Този месец в Червения университет се връщаме към основния исторически разказ. Фокусът ни ще бъде върху периода и събитията, довели до Първата световна война, а също така ще разгледаме как социалистите и анархистите реагираха на нея. Пътя към войната, разбира се, ще ни върне на Балканите, където ще разгледаме две големи войни и атентата, който ще бъде искрата, запалила огъня на войната.

Причини за войната

Войната обаче не бе причинена от убийството на ерцхерцог Франк Фердинанд. Само един много повърхностен поглед към историята би ни казал това. В цяла Европа има общо осъзнаване, че войната предстои. Атентатът е искрата, която запалва огъня, но самият пожар е подготвян от десетилетия. Причините за войната могат да бъдат открити в новата система от съюзи в Европа, породена от възхода на Германия.

Германската империя е създадена през 1871 г. Пруският канцлер Бисмарк провокира Франция да обяви война на Прусия, обединява германските държави в защита на Прусия и след това, след като печели войната, ги обединява в империя, доминирана от Прусия, състояща се от 25 бивши отделни държави. Това превръща новата Германия в най-силната държава на европейския континент. Тя е военно победоносна и има най-силната икономика.

Междувременно на Балканите, продължителния упадък на Османската империя води до образуването на нови държави, както разгледахме по-рано в третата част от тази поредица. Регионът продължава да бъде източник на конфликти и става арена на две войни в навечерието на Първата световна война.

Друг фактор за нарастващото напрежение, довело до голямата война, е краят на периода на колониална експанзия. По това време европейските държави вече са завладели почти целия свят. Въпреки че все още има няколко независими държави, например Китай, по-голямата част от земното кълбо е разделена между европейските нации. Великобритания е основният бенефициент от това, следвана от Франция. Капиталът вече няма къде да се разширява и да създава нови пазари. Германия смята, че не разполага със справедлив дял от колониите. Страните, които са колонизирали света, са тези с атлантическо крайбрежие, предимно Великобритания, Франция, Испания и Португалия. Германия се включва късно в играта на колонизация и има някои колонии в Африка и няколко малки острова в Тихия океан. Те вярват, че като доминираща сила на европейския континент заслужават повече.

Променящи се съюзи

Ото фон Бисмарк пада от власт през 1890 г. Това поставя началото на пренареждането на европейските съюзи. Бисмарк договаря таен договор с руския цар. В този договор пише, че Германия и Русия ще останат неутрални, ако другата воюва с една от другите велики сили, с изключение ако Германия атакува Франция, или Русия атакува Австро-Унгария. Той обаче също така дава отстъпки на Русия на Балканите. България се разглежда като част от руската сфера на влияние и Германия се съгласява да подкрепи действията на Русия за запазване на господството ѝ в Черно море.

Когато Бисмарк пада, новото правителство смята, че договорът е твърде щедър към руснаците.Договорът е оставен да изтече и Германия започва да търси нови съюзи, сближавайки се с Австро-Унгария. Това паникьосва руснаците, които от своя страна започват да търсят нови съюзници. Германците подписват „Тройния съюз“ с Австро-Унгария и Италия през май 1882 г. До август Русия вече е установила основата на това, което ще да бъде наречено „Двойното съглашение“, с Франция, а по-късно с присъединяването на Великобритания –  „Тройното съглашение“. Така е поставена основата на воюващите съюзи от Първата световна война. Въведено е наборна военна служба за народите на великите сили и новите европейски съюзи започват да се готвят за война.

Първоначално британците стоят извън тази система от съюзи. Великобритания има малка армия, но флотът ѝ, островният ѝ статут и зависимостта ѝ от отвъдморска империя ѝ позволяват да остане извън новата мрежа от съглашения. Ентусиазмът на германския кайзер за изграждането на нов флот, способен да оспори британското господство в морето, променя това. Докато европейските държави се концентрират върху изграждането на армиите си, Великобритания и Германия се впускат в надпревара във въоръжаването. Ключът към това е новият британски линеен кораб „Дредноут“.

„Дредноут“ е нов тип линеен кораб. Той е спуснат на вода през 1906 г. Задвижван е от въглища, което го прави най-бързия линеен кораб в света по това време, а освен това има най-големите оръдия. Всяка нация тогава иска да притежава такъв, особено германците, които имат намерение да се конкурират с Великобритания. Британската политика е да има по-силен флот от всеки две потенциални вражески държави взети заедно. Когато Германия започва да строи новия тип линеен кораб, британците са принудени да построят още повече. До 1907 г. британците са в съюз със старите си врагове, Франция и Русия. Това е симптоматично за дълбоките дипломатически промени в този период. Великобритания винаги е била близо до Германия и винаги е била враг на Франция. Целият баланс на силите е разместен.

