В първата част на тази поредица разгледахме Индустриалната революция, която започна през 1760-те години във Великобритания и промени обществото, каквото го познаваме. Видяхме как именно тези промени създадоха силите в обществото, довели до Френската революция. Във втората част ще разгледаме как Индустриалната революция се разпространява в Европа и какви са политическите последици от това. 

Наполеоновите войни приключват през 1815 г. В неделя, 18 юни, британските и пруските сили побеждават френската императорска армия на Наполеон Бонапарт при Ватерло. Това е краят на Наполеон и краят на близо две десетилетия и половина войни, последвали Френската революция от 1789 г. Мирното споразумение е договорено на Виенския конгрес. Този конгрес всъщност започва още през септември предишната година, след първоначалното поражение на Наполеон, когато армиите на руския цар Александър I окупират Париж. Наполеон се завръща от изгнанието си на италианския остров Елба, за да започне нова военна кампания. Преговорите обаче продължават през 100-дневното завръщане на Наполеон и всъщност окончателното споразумение е подписано в началото на юни 1815 г. преди поражението на Франция в битката при Ватерло. 

Конгресът има две основни задачи. Първата е да раздели плячката от войната. Франция е лишена от всичките си териториални придобивки във войната и тези земи са разделени между победителите. Втората е да установи нов европейски ред, изграден върху поддържането на баланс между основните сили и да утвърди консервативния ред. Идеята е това да бъде завръщане към  стария режим  на целия континент. Франция, разбира се, трябва отново да има крал, династията на Бурбоните е възстановена и Луи XVIII става новият монарх. 

Проблемът за европейските монарси обаче е, че макар да успяват да изградят геополитическо споразумение, предназначено да донесе мир на целия континент, те не могат да спрат бъдещето. Именно икономическите промени, породени от индустриалната революция, отправят предизвикателства пред стария режим и с разпространението на тази революция из Европа, тя създава новите класи, самото съществуване на които, заплашва монарсите на стара Европа. 

Белгия става втората страна, която възприема новата икономическа система, дори преди Франция. Подтикната от близостта си до Великобритания и изобилието от въглища и желязо в южната част на страната, Белгия се утвърждава като втората индустриална сила в света. Всичко това се основава или на местното приемане на британски технологии, или на английски предприемачи, които се местят в чужбина в търсене на възможности. В земите, контролирани от Хабсбургската корона, индустриалната революция се появява първо в Чехия с въвеждането на фабричната система в Прага и Бърно, като страната става известна като „Моравския Манчестър“.  В Германия, Рур, районът около Дортмунд, до 1809 г. става известен като „малката Англия“. Фактът, че Германия е разделена на безброй различни държави, забавя разпространението на индустриализацията. Железопътните линии са ключов компонент на съвременния индустриален капитализъм, а усложненията на всички международни граници ги възпират. Когато Германия най-накрая се обединява в една държава през 1871 г., пътят вече е отворен за нея да се превърне в най-голямата икономическа сила в Европа.

Революция във Франция

Именно във Франция обаче отново се разразява политическа революция. Луи XVIII умира бездетен през 1824 г., а по-малкият му брат, Шарл X известен с реакционната си политика, става крал на 66-годишна възраст. Почти веднага той започва да атакува Хартата от 1814 г. Тази харта е правната основа, върху която е възстановена монархията. В нея се посочва, че режимът е конституционен. При коронацията си Шарл обещава да спазва хартата. В началото на царуването си обаче той започва да атакува самата ѝ основа. След осем месеца на власт той въвежда закон „против светотатството“, който включва смъртно наказание за определени престъпления. Това е възприето от мнозина като нарушаване на гаранциите за равенство на религиозните вярвания в хартата. След това Шарл се сблъсква с парламента както по отношение на финансовите обезщетения за аристокрацията, така и по отношение на законите за наследството. Позицията му по тези въпроси се оказва непопулярна и той претърпява голямо поражение по отношение на наследството, а след това и по отношение на опита за въвеждане на закони за цензура. 

Решаващото събитие обаче се случва, когато той решава да разпусне Националната гвардия на Париж, организация, създадена по време на Революцията от 1789 г. Докато Шарл прави преглед на гвардията, те протестират срещу политиката му. В момент, когато е трябвало символично да покажат лоялност на краля, те се обръщат към него с обиди и изискват оставката на министъра му. Всичко това е твърде много за Шарл и той разпуска гвардията на следващия ден. Но той допуска нелепа грешка – не им отнема оръжията. Те ще бъдат използвани отново по време на революцията. 

През март 1830 г. парламентът гласува вот на недоверие към краля и неговото правителство. В замяна Чарлз разпуска парламента. Два месеца по-късно на нови избори радикалите побеждават поддръжниците на краля, спечелвайки близо две трети от местата. В отговор Чарлз отново разпуска парламента, въвежда засилена цензура и ограничава избирателните права. Народът отговаря с революция. 

Юлската революция или „Трите славни дни“ вдъхновява картината „Свободата, водеща народа“. Тя води до възкачването на нов крал на трона, като далечен братовчед на краля става новия конституционен монарх. Две години по-късно има опит за свалянето му от власт и за възстановяване на републиката. Това е вдъхновението за книгата „ Клетниците“ на Виктор Юго. Това въстание е потушено. Монархията във Франция обаче е в края на живота си. Остават ѝ по-малко от няколко десетилетия. Индустриалната революция започва да създава световна система. В миналото селските бунтове са географски изолирани. Както ще видим през 1848 г., когато революцията обхваща континента, съвременният транспорт и комуникации не само водят до по-нататъшно разпространение на новата икономическа система, но и позволяват разпространението на революционни идеи. Следващият месец избухва революция в южните провинции на Нидерландия, която води до създаването на Белгия, а през 1830 г. избухва революция и в германската провинция Брауншвайг, както и неуспешни революции в Италия и Полша. Революцията се разпространява през националните граници със скоростта на влака. 

Първите социалисти

Именно през този период наблюдаваме появата на социалистически идеи. Тези идеи се появяват първо в страните, където Индустриалната революция е най-силна, а именно Англия и Франция. Може би първият социалист във Великобритания е уелският текстилен производител Робърт Оуен, който основава Кооперативното движение. Той печели парите си, подобно на много от възходящата буржоазна класа, от текстилна фабрика. За разлика от повечето от тях обаче, той решава да ги похарчи, за да купи град, създавайки „социалистическа общност“ в Северна Америка. Това продължава само няколко години. След това той се завръща във Великобритания и се включва в профсъюзите и други работнически каузи. 

По-ранен английски радикал е Томас Спенс. Той призовава за обща собственост върху земята и „демократично равенство“ на половете. Французинът Шарл Фурие е друг ранен социалист. На него се приписва първата употреба на термина „феминизъм“ и той твърди, че трябва да има „права на гейовете“ преди термините „гей“ и „хомосексуален“ дори да съществуват. Също във Франция Сен-Симон говори за „работническата класа“ и как трябва да се обърне внимание на нейните интереси, за да има ефективно и справедливо общество. 

Тези ранни пионери по-късно ще бъдат описани като „утопични социалисти“. Макар да се борят за социализъм, те смятят, че той може да бъде осъществен от хора от всички класи, възприемащи техните идеи. Те пренебрегват класовата борба и вярват, че социализмът може да бъде постигнат не чрез социална революция, а чрез силата на аргументите. 

Наред с разпространението на тези идеи от интелектуалци, произхождащи предимно от новите собственически класи, наблюдаваме растежа и разпространението на синдикализма. Произхождащ от Великобритания, той отчасти има своите корени в „приятелските общества“, които функционират като вид ранен взаимен осигурителен фонд, но също така има корени във войнствения „лудитизъм“, който обсъдихме в предишната статия. Тези работнически организации първоначално са жестоко репресирани. През 1820 г. в Шотландия 60 000 работници се вдигат на бунт и започват обща стачка. През 1832 г. стачкуващи работници поемат контрола над град Мертир Тидфил, тогава важен индустриален център, в Южен Уелс. 10 000 стачкуващи работници вдигат червеното знаме (първото му документирано използване) и държат града в продължение на четири дни, докато разпространяват стачката в околните райони. За да неутрализират силата на работниците, собствениците на фабрики искат помощ от правителството, което многократно изпраща армията срещу стачкуващите работници. Резултатът е хиляди убити и криминализация на работническите сдружения.

Въпреки тези репресии, профсъюзите се разрастват масово. Те са легализирани през 1824 г., а през 1842 г. вдъхновена от чартистите обща стачка включва около половин милион работници. Това е най-големият индустриален конфликт на 19-ти век. През 1868 г. в Манчестър е сформиран Профсъюзният конгрес (TUC), федерация от синдикати от всички занаяти и индустрии. Профсъюзите бързо се разпространяват през Атлантика до Северна Америка, както и до Франция, Холандия и Германия. 

На този фон се появява следващото поколение социалистически мислители което се отличава от „утопичните социалисти“ по това, че вярват, че социализмът не може да бъде постигнат само чрез силата на аргументите и установяване на „социалистически общности“, а че се нуждае от преки политически действия от страна на работническата класа. Тук откриваме първите анархисти и комунисти, включително Прудон, Бакунин, Маркс и Енгелс. През 1847 г. Маркс и Енгелс започват да пишат документ, който в крайна сметка ще бъде наречен „Комунистически манифест“ за организация, наречена „Съюз на справедливите“. Когато е публикуван през февруари 1848 г., революцията се разпространява из Европа. Текстът започва с думите: „Призрак броди из Европа – призракът на комунизма“. 

Революция във Франция отново

Революциите от 1848 г. се разпространяват по целия континент и засягат над 50 държави. Трудно е да се говори за причините за всяка отделна революция. Като цяло обаче можем да се върнем към социалното напрежение, причинено от Индустриалната революция, изострено от икономическата криза от 1845-47 г. Основната причина за тази криза е картофената мана. Това е болест по картофите, дошла в Европа от Северна Америка, и днес се помни най-вече като причина за Големия ирландски глад от 1845-52 г., по време на който Ирландия губи почти половината от населението си от глад и емиграция. Тя пристига за първи път в Европа в Белгия през юни 1845 г. и унищожава над 75% от фламандската реколта от картофи през лятото. С изключение на Ирландия, маната причинява около 100 000 смъртни случая, главно в Ниските земи, Германия и Франция. Болестта е спряна едва през 1847 г. Това обаче води до увеличение на цените на храните, причинявайки масово обедняване на целия континент. Работниците и селяните реагират. Само във Франция през 1846 и 1847 г. избухват над 400 гладни бунта. 

Други фактори причиняват нещастия сред селяните. Подобно на случилото се преди това в Англия по време на загражданията, общинските земи са завзети от едрите земевладелци и селяните биват прогонени от земите си. На изток, където крепостничеството все още съществува, въстанията се случват с още по-голяма честота, като може би най-голямото е Галицкото селско въстание от 1846 г. в Австрия. За тези, които бягат в градовете, животът не е много по-добър. Във време, когато цените на храните се увеличават поради глад и суша, масовият приток на хора от провинцията към града води до спад в реалните заплати. Повечето работници на континента по това време все още са занаятчии, а новите фабрики заплашват препитанието им. По подобие на по-ранното английско лудитско движение избухват големи въстания на тъкачи в Лион, Франция, през 1831 и 1834 г. и в Силезия през 1844 г. Пред проблеми е изправена и средната класа, като университетското образование не е в състояние да им осигури работа, която да им позволи да живеят