Те я нарекоха „годината на демокрацията“. Американското списание „Тайм“ дори я нарече „година, която ще доведе до промяна на демокрацията“. Милиарди хора излязоха да гласуват в над 80 страни по света, което представлява почти половината от световното население. Въпреки шокиращите заглавия на водещите медии, успяхме да стигнем до края на годината и макар да скърца, демокрацията все още не се е пречупила.

Макар да очакваме, че демокрацията ще продължи да се препъва още доста години, има доказателства, че краката ѝ изглеждат малко разклатени. Продължи спадът на избирателната активност, която непрекъснато намалява от началото на века. Може би част от мотивите за популяризирането на тази „година на демокрацията“ от страна на медиите е, че все по-малко хора смятат, че си струва да се явят да гласуват за някоя от партиите. Вече не са много тези, които вярват, че пускането на бюлетина ще промени значително живота им. Ако това ще бъде просто една и съща стара политика, обвита в нова опаковка, съвсем разбираемо е защо хората не могат да си направят труда да гласуват.

Онези, които се явиха да гласуват, все по-често гласуваха срещу своите правителства. Според вестник „Файненшъл таймс“ всички управляващи в развития свят са загубили част от гласовете си, което се случва за първи път в историята на всеобщото избирателно право. В много страни извън развития свят се наблюдаваше същото явление. Моди в Индия все пак спечели, въпреки че загуби пет милиона гласа и петдесет места в парламента, а АНК в Южна Африка загуби общото си мнозинство и сега ще управлява като част от коалиция. Навсякъде изглежда, че хората са излезли да гласуват срещу правителства, които са ги карали да обедняват, а разходите за живот да се увеличават, или просто не са си направили труда да гласуват. Както в Южна Африка, така и в Япония и Ботсвана партиите, които са били на власт в продължение на десетилетия, загубиха властта си, както и четиринадесет правителства в Европа.

Последните години бяха лоши за обикновените работещи хора. Последиците от рязкото покачване на инфлацията, причинено от Ковид, и енергийната криза, предизвикана от войната в Украйна, не са отминали. Въпреки че сега инфлацията намалява, хората все още усещат последиците от нея върху живота си. Например в Обединеното кралство, където средната годишна сметка за енергия вече е 1738 паунда (4093 лв.), новият министър-председател Стармър започна с атака срещу държавните помощи за зимно гориво за пенсионерите. Междувременно той бе хванат в скандал с приемането на безплатни подаръци от корпоративни поддръжници на стойност 107 000 паунда (252 000 лв.), което стана повод за подигравка с лозунга на кампанията му „за мнозина, а не за малцина“, като в интернет се появиха мемове, изобразяващи го с лозунга „за парите, а не за мнозина“. Отговорите на поддръжниците на Лейбъристката партия от типа „не е толкова лошо, колкото предишното правителство“ не се харесаха на обществеността.

Едва ли е изненадващо, че в западния свят се наблюдава ръст на десния популизъм. Работниците страдат от икономиката, а всички основни политици, независимо от всяка тенденция, се смятат за хора, които не само не помагат на жертвите на икономиката, но и си помагат с каквото могат. Не е изненадващо, че в такива времена наблюдаваме ръст на десния популизъм. Една от характеристиките на тези движения е, че техните политици се представят като нещо различно от нормалните политически елити. Именно това псевдоантиутвърдително говорене привлича избирателите. Когато имигрантите се обвиняват в това, че са виновни за проблемите на работниците, виждаме, за да продължим примера с Обединеното кралство, антиимигрантски бунтове по улиците и избирането за първи път в парламента на Найджъл Фараж и неговата Партия на реформаторите. Това е явление, което се повтаря в цяла Европа с възхода на тези крайно десни партии във Франция и Германия. Тук, в България, то има своя израз не само във възхода на „Възраждане“, но и в избирането на нелепата партия „Величие“ – партията „Исторически парк“.

Така стигаме до вероятно най-голямата новина на годината – преизбирането на Доналд Тръмп за 49-ия президент на САЩ. Голяма роля за победата му изигра антиимиграционната реторика, като той обеща да изгони 13 милиона нелегални имигранти. Също така нападките му срещу политическите елити на Демократическата партия, които не са в контакт с обикновените хора, намериха добър отзвук сред хората, страдащи от опустошителната инфлация и намаляващите реални заплати. Разбира се, Тръмп няма да изпълни обещанията от своя манифест. Невъзможно е да се изгонят 13 милиона имигранти, а войната в Украйна няма да бъде решена за един ден, както той твърдеше. Въпреки това трябва да очакваме, че предстоят трудни времена за имигрантите в Америка. Също така е напълно възможно Зеленски, а не Харис да е най-големият губещ на изборите в САЩ, а Путин, а не Тръмп, най-големият победител.

