Кабинетът “Желязков” хвърли оставка на 11 Декември под съкрушителния натиск на най-масовите антиправителстени протести за последните години. Правителството падна въпреки нежеланието на Борисов и Пеевски, които със сигурност планираха то да управлява поне до влизането в еврозоната, и въпреки факта, че те все още имаха стабилно мнозинство в парламента. Това показва силата на уличните демонстрации, когато те са масови. 

Но, какво следва от всичко това? Тази седмица президентът започва консултации с парламентарно-представените партии за съставяне на правителство в настоящия парламент, които ще завършат без резултат. След това ще бъде назначен служебен кабинет, който ще трябва да организира седмите поред извънредни избори, някъде в края на февруари или средата на март. 

Можем ли да считаме свикването поредните избори за победа? Зависи. Това определено е победа за опозиционните партии, като Възраждане и ПП-ДБ, които без съмнение ще увеличат процента си. Но победа ли е това за множеството по площадите, което изрази нетърпимостта си срещу корупцията и цялостната ситуация в държавата? За някои отговорът е положителен. Част от хората вярват, че ПП-ДБ могат да получат мнозинство в парламента и да спрат корупцията чрез съдебна реформа. Други вярват, че Възраждане ще спрат ограбването, чрез геополитическа пре-ориентация на страната на изток. Трети очакват създаването на партията на президента, която предлага нещо средно между рецептите на ПП-ДБ и Възраждане, но гарнирано със стабилност. Тези хора за щастие са малцинство и тази статия не е за тях. Огромното мнозинство от хората на протеста нямат доверие на нито една политическа сила и се обединиха под лозунга “всички вън”. Този здравословен скептицизъм се споделя и от мнозинството хора, които не бяха на площада. На последните избори, над 60% от хората не си направиха труда да отидат до урните, дори под формата на наказателен вот. Но това безпрецедентно по размерите си недоверие към политическата класа не успява да произведе алтернатива, а вместо това изключва мнозинството от политическия живот и води до цинична пасивност – “всички са едни и същи”. Така че, за да започнем да мислим за алтернатива, не е достатъчно да не се доверяваме на политическата класа , а трябва да отхвърлим и аполитичността. Ако искаме да се отървем от корумпираните политици, трябва да се политизираме. 

За да разбием цикъла от ентусиазъм-избори-разочарование-пасивност,  важно е да разберем как точно ни лъжат политиците. 

Първо, те ни лъжат за демокрацията. Всички партии, от Меч и Величие, до ПП-ДБ и ГЕРБ ни предлагат една осакатена визия за демокрацията, при която обществото е разделено на професионални политици и пасивен електорат. При тяхната версия на демокрацията от нас се очаква, веднъж на четири години, да пуснем лист в кутия с нашия избор от предварително съставен от партийните централи списък с възможни кандидати, след което имаме право да седнем пред телевизорите и да псуваме до следващите избори. През това време трябва да оставим политиката на професионалните политици. Това не е демокрация. Това е отказ от участието ни в политиката, предоставяйки това право на партийните централи, като нашата роля е да легитимираме техния монопол над политическия живот веднъж на няколко години. 

Политиците развяват европейското знаме и ни сочат западноевропейските държави като пример, докато европейската комисия снизходително ни дава препоръки как да се борим с корупцията. Това е поредната лъжа. Корупцията е ендемична и в западните държави и обхваща всички нива на политическия и икономическия живот. Само преди няколко седмици бившия президент на Франция – Никола Саркози – влезе в затвора за финансиране на кампанията си чрез подкупи. 

Aко рвзхлебдаме корупцията като злоупотреба с власт за собствена изгода, Германия има дори по-висока загуба на пари на глава от населението от измами. Просто е по-малко забележимо, защото Германия има по-висок БВП. И го правят по-хитро – по-малко присвояване на вече разпределени пари за сметка на повече данъчни измами. Всеки гражданин на западноевропейска държава, на който кажем, че гледаме към неговото правителство като пример за борба с корупцията, ще ни се изсмее. 

Разбира се, има някои важни разлики в начините, по които корупцията се реализира в различните държави. Старите демокрации на запад се характеризират с политическа стабилност непозната за държави като България. В тези държави, едни и същи партии се редуват във властта през последните 70 години, а в някои случаи повече от 150 години. Това позволява корупцията да се реализира далеч по-”цивилизовано”, като корумпираните политици могат спокойно да изчакат изтичането на мандата си и да получат своя дял под формата на директорско място в някоя частна корпорация или лукративна служба в международна институция. Политиците на запад знаят, че тяхната партия ще бъде отново на власт и след 5 години и след 15 години и няма нужда да бързат за да получат “своето”. 

В страни като България, корупцията е надпревара с времето. Поради политическата нестабилност, всяка политическа или икономическа групировка се опитва да заграби по-голямо парче от баницата, колкото се може по-бързо, тъй като променящата се конюктура може да я изхвърли от властови позиции за броени месеци. Нови партии се създават, консумират властта и изчезват през няколко години.  Това е основната причина на българските политици често да им се налага да пренасят чували с пари и да крият кюлчета по шкафовете си, вместо да трупат бавно заграбеното в швейцарските си сметки както западните си колеги. Корупцията е налице и в двата случая, като разликата в нейната реализация прави корупцията на запад по-прикрита, но не и по-малка.

Корупцията е повсеместна и препоръките на корумпираните западни политици няма да спрат  кражбите на корумпираните политици в България. Няма да ги спрат и съдебните реформи, които от 20 години се развяват като политически лозунг от всички партии залагащи на “антикорупционен” имидж. 

