Усещането, че бъдещето, към което светът отива, е несигурно, продължава да нараства. Най-значимото развитие в това отношение през последния месец беше американско-израелската атака срещу Иран.

Бомбардировките започнаха на 28 февруари. 165 ученички на възраст от 7 до 12 години бяха сред първите жертви на войната, когато училището им беше разрушено от ракетен удар.

Оттогава бомбите не са спирали. Върховният лидер Али Хаменеи, който управлява държавата от 1987 г., членове на семейството му, както и военни командири бяха убити от САЩ и Израел. В отговор Иран използва балистични оръжия и дронове за атаки срещу американски военни бази в Катар, Бахрейн, ОАЕ и Кувейт.

Точните мотиви и цели на Доналд Тръмп и американската армия остават неясни. Изявленията бяха противоречиви и се променяха от ден на ден.

Израел, от друга страна, е по-ясен в целите си: иска смяна на правителството.

Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху започнаха тази война, защото вярват, че няма да пострадат политически. Тръмп се чувства уверен след отвличането на венецуелския президент Мадуро, а следващата му жертва се оказва Куба. Той правилно смята, че поддръжниците му следват него, а не неговите обещания или позиции. Няма значение, че кампанията му беше с претенциите, че е „мирният президент“, който щял да спре всички войни. Така работят култовете към личността.

Нетаняху, от друга страна, коренно промени политиката в региона след 7 октомври, като методично елиминира всички предизвикателства пред израелската хегемония – чрез унищожаването на Хамас в Газа, извършването на непрестанно насилие срещу палестинците в Газа и на Западния бряг, бързото разширяване на селищата, унищожаването на Хизбула в Ливан и завземането на територии в Сирия. Той не срещна достатъчна съпротива, която да спре експанзионистичните му и максималистки цели. Светът до голяма степен остана наблюдател.

Атаката срещу Иран дойде във време на възприемана слабост на правителството. Масов протест срещу покачването на цените и корупцията беше насилствено потушен само няколко седмици преди да започнат бомбардировките, с цената на десетки хиляди жертви и още повече ранени. Изглеждаше като добър момент за удар от гледна точка на Израел и Америка. Израел винаги е искал да свали режима, тъй като Иран е единствената сила в региона, която му се противопоставя – чрез проксита, а сега и пряко. Американската армия си спомня какво се случи с техните хора през 1979 г. и в Ливан от ръцете на сегашното правителство в Техеран.

Тръмп говори за военна кампания, продължаваща около четири седмици. Истината обаче е, че няма никакъв реален план от страна на Америка и целите и стратегиите ѝ се импровизират.

Войната разкри пропастта между думите и делата на западните политически лидери. В нашия обзор на световните новини от миналия месец коментирахме широко хвалената реч на канадския премиер Марк Карни, в която той описа фундаменталния разрив в световния ред, противопоставяйки „приятната измислица“ на реда след Студената война на новата „сурова реалност“, в която големите сили действат без ограничения. Той предложи „средните сили“ да възприемат стратегическа автономия и координация, за да се противопоставят на заплахите, заявявайки, че „ако не си на масата, си в менюто“.

Той не беше единственият лидер, който призовава за стратегическа автономия от Америка. Европейски лидери изразиха подобни, макар и по-разводнени аргументи на Мюнхенската конференция по сигурността в началото на февруари. Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че „Европа трябва да бъде по-независима“. Британският премиър Кийр Стармър говори за преход от свръхзависимост към взаимозависимост. Междувременно германският канцлер Фридрих Мерц заяви, че Европа трябва да се превърне в силен и самоиздържащ се стълб в рамките на НАТО, основан на инвестиции в отбраната и промишлеността.

Когато бомбардировките започнаха, всичко това изчезна.

Гневът около Гренландия и американската надеждност във войната в Украйна беше оставен настрана и всички се присъединиха към Америка и Израел, с изключение на Испания. Лесно е да се разбере обаче – въпреки цялата реторика за стратегическа автономия и независимост от Америка, тези лидери разчитат на Америка във войната и тази зависимост прави невъзможно фундаменталното противопоставяне на Тръмп и/или Нетаняху. Когато са принудени да избират, те предпочитат омаломощен западен съюз, отколкото никакъв съюз.