Путин ще смята, че е имал много добра година. Руската армия бавно, но сигурно напредва в Украйна. С изключение на краткото украинско нахлуване в Курска област, войната върви изцяло в полза на Русия. Приключението в Курск изглеждаше по-скоро насочено към оказване на натиск върху Русия за предстоящите мирни преговори, отколкото в някаква реална военна стратегия. Сега тя е широко разглеждана като провал, който доведе до хиляди загинали украински войници и не успя да подобри преговорната им позиция. След като Тръмп се ангажира със започването на преговори, Путин, който между другото спечели изборите си с 88% от гласовете, ще почувства, че всички карти са в неговите ръце. Само за да бъде краят на годината по-добър за него, победата на проруския кандидат, бивш футболист на Манчестър Сити, като президент на Грузия на последните избори също ще бъде възприета като победа.

Поглеждайки назад към годината, изглежда, че победата на Тръмп е най-важната история на изминалата година. Подозираме обаче, че когато историците на бъдещето погледнат назад към 2024 г., те ще видят събитията в Близкия изток като основна история. Политиците идват и си отиват, но победата на Израел над Иран и неговите съюзници изглежда като истинско събитие, което променя света и има последици, които ще се отразяват в продължение на много години. От Ислямската революция през 1979 г. насам Иран непрекъснато побеждава своите врагове в региона и това, което нарича „Големия сатана“ – Съединените щати. Първо успява да удържи подкрепяната от САЩ инвазия в Ирак в осемгодишна война, в която загиват милион и половина души, а след това през следващите десетилетия бавно увеличава влиянието си в Близкия изток. САЩ похарчиха над три трилиона долара за двете си войни в Ирак, а крайният резултат беше избирането на проиранско правителство. По същия начин американските интервенции в Ливан доведоха до катастрофа. Американските морски пехотинци се приземиха в Бейрут като т.нар. мироопазващи сили, но в крайна сметка бяха принудени да напуснат. Голяма роля за това изиграва смъртта на 241 американски войници, което е най-големият брой загинали американски войници в един ден след Втората световна война, при самоубийствен атентат в казармите им, извършен от проирански бойци. В Сирия, въпреки опитите на Америка и нейните съюзници от Близкия изток, по-специално Турция, Саудитска Арабия и ОАЕ, подкрепяното от Иран правителство на Башар Асад изглежда се задържа на власт. Четиридесет и пет години след Иранската революция станахме свидетели на ирански съюз, включващ Ирак, Сирия, Хизбула и бунтовниците в Йемен, заедно с обсадената Хамас в Палестина.

И все пак колко бързо всичко се разпадна. Иран винаги е смятал, че Хизбула, която има политическо господство в Ливан и е най-силната недържавна военна сила в света, е най-силната му карта срещу Израел. Нападението на Израел срещу Ливан беше безпрецедентна вълна от терор и ужас. От терористичната бомбардировка на хиляди електронни пейджъри, през убийството на Хасан Насрала, лидера на Хизбула, до цялостната атака срещу Южен Ливан и въздушното нападение над Бейрут, Израел на практика унищожи Хизбула в рамките на дванадесет дни. В крайна сметка Иран трябваше да каже на „Хизбула“ да се предаде, тъй като след убийството на лидера ѝ и унищожаването на ръководството от второ и дори трето ниво, тя беше в пълен безпорядък. Резултатът беше победа на Израел, а Нетаняху се превърна от непопулярен политик в победоносен военен лидер. Цената беше близо 3000 загинали ливанци, предимно цивилни, и 1,4 милиона, около една четвърт от цялото население, разселени, срещу само 60 убити израелски войници.