Криза след криза

Системата от съюзи е изкована и след това засилена чрез поредица от „кризи“. Първата е така наречената „първа мароканска криза“. Тя е предизвикана от посещението в Мароко на германския кайзер Вилхелм II през 1905 г. Докато е на посещение там, кайзерът заявява, че напълно подкрепя суверенитета на султана. Това разгневява французите, които виждат Мароко като част от своята сфера на влияние. Германците и французите започват да мобилизират армиите си и да говорят за война. В крайна сметка решението е намерено на международна конференция, свикана да реши съдбата на Мароко. Германците са принудени да отстъпят и кайзерът е унизен. Следващата криза избухва на Балканите.

До 1808 г. Босна, която все още формално е част от Османската империя, е под ефективен австрийски контрол в продължение на 40 години, след Берлинския конгрес. Австрия решава да формализира политическата си позиция и да анексира Босна. Това действие, което съвпада с официалната Декларация за независимост на България, възмущава сърбите и техните руски съюзници. Австрия започва мобилизация на въоръжените си сили и Русия е принудена да отстъпи. Берлинският договор е изменен и Сърбия приема действията на Австрия. Тук е посято семето на бъдещата криза, предизвикана от сръбски националист, която в крайна сметка ще разпали войната.

Следващата криза отново засяга Мароко. Агадирската криза от 1911 г. отново включва конфликта на френски и германски интереси в района. Германците изпращат военни кораби в Мароко, но британците, подкрепяйки французите, изпращат повече. След преговори германците отново са принудени да отстъпят пред французите, които установяват пълен протекторат над Мароко. Британско-френското сътрудничество се задълбочава и французите стават все по-войнствени към Германия.

Същата година избухва и война между Италия и Османската империя. След като виждат как французите установяват своя протекторат в Мароко, италианците също искат африканска колония. Тъй като Османската империя е силно отслабена и без съюзници, те решават, че Либия е подходяща цел. Османското правителство няма много място са лавиране. Те всъщност предлагат да дадат на Италия практически, ако не и официален, контрол над Либия, точно какъвто британците получават в Египет. Това обаче не е достатъчно за италианците. През септември 1911 г. те обявяват война. Италианците са зле подготвени както военно, така и финансово. Те успяват да превземат крайбрежните градове, но не успяват да проникнат във вътрешността на страната. Османците обаче също са в тежко положение. По времето, когато е подписан мирен договор, който на практика дава на Италия контрол над Либия, на Балканите избухва война.

Либийската война демонстрира на новите балкански държави, Гърция, Сърбия, Черна гора и България, слабостта на Османската империя. Въпреки че тези държави вече са независими, голям брой от етническото им население все още е под контрола на империята. Официалната българска независимост, босненската криза и войната в Либия убеждават балканските държави, че османските земи са лесна плячка. Време е за война.

Балкански войни

Балканската лига възниква в резултат на подкрепеното от Русия примирие между Сърбия и България. Първоначално този съюз е замислен като отговор на засиленото влияние на Австро-Унгария на Балканите, но съдържа и тайни клаузи за война с османците. След това Сърбия подписва съюз с Черна гора, а България с Гърция. През октомври 1912 г. те обявяват война.

Войната е катастрофа за османците. Империята губи 83% от земите си в Европа. Тя е сведена до района около Истанбул, по-малък от днешната европейска Турция. В този момент Одрин става част от България. Втората балканска война го връща на османците. Това е война изпълнена със зверства, която води до ужасяващи нива на насилие срещу цивилното население и масово етническо прочистване в целия регион, предимно, но не само, срещу мюсюлманското турско население. Това от своя страна причинява още по-голяма омраза към християните в османското правителство, което е един от факторите, допринасящи за ужасяващия геноцид срещу арменци и други християнски общности, който започва в империята през 1915 г. Жертвите са милиони.

Лондонският договор, който слага край на войната, създава нови антагонизми в региона. Образуването на нова албанска държава разгневява Сърбия, а уреждането на македонския въпрос, което дава територии на сърбите и гърците, разгневява България. Подготви се сцената за нова война за плячката от победата. България започва да придвижва силите си към спорните райони, а гърците и сърбите сключват нов съюз срещу България още преди Лондонският договор да бъде подписан.

Българската армия, без предварителна консултация с правителството, атакува сръбски и гръцки сили в бившите османски територии. На 29 юни 1913 г. започва Втората Балканска война. Докато първоначално войната върви добре за България, всички балкански държави имат териториални претенции към останалите и Румъния, въпреки мирния договор с България, решава да се възползва от ситуацията и на 10 юли обявява война. Това променя баланса на войната. По времето, когато румънската армия е на 11 километра от София, османците също виждат шанс да си възвърнат загубените територии, докато българската армия е заета на всички останали фронтове, османската кавалерия не среща съпротива, докато напредва в Източна Тракия.

