Статии

Да го духа дребният бизнес

„Няма нищо по-досадно от дребните буржоа с тяхното скъперничество, безсмислени разговори, стотинкаджийство и безполезна конвенционална добродетел.“
А. Чехов

Често виждаме водещите на новини и дискусионни предавания със загрижен вид да ни говорят за затрудненията на дребния и средния бизнес. “Подкрепа за дребния и средния бизнес”, “Стимули за дребния бизнес”, “Дребния бизнес е гръбнака на икономиката”, “Нови мерки в подкрепа на дребния и средния бизнес” са сред най-разпространените политически клишета, бълвани ежедневно от политиците и заемащи челно място в програмите на техните партии. Но страданията на дребния бизнесмен не са далечно медийно ехо – всички имаме приятели и познати въртящи бизнес, които непрестанно се оплакват от безкрайните часове труд, които полагат, за да вържат някаква печалба, докато се борят със зъби и нокти срещу данъчни, проверяващи, нехайни работници, регулации и изисквания, всички те съществуващи сякаш само за да “подяждат залъка” на дребния предприемач. Същият този бизнесмен е и в основата на всички модерни политикономически идеологии – от надигащия рамене Атлас в либератарианството, през стартъп юпито на либералите, та чак до индивидуалния собственик на дребно селско стопанство (кокошки, магаре, жена) в патриархалния националистически архетип.

Може би и ние, макар и не толкова предприемчиви (а може би именно поради това) би трябвало да сме съпричастни със съдбата му? 

Докато съвременните капиталистически идеологии ни убеждават, че именно дребният предприемач е двигателят на икономиката, а политическите партии се надпреварват да засвидетелстват съпричастността си към съдбата му, реалността е коренно различна. От една страна загрижеността за дребния бизнес е използвана от политическите партии като секси облекло, предназначено да представи привлекателно за масите прозиращото под него виснало тяло на добрия стар едър бизнес, чиито интереси всъщност представляват народните избраници и в чиято услуга всъщност са насочени въпросните политики. Просто не върви да се облещиш на екрана и да обявиш, че предлагаш политики в подкрепа на тази част от олигархията, която плаща политическата ти кампания, нали?

Колкото до другото твърдение, за него ще трябва да се обърнем към статистиката. Общоприетата в България класификация за малък и среден бизнес поставя в тази категория 99,8% от фирмите действащи в страната. Въпреки това в тях e заетa 75% от работната сила, а делът от БВП, който те произвеждат, е едва 62% от общия. Дребните бизнесмени в България, по данни от 2021 година, са около 100 хил. души. За справка, наемните работници в страната са близо 3 милиона. 

Но какво именно се крие зад формулировката “дребен и среден бизнес”? Според официалното определение в тази категория попадат предприятия с до 250 работници, чийто годишен оборот не превишава 97 500 000 лв. или стойността на активите не превишава 84 000 000 лв. Както виждаме категорията “дребен и среден бизнес” включва фирми със стотици работници и десетки милиони левове активи. Така че, когато някой политик или анализатор ни говори за „дребен“ и „среден бизнес“, то ние трябва да имаме предвид, че това не означава непременно фризьорския салон зад блока или малкото семейно магазинче на ъгъла. 

Но нека все пак поговорим именно за тях – най-дребните предприемачи, които „рискуват“, теглят кредити и работят неуморно, за да отворят мечтаното си магазинче или бирарийка, в които обикновено работят самите те, заедно с няколкото наемни работници или роднини, включени в начинанието, в реализирането на Мечтата. Тази мечта е продавана неуморно от политици, пазарни анализатори, медии и банкови продавач-консултанти – “рискувай”, “осъществи мечтата си” и “влез в голямата игра”. Ала, както често се случва, реалността е далеч от това, което ни обещава рекламата. Първо, мечтата на предприемача е кошмар за работниците. В малките фирми експлоатацията е най-жестока, заплащането най-ниско, а условията на труд – отвратителни. 

И това не се дължи на някакви индивидуални характеристики на дребния шеф, а има чисто икономически причини. Дребният предприемач е притискан едновременно от държавата (с данъци и регулации, които често не важат за големите риби) и от конкуренцията на по-силните икономически субекти, които го принуждават непрестанно да натиска заплатите надолу, а работните часове нагоре, като в същото време пести и от нормални условия на труд. Експлоатацията е още по-безочлива, когато работниците са членове на семейството, близки или приятели. 