Победата на Израел изглеждаше пълна. И все пак предстоеше още нещо. С настъплението срещу страната им бойците на Хизбула, които подкрепяха сирийския режим, се завърнаха в Ливан. Това, в съчетание с руската намеса в Украйна, позволи на малката офанзива на подкрепяните от Турция бунтовници в района на Хомс да се превърне в пълен разгром на сирийските държавни сили. След близо 14 години война, държавата, без пехотата на Хизбула и руската въздушна подкрепа, се срина за по-малко от две седмици. Сирийските войски нямаха желание да се бият и на практика се разбягаха. От това можем да видим друг пример, след победата на талибаните в Афганистан само няколко дни след американското изтегляне, за това колко бързо могат да паднат правителствата, когато напълно са загубили подкрепата на народа си. Асад, който, нека бъдем напълно ясни, беше касапин, отговорен за стотици хиляди смъртни случаи, избяга в Москва и една ислямска войнствена партия пое управлението. Въпреки че сред сирийските опозиционни сили цари масова радост и се говори за завръщането на милиони бежанци от войната, досега движението изглежда е в обратна посока – членове на християнското, алауитското и друзкото малцинство, които подкрепяха Асад, бягат през ливанската граница. Въпреки че новият лидер на Сирия обеща режим, толерантен към малцинствата, нападенията срещу тях вече започнаха. Подозираме, че ужасът в Сирия далеч не е приключил – от паленето на коледни елхи в градове, където мнозинството са християни, до убийствата на членове на алауитската милиция и цивилни граждани.

Израел се възползва от победата си. Геноцидното клане в Газа продължава. Няма думи, които да изразят степента на ужаса от човешката катастрофа, която се случва там. Израелските войски окупираха останалата част от Голанските възвишения, област от сирийската земя по границата, а светът не каза нищо, тъй като обмисляше последиците от победата на сирийските бунтовници. В момента, в който пишем статията, Израел нанася бомбени удари по подкрепяните от Иран бунтовници хути в Йемен и по подкрепяните от Иран милиции в Сирия и Ирак. За броени месеци военният съюз на Иран, изграждан в продължение на почти петдесет години, беше почти напълно разрушен. Последиците от това са огромни и ще ги усещаме десетилетия напред.

Продължавайки темата за войната, войната в Судан, за която малко се говори, продължи и през втората си година. Въпреки че западните новинарски служби почти не съобщават за нея, близо половин милион души са загинали, а близо три милиона са разселени или превърнати в бежанци.

Климатичната катастрофа продължава с пълна сила. Според Световната метеорологична организация, която ще публикува официалните данни през февруари, 2024 г. ще замени 2023 г. като най-горещата година в историята. Всъщност десетте най-горещи години в историята са били през последното десетилетие. В доклада на СМО се казва, че климатичните бедствия са отнели живота на 3700 души, като най-тежкият дори е тайфунът Яги в Южнокитайско море, който уби 844 души. Испания също стана свидетел на най-голямото „природно“ бедствие в историята си, когато 231 души загинаха, когато за един ден на източния ѝ бряг паднаха нормалните за годината валежи. В допълнение към това климатичните бедствия доведоха до разселването на милиони хора. Както обикновено COP29, конференцията на ООН за изменението на климата, която за втора поредна година се провежда в държава производител на петрол, не успя да предложи никакви решения на продължаващата катастрофа. В този контекст тя насочва вниманието ни към постепенното спиране на въглищната енергетика в Източна Европа, по-конкретно в Полша, Румъния и тук в България. Макар че въглищната енергетика очевидно е в края си, този процес изглежда се предприема с по-голяма загриженост за печалбите на големите компании, отколкото за живота на работещите хора.

Епидемията от насилие срещу жени и момичета продължава по ужасяващ начин. Според доклад на ООН на всеки десет минути една жена е убита от партньора си или от близък член на семейството. Това означава, че всеки ден се убиват 140 жени, т.е. над 50 000 годишно. Като добавим към това и факта, че според оценки 370 милиона живи жени са били жертви на изнасилване или сексуално посегателство, виждаме целия ужас на кризата. През тази година ужасът на тази болест на човечеството бе илюстриран от разкритията по делото за изнасилване на французойката Жизел Пелико срещу съпруга ѝ и още 49 мъже, признати за виновни в многократни изнасилвания в продължение на двадесет години.

В много отношения 2024 г. беше напълно депресираща година, с малко поводи за оптимизъм. За нас в Конфликт тя е показателна за една загниваща социална система, в която войната се е превърнала в норма, унищожаването на околната среда е по-малко важно от печалбите, които се извличат от нея, а домашното насилие срещу половината от човечеството по ужасяващ начин продължава да бъде рутина. По всички тези начини укрепва убеждението ни, че причината за това е икономическата система, която трябва да бъде унищожена.