Днес държавния бюджет влиза на второ четене в парламента и този факт изглежда мобилизира всички представители на различните обществени и политически слоеве. Работодателите са в истерия, напуснаха тристранните преговори и свикват протест. Към призивите за протест се присъединява и демократичната опозиция, в лицето на ПП/ДБ традиционно загрижена за материалното (и душевното) състояние на българския бизнесмен, както и Възраждане, които споделят същата загриженост за бедните бг работодатели, с тази разлика, че биха предпочели шефовете да броят пачките си в левове, вместо в евро. Паралелно на мажоретките на бизнеса, на протест излизат и работещите в администрацията и медицинските федерации към Подкрепа, с искания за достойни заплати и условия на труд. На улицата дори се появиха поувяхналите войводи от ВМРО, чиито евро мандати ( и евро заплати) приключиха наскоро, надушвайки кокала на престоящи избори, не толкова заради политическия си анализ, колкото от глад. В центъра на цялата вакханалия стоят неуправляващия Борисов и неуправляемия Пеевски, защитавайки бюджета с проницателната квалификация – възможен. 

Но как се стигна до този най-възможен от възможните бюджети и защо подлудява всички?

В бюджета зее огромна дупка натрупана през последните години заради галопиращата инфлация, безразборните харчове (например за социални помощи за бизнеса) и прехода към военна икономика. България е изправена пред дългова криза. Финансовите машинации на предишните правителства, в които наравно участваха и управляващи и тъй наречената опозиция, целяха да прикрият и да отложат проблема до влизането ни в еврозоната. Новия дълг цели отлагането на проблема, но и неговото задълбочаване.

Подскачащите пред парламента, днес, бизнесмени и техните клакьори, разбира се, са водени от далеч по-прозаични тревоги. Те просто не искат да си платят сметката. Проблемът за тях е елементарен – новия бюджет предвижда увеличение на данъка дивидент с 50% и увеличение на осигуровките с два процентни пункта. Те не искат да ги плащат. И това разбира се е съвсем нормално. Американската дясна „мислителка“ Айн Ранд ни представя фигурата на бизнесмена, като един Атлас, който носи обществото на плещите си, чрез своята предприемчивост, работливост и устрем. Много по-реалистичен (и с по голяма интелектуална стойност) анализ ни предоставят българските й еквиваленти, като Радо Шишарката, които успяват далеч по-умело да уловят характерните черти на бизнесмена, и да ги възпяват много по-забавно от бездарната Ранд. В капиталистическата икономика, предприемачът е преди всичко паразит. От една страна, той паразитира върху своите работници, прибирайки по-голямата част от заработеното от тях. От друга страна, той паразитира върху обществото като цяло. За да извлича лична печалба, той се нуждае от огромна обществена инфраструктура – пътища, по които да превозва стоките си, училища и университети, които да произвеждат годни за експлоатация работници, здравна система, която да ги държи живи и трудоспособни и социална система, която да гарантира възпроизводството им, съдилища и полиция, които да защитават частната му собственост и гигантска администрация, която да я регулира. Бизнесът не може да функционира без всичко това, но в същото време не иска и да плаща за него. Девизът на бизнеса е – национализация на загубите, приватизация на печалбите. И това съвсем не е празен лозунг. Това е основната идеология на текущата ни данъчна система. Данъчната система в България е най-регресивната в Европа. Съществуват два основни вида данъци – преки и непреки. Преките данъци, като данъка печалба и данъка дивидент, наклоняват данъчната тежест върху хората с по-големи доходи – корпорации, собственици на фирми, олигарси и т.н. Непреките данъци, като ДДС се плащат по равно от всички, при потреблението, което пренася данъчната тежест върху хората с по-ниски доходи, най-вече върху работниците. В България, поради системата на плоския данък и данъчните облекчения за бизнеса,  държавния бюджет се пълни преди всичко от ДДС.
Така данъчната тежест се прехвърля от бизнеса върху работещите. 

Данъчната реалност вкарва българския бизнес в комична ситуация. При всяко увеличение на данъците , бизнесът първосигнално реагира така, както реагира навсякъде по света – започва да заплашва обществото, че ще премести бизнеса си в друга държава. Но България е страната с най-регресивна данъчна система в Европа. Където и да отиде, ще плаща по-високи данъци от тук. Българските бизнеси просто няма къде да се изнесат, освен в Сомалия. За трагикомичния ефект от късането на ризи на бизнеса за непоносимата данъчна тежест допринася и факта, че последните години работодателите бяха щедро захранвани със социални помощи от държавата, като например енергийните помощи и помощите по време на пандемията. Може би за това в защита на бизнеса е впрегната толкова разнообразна тълпа – от сладкодумните софийски адвокатчета до проруските патриоти от провинцията. 

По различен начин стоят нещата с протестите на работниците от бюджетния сектор.  Ние от Конфликт, като работническа организация, винаги подкрепяме и ще подкрепяме борбите на работещите за достойни заплати и условия на труд, независимо от формата която приемат. Сегашната им форма е пряка функция на класовото съотношение на силите в текущия момент. Далеч от историческата си роля, големите синдикални федерации са изпразнени от политическо съдържание (и работници) организации, които запазват присъствие преди всички в бюджетния сектор и в няколкото все още функциониращи бивши държавни предприятия. Ние сме далеч от това да обвиняваме синдикатите за настоящата ситуация на пасивност или неефективност. Както посочихме по-горе, те са функция на силата на работниците. От организации за класова борба на работниците, те са сведени до “социални партньори” в тристранката. Затова вместо вълна от стачки в защита на доходите, имаме протести с плакати в обедната почивка. Съответно доходите на работещите все още догонват инфлацията, а реалното им увеличение е мираж. 
Пред всички нас като работници, въпросът стои ребром. България, като част от милитаризиращия се ЕС, преминава плавно към военна икономика. Това личи ясно и в бюджета за отбрана, който е единственото перо радващо се на многократно увеличение през последните години, като увеличението на процента, който отделяме за превъоръжаване надхвърля увеличението на социалните разходи, разходите за здравеопазване и образование. Тази тенденция ще се задълбочава през следващата година, като в комбинация с идващата дългова криза, натиска върху работещите ще се усилва, тъй като, както става ясно от писъците на протестиращите днес бизнесмени,  от нас се очаква да им платим сметката. 
А дали розовите им сънища ще се сбъднат, предстои да видим.