Но от работата в дребния бизнес не страдат само работниците. Самият предприемач е поставен в ситуация на самоексплоатация и често е принуден да работи по 12-13 часа на ден без почивка, за да спести от разходи за персонал и да реализира някаква печалба. Масово дребните шефове печелят по-малко, работейки повече, в сравнение с часовете и заплатата, които биха получавали, ако си бяха останали работници. Но несгодите на дребния шеф не свършват дотук.

Нивата на неуспех, при създаване на нова малка фирма, е 90%. Така, за 90% от кандидатпредприемачите, Мечтата, продавана от банките, се оказва кошмар. Те фалират (много често още в първата година от съществуването си) и се връщат обратно към предишното си занимание, най-често наемен труд, но вече обременени със солидни задължения към банката, които често изплащат до края на живота си. Така те не само отново се вливат в редиците на работническата класа, но се завръщат непълноценни, вечно притиснати от кредити и задължения, и следователно сервилни пред шефовете. 

В същото време дребните бизнесмени са изключително досадни. Представлявайки малобройна, макар и изключително гласовита обществена група, те често доминират протестите в страната, като особеното им икономическо положение ги тласка да заемат антисоциални позиции по повечето политически въпроси. Те наивно вярват в пропагандата на величаещите ги политици и десни идеолози, като в същото време чувстват, че трябва да бъдат привилегировани в качеството си на „гръбнак на икономиката“. Тези очаквания се сблъскват с реалното им материално положение и това прави дребните бизнесмени вечно самосъжаляващи се и гневни.

Същото това положение ги прави неспособни на самостоятелна политическа активност, тъй като отделният дребен бизнесмен вижда останалите дребни бизнесмени като конкуренти и трудно се обединява с тях в защита на общи интереси. Затова и най-често дребният бизнесмен се прикрепя към инициативите на едрия бизнес, комуто така или иначе подражава и към чиято класа се стреми да се причисли. Дребният предприемач мисли преди всичко за себе си и рядко взима отношение по обществените въпроси, а когато все пак го прави, неговите непосредствени материални интереси го карат да заема противообществени позиции, които са вредни не само за останалите, но и за самия него. Така например дребните предприемачи се пъчат заедно с едрия бизнес, като най-върли защитници на антисоциални политики, като плоския данък и ниските осигуровки например, тъй като виждат в тях непосредствени облаги за портфейла си. Но за разлика от едрите бизнесмени, които не разчитат особено на публичните услуги, дребните бизнесмени страдат от ефектите на тези политики в лицето на влошеното публично здравеопазване, образование и др., наравно със самите работници.

Дребните бизнесмени са и сред най-податливите на кафява (разбирай фашистка) пропаганда обществени групи, като може и да не представляват гръбнака на икономиката, но пък съставят гръбнака на многобройните националистически партии и формирования в страната. Неспособна да разбере материалното си положение в капиталистическото общество, тази инертна социална класа отчаяно търси лесни обяснения за своите несгоди, които щедро им биват предоставяни от крайната десница, независимо дали това ще са бедняците и ромите, които дребният бизнесмен “хрантути с данъците си”, или “раздутия публичен сектор”, в който дребният бизнесмен разпознава събирачите на данъци, но не успява да идентифицира учителите, които учат децата му, пожарникарите, които пазят имота му или медицинските сестри, които обгрижват неблагодарното му тяло. 

Дребният бизнесмен е маргинал с претенции за хегемон. Той е едновременно порядъчен гражданин за държавата, деспот за работниците си и антисоциален елемент за всички останали. Той е представител на една социална класа, която макар и потискана от едрия капитал и държавата, няма нито политическия потенциал, нито демографския капацитет, още по-малко пък материалния интерес да отправи предизвикателство към статуквото. Така че когато поредният дребен политически мошеник или разпален борец срещу олигархията се напъва да ни представи дребния бизнесмен като основен герой на съпротивата, можем дружно да извикаме в перефраза на римския сенат – “Да го духа дребният бизнес!” 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.