колективни структури за облекчаване на страха от загуба на работа.
   Създайте солидарни структури – профсъюзи, групи за действие, семейни структури с демократично и егалитарно управление, за да демонстрирате, че истинските победи могат да бъдат постигнати само колективно. Борбени и структуриращи колективна мисъл, биха казали някои комунисти, за да произведат политическите, идеологическите и философските елементи, необходими за артикулирането на колективната мисъл. Равни възможности за нашите колеги и за всички работници Никой не заслужава повече от друг. Всички работим според възможностите си. Нито повече, нито по-малко. (Това е урокът на спинозистката философия: една сила винаги се прилага в пълна степен). Фактът, че имаме различни нива на участие в работата, различни скорости и начини на учене и адаптиране, не трябва да обуславя условията ни на работа. Най-общо казано, не трябва да се страхуваме да искаме. Докато искаме колективно, ще печелим. Колективът се храни от колектива. Отправете колективни искания за подобряване на вашите условия на труд, бъдете прозрачни: споделете с колегите си вашите заплати, увеличения и бонуси. Колкото по-прозрачни сте, толкова повече ще обезоръжите машината на фантазиите, страха, завистта и в крайна сметка разделението, което е нашият най-лош враг.