Краят на Балканските войни донася поражение за България. Повечето от земите, които България е завладяла в първата война, са загубени. Сърбия, Гърция, Румъния и османците постигат териториални придобивки в България. На дипломатическо ниво съюзите на Балканите се променят. Русия засилва съюза си със Сърбия, а България, която се чувства предадена от Русия, засилва връзките си с Германия и сформира нов съюз със стария си враг турците срещу старите си съюзници сърбите и гърците. Константинопол, без съюзници сред големите сили, също се стреми към по-тесни връзки с Германия. Съюзите за предстоящата война са определени.

Какво казаха социалистите?

Всички в Европа и света знаят, че войната предстои. Политическите сили на работническото движение са добре запознати с това. Катастрофалната война на Русия срещу Япония от 1904 до 1905 г. завършва с опит за революция. Тази революция поставя идеята за масова стачка срещу войната в дневния ред на социалистите, анархистите и работническото движение. 

На конференцията на Втория интернационал в Копенхаген през 1910 г. Са представени предложения, застъпващи се за обща стачка в противовес на обявяването на война. Въпросът е отложен и е решено окончателно решение да бъде взето на предстоящия Виенски конгрес през 1914 г. Това обаче се оказва твърде късно. През ноември 1912 г. в Швейцария се провежда извънреден конгрес като реакция на Балканските войни. Конгресът се съгласява с антивоененния манифест и в цяла Европа се провеждат масови демонстрации срещу войната. Лидерите на интернационала са убедени, че силата на работническото движение е достатъчна, за да предотврати всеобща война в Европа. Те се утешават с факта, че Балканските войни не са се разпространили в общоевропейска война. Смятат, че това се дължи на силата на организираните работници. Това се оказва илюзия.

Последната криза

Последната криза, която предизвика началото на войната, е предизвикана от убийството на ерцхерцог Франк Фердинанд, наследник на австрийския трон, и съпругата му от сръбския радикал Гаврило Принцип в Сараево на 28 юни 1914 г. Убийците са членове на сръбското националистическо движение „Млада Босна“. Целта им е да освободят Босна от австрийски контрол.

По това време в цяла Европа се обръща малко внимание на убийството. Австрийската държава обаче го вижда като възможност да покаже силата си. Те искат да нанесат военно поражение на Сърбия и да отслабят подкрепата за славянския национализъм в своята империя. Тъй като са загрижени за това как ще реагира съюзникът на Сърбия Русия, те търсят подкрепа от своя съюзник Германия. Германците оказват пълна подкрепа на Австрия, но им казват да действат бързо и да опитат да избегнат въвличането на Русия в конфликта. С тази подкрепа Австрия изпраща ултиматум на Сърбите, който знае, че не могат да приемат. Руснаците се срещат с французите, за да потвърдят съюза си. Австро-Унгария и Сърбия вече мобилизират силите си, и руснаците започват да се готвят за война.

Това е началото на порочния кръг, който води до войната. Европейските държави изграждат силите си от десетилетия и сега е моментът те да бъдат пуснати в декствие. Германската мобилизация последва руската и от своя страна кара френската армия да започне подготовка. Когато Австрия обявява война на Сърбия на 28 юли, подготовката се засилва. Въпреки различните дипломатически усилия за спиране на ескалацията, войната се приближава с всеки изминал ден. Германия, убедена, че шансът ѝ за успех във война на два фронта се крие в бърза кампания за изваждане на Франция от войната, обявява война на Русия и Франция и нахлува в Белгия и Люксембург. Британците, като гаранти на неутралитета на Белгия, отговорят, като обявяват война на Германия. Светът вече е във война. Тя ще продължи малко повече от четири години и ще остави след себе си около двадесет милиона жертви.

Какво направиха социалистите?

Въпреки всичките си хубави приказки преди обявяването на войната, социалистическото движение напълно капитулира пред националшовинизма пред лицето на войната. Всички партии от Втория интернационал във воюващите страни подкрепят войната с почетните изключения на сръбската партия и болшевиките в Русия. Дори фракция от анархистите, водена от руския изгнаник Пьотр Кропоткин, се обявява в подкрепа на войната. Причините им са различни. Тези, които подкрепят антантата говорят за опасностите от германския милитаризъм. Германците говорят за защита на позицията на социалистическото движение в страната. Те също говорят за заплахите, породени от вражеските нации. За тях руснаците са деспотични орди. Въпреки силната опозиция, водена от бъдещите лидери на Германската комунистическа партия Роза Люксембург и Карл Либенехт, Германската социалдемократическа партия гласува за правителствени кредити в подкрепа на войната. Интернационалът предава работническата класа и тя се срива в национален шовинизъм.

Следващия месец ще продължим, като обсъдим съпротивата срещу войната, как работническите бунтове в крайна сметка спряха войната, руската революция и как революционна вълна се разпространи в Европа и света.