Тръмп беше изправен пред поредна криза в навечерието на войната с Иран – поетапното публикуване на милиони файлове, свързани с Джефри Епщайн. Картината, която се очертава, е на мощна транснационална мрежа с център Епщайн, която трафикира момичета и млади жени, за да бъдат малтретирани от богати и влиятелни мъже. Освен това файловете показват, че Епщайн е действал като решавач на финансови и политически проблеми в рамките на тази обширна мрежа, както и като свързващо звено между световете на политиката, бизнеса и разузнавателните агенции.

Реалният мащаб на мрежата и безнаказаността, с която тя е функционирала, са поразителни. Обхватът на лицата, замесени във файловете, показва как парите и материалният интерес означават повече от всичко друго. Това е мрежа, която включва всички – от Стив Банън от крайната десница до Ноам Чомски от крайната левица на американския политически спектър.

В САЩ никой не е арестуван във връзка с престъпленията, описани във файловете. Във Великобритания бившият принц Андрю, сега просто Андрю Маунтбатън Уиндзор – името, което семейството приема през 1917 г., за да прикрие произхода си от Дом Сакс-Кобург-Гота, същата династия, управлявала България до 1946 г., братът на крал Чарлз – беше арестуван за нарушение на длъжността. Някога втори в линията на унаследяване на трона, сега той е осми. Има предложение да бъде премахнат напълно от линията на наследяване. Управляващата класа в Британия очевидно смята, че не може да бъде забелязана да не прави нищо. Питър Манделсън, един от най-важните дейци в британската Лейбъристка партия през последните четиридесет години, също беше арестуван за нарушение на длъжността. Той отдавна е свързван с корупция и упражняване на задкулисно влияние. Публикуваните файлове показаха, че е поддържал връзка с Епщайн дълго след осъждането му за склоняване към проституция на непълнолетно лице, както и че е споделял чувствителна правителствена информация с него и с Джейми Даймън от „JP Morgan Chase“ по време на финансовата криза през 2008 г., когато е бил министър в британското правителство. Той посъветвал Джейми Даймън „леко да заплаши“ правителството, за което самият той работеше, във връзка с предложение за ограничаване на бонусите на банкерите.

Щетите за Лейбър непрекъснато се натрупват и започват да се отразяват в резултатите от изборите. Разкритията от файловете на Епщайн около принц Андрю и Манделсън се добавиха към демонизирането на имигрантите от правителството, съучастието му в геноцида на Израел в Газа и кризата с разходите за живот, която не показва признаци на подобрение.

Току-що загубиха частични избори в Манчестър от Зелената партия. Частични избори се провеждат, когато депутат подаде оставка (обикновено опозорен) или почине. Те завършиха на трето място, след дяснопопулистката партия „Реформ“, а броят на гласовете им намаля наполовина. Това беше първият път, в който Партията на зелените спечели частични избори, и първият им депутат, избран в Северна Англия.

Резултатът има по-широко значение отвъд просто този в един район. Той е поредното доказателство, че британската мажоритарна избирателна система, предназначена да произвежда ясни победители и стабилни мнозинства, се разпада. „Зелените“ и „Реформ“ взеха 70% от гласовете, а Лейбъристите и Консерваторите, които доминираха британската политика през целия XX век, получиха само 27% от гласовете.

Партията на зелените във Великобритания под ръководството на новия си лидер Зак Полански се препозиционира като лява популистка партия и нейната привлекателност за гласоподавателите и привържениците на Лейбър, които се чувстват изоставени, изглежда непрекъснато нараства, съдейки по ръста на членската им маса, резултатите от социологическите проучвания и вече и изборните резултати.

Тръмп, Нетаняху, принц Андрю и Питър Манделсън ги обединява едно нещо. Те са действали по начина, по който са действали – било то малтретиране на млади жени и момичета, използване на публична длъжност за лично обогатяване и облагодетелстване на приятелите си, или извършване на геноцид и военни престъпления – защото смятат, че са над всички нас и не трябва да следват същите норми и правила. Тяхната власт идва от парите и достъпа до държавната власт; нашата идва от нашия брой и силата на колективната организация, основана на споделените ни интереси и ценности. Това е единственият начин да се противопоставим на свят, който затваря очи за подобни несправедливости.