Януари се оказа много по-интересен от очакваното месец за България, особено след поредицата събития, с които завърши 2025 година. 

Първите дни след влизането в еврозоната действието се развиваше предвидимо, имайки в предвид замразените на нивото от миналата година заплати и търговците, които при продължаващата липса на регулации изглежда се надпреварваха кой може да вдигне цените най-много за най-кратко време. 

На 14 януари цялата опозиция, заедно с няколко хиляди души, излезе на протест, отново воден от ПП-ДБ пред парламента, искайки изцяло машинен вот на следващите предсрочни избори. Това, разбира се, не доведе до нищо, дори напротив, изборната комисия одобри гласуването да се случва изцяло на хартия, а отчитането да бъде със скенери.

Само на следващия ден протест имаше и във Варна, но по коренно различни причини. А именно – неизплащането на пълните заплати на работещите в окръжна болница “Св. Анна”. Медиците, ощетени вече сериозно от липсата на бюджет за 2026 г., работещи в унизителни условия и за пари, недостигащи дори минималната работна заплата, настояха за достойно заплащане и заплашиха, че ще започнат да напускат в противен случай. Включиха се почти всички работещи в болницата, но реакция от страна на държавата и медиите почти липсваше. Директорът на болницата се оправда с НЗОК – не били изплатили надлимитната дейност на болницата, не стигали парите за пълни заплати. НЗОК от друга страна твърдят, че са платили всичко. 

Болницата, макар и сред по-важните институции в града, както по-голямата част от държавните болници си има и други проблеми. Базата е стара и се руши, пари липсват и за консумативи, на персонала се налага да купува такива за пациентите от собствения си джоб, докато джобовете на директора продължават да се пълнят. А масата често е твърде заета да се смее на карикатури на протести срещу Пеевски и Борисов за да може да погледне или подкрепи работниците в тяхната борба. 

Вървежът на здравната система към тотален колапс не е изненада за никого. Истинската изненада този месец дойде на 19-ти януари, когато Радев в изявление обяви оставката си като президент и участието си в предстоящите предсрочни избори. Ход, който сам по себе си беше очакван и не учуди никого, освен с това, че се случва сега. Повечето критици, както и ние предвиждахме той да изчака до наесен, до изтичането на мандата му, или да минат поне едни безсмислени избори, преди да влезе в политиката. Факторите около това защо решава да го направи сега не са напълно ясни, за разлика от победата му в предстоящите избори, която се очаква да е със значителна преднина. Остават въпросите каква всъщност ще бъде партията му и кой ще присъства в нея. Въпреки очакванията на обществото обаче не предвиждаме нещо уникално в програмата му. Ясно е, че тя едва ли ще се различава от нещата, предлагани ни от останалите – социално консервативни и икономически либерални политики, подкрепящи частния бизнес и традиционното българско семейство, в същото време орязващи отново възможно най-много работниците. 

Радев обаче остава сред малкото български политици, радващи се на някакво положително обществено мнение, и това със сигурност ще му осигури значително по-голямо удобство и публично одобрение от който и да е друг при прилагането на тази програма. 

В този смисъл макар и бившият президент да остава единствената фигура, противопоставяща се ефективно на Пеевски, това в никакъв случай не означава, че с него начело за повечето от нас обстоятелствата ще се подобрят. Такава е природата на съвременния неолиберален парламентаризъм, свободата ни в който може да се сведе само до избора на лицето, прилагащо същите политики срещу нас. В тази система работниците не могат да очакват подкрепа от никой политик или партия, могат да разчитат единствено на себе си.