Промени в нормативната уредба или в законите няма как да спрат корупцията тъй като причините за нея не са в лошите закони, а на съвсем друго място – в икономиката. Това, което създава благоприятна среда за корупцията са неравенствата. Колкото по-икономически неравно е едно общество, колкото повече пари и власт са съсредоточени в малка група хора, за сметка на мнозинството, толкова повече корупция ще виждаме. 

Когато говорим как олигархията управлява България сякаш забравяме, че тя прави това не възползвайки се от лоши закони и няколко “гнили ябълки” сред политиците, а чрез огромната икономическа власт, която й позволява да контролира и партиите, и медиите и огромни части от икономиката. 

Няма значение за кои точно политици ще гласуваме на изборите – промяната на политическите лица не променя съотношението на силите в страната. Коя точно политическа фракция застава на чело на държавата променя само съотношението на силите между различните олигархични кръгове, но не променя съотношението на силите между олигархията и всички нас. 

Докато имаме общество, в което малцина ултра-богати олигарси притежават цялата политическа и икономическа власт над едно обезправено и едва свързващо двата края мнозинство, корупцията е неизбежна. Всеки, който говори че ще бори корупцията, без да адресира проблема с неравенството, е обикновен политически измамник. 

След като установихме, че корупцията не може да бъде преборена с обикновена смяна на лицата в политиката или съдебни реформи, то какво е решението? Политическите партии щедро раздават бързи и лесни решения защото имат нужда да ни мобилизират за избори. 

Истината не е подходяща за предизборен лозунг. Тя е, че няма бързо и лесно решение. За да се борим ефективно срещу корупцията и олигархията трябва да атакуваме самата система, която им дава сила и ги прави възможни. За да отнемем икономическата и политическата й власт, трябва да овластим себе си. И това трябва да започне от работното ни място. Икономическата власт на олигархията се корени именно там. Работниците съставляваме над 90% от трудоспособното население на България.

Не можем да говорим за каквато и да било демокрация , докато мнозинството от работещите сме изправени пред постоянна икономическа несигурност, принудени да сменяме често работните си места или да работим на няколко за да свързваме двата края, заклещени в почти феодални икономически структури или принудени да емигрираме. Синдикални и други работнически организации почти отсъстват, а съществуващите са казионни, недемократични и свързани с държавата.

 На нашите работни места, ние се изправяме срещу властта на шефовете, като индивидуални работници, което ни прави слаби и бедни. 

България е страната с най-ниска стачна активност в Европа, съответно и с най-ниските заплати. Ние трябва да се научим да се обединяваме с нашите колеги в защита на общия ни материален интерес. Борбата за защита на заплатите ни и условията ни на труд ни прави по- независими, не само икономически, но и политически. Как можеш да се противопоставяш на олигархията, ако нямаш силата да кажеш “не” на шефа си? Борейки се за материалния си интерес, заедно с нашите колеги, ние намаляваме неравенствата в обществото и подкопаваме основите на властта на олигархията. 

На второ място, трябва да отправим поглед към нашите политически организации. Всеки, който е членувал в някоя от парламентарно представените партии знае, че въпреки развяването на демокрацията като лозунг, те представляват по същество не-демократични организации. Някои от тях са организирани като активистки структури, например ПП-ДБ и Възраждане, където освен да гласуват, от членовете на партията се очаква да проявяват и политически активизъм като се включват в партийните акции и прояви. Други, като ГЕРБ и ДПС са преди всичко бизнес групировки, където политическия активизъм отстъпва на клиентелизма и общия икономически интерес. Но и в двата случая редовите членове имат малко или никакво влияние върху политиките на партията. Партийните листи се редят от централата в София, а местните активисти трябва да мълчат и да приемат решенията на централното ръководство. Редовите членове трябва да следват сляпо партийната линия или рискуват да бъдат маргинализирани или директно изключени. 

За да бъдем политически субекти, а не обект на нечия политика, трябва да се запитаме доколко демократични са политическите организации, в които участваме. Трябва да напуснем тези, които ни използват като електорат и да се присъединим към организации защитаващи нашия материален интерес като работници, и които са достатъчно демократични , за да ни предоставят реално поле за политически дебат и активно участие във вземането на политически решения.  Ако такива организации не съществуват в нашето населено място, наша работа е да ги създадем. За да бъде истински демократична, една такава организация трябва да бъде изградена от долу на горе, от работниците, от “обикновените хора”, като нас. 

Съществуването на мощни организации даващи ни сила на работното място и политическо представителство отвъд него , е условие за съществуването на каквато и да било реална съпротива срещу олигархията и корупцията в страната.

Тук, под политическо представителство нямаме предвид участие на избори. Нашите политически организации  трябва да разбият електоралните заблуди и да наложат един нов начин на водене на политика , от долу на горе.  

Когато нашите политици ни сочат западна Европа за пример, това е просто пропаганда. Но всяка пропаганда трябва да се базира на реални факти, за да бъде успешна. В действителност , някои западни общества се справят доста по-добре в борбата с неравенствата и корупцията. Но това става съвсем не поради причините, в които пропагандата се опитва да ни убеди. Причината не е, че на запад някак си успяват да си изберат по-честни политици, или пък успяват да прокарат по-качествени закони. Законодателствата ни до голяма степен са идентични. Същото важи и за морала на политическата ни класа. Разликата между България и западните страни е наличието там на мощни съпротивителни движения – огромни работнически организации и хиляди местни независими политически организации, които атакуват политическата и икономическата хегемония на държавата и олигархията всеки ден.

 Ако искаме да ограничим корупцията и неравенствата, трябва да започнем с изграждането на истинско съпротивително движение в България от долу. А ако искаме да ги изкореним , трябва да се обединим със съпротивителните движения в Европа и по света и да демонтираме изцяло системата, която ги произвежда.