Когато бъдещите историци седнат да пишат хрониките на 21-ви век, вероятно ще опишат отвличането на венецуелския президент Николас Мадуро като последният пирон в ковчега на стария ред от Втората световна война насам. 

В Конфликт реагирахме с шок, когато чухме за нападението на САЩ над Венецуела. Не заради бомбардировките или убийствата на цивилни – за съжаление, светът вече е свикнал с това. Щатите бомбардираха седем държави през изминалата година. Този акт на агресия беше сред очакваните. Това, което изненада всички ни бе отвличането на държавния глава на чужда държава и пълното незачитане на международното право. 

Историците на бъдещето, възползвайки се от дистанцията на времето, вероятно ще ни кажат, че е трябвало да го предвидим. Всички признаци бяха налице. Когато погледнат назад, ненаказаните действия, като нахлуването на Путин в Украйна и бомбардировките на Израел над страни в Близкия изток, ще бъдат сред предхождащите го фактори. Това, обаче, не ни попречи да бъдем изненадани във вторник сутринта, когато видяхме новините. Описаният като “опасен прецедент” от генералният секретар на ООН терористичен акт, потвърди за пореден път твърдението ни, че не съществува такова нещо като „международно право“.  Случилото се повече напомня на законът на джунглата. 

Защо действията на Тръмп са такива? Лесно е да се каже, че част от причината е неговото его, нуждата му да бъде постоянно в медиите и победата на Мадуро над подкрепяния от САЩ преврат по време на първия мандат на Тръмп. Но това не е всичко. Всички решения на Тръмп са неизбежно свързани с парите. Той открито говори за това как американските корпорации ще поемат контрола над венецуелската петролна индустрия. Това е ключово за разбиране на ситуацията. Венецуела разполага с най-големите петролни резерви в света. Атакувайки Боливарската република, САЩ нанася удар и върху Китай – основният си имперски съперник. Страната е купувач на 80% от венецуелския петрол и обект на мащабни инвестиции от китайски капитал. Сега Тръмп твърди, че щатите ще управляват Венецуела. Не на последно място, това е директна заплаха срещу Куба, държава, която дразни Америка откакто Кастро взе властта през 1959 г. Марко Рубио, държавен секретар на САЩ, ясно заяви, че „пътят към Хавана минава през Венецуела“, като се позова на подкрепата, която тази страна оказва на кубинското правителство. 

Какво ще се случи по-нататък изглежда напълно неясно. Стандартната му позиция (пример, за която е и Газа) е, че ще управляват страната. Въпреки това, американско присъствие на място във Венецуела все още няма. Към момента 15 000 американски войници са пратени в Карибския регион, което едва ли е достатъчна сила, за да нахлуят и окупират страна с 30 милиона души население. Очакванията са за сделка с правителството, което бе заплашено, че ще последват още бомбардировки, ако не направят това, което иска. Това извежда на дневен ред призрака на гражданската война между различни фракции. Добре е да си припомним ужаса, в който се превърна Либия след като САЩ ликвидираха нейния лидер.

Ясно е обаче, че „военните ястреби“ в американската администрация са в разцвет. Силно загрижени остават страни като Иран и Куба, поради доказанията обаче, потенциал на щатите да бомбардират навсякъде по света, доказателство, за което бяха неотдавнашните удари по Нигерия. В момента никой от враговете им не може да се чувства в безопасност. Войната, бял кон от Апокалипсиса, днес язди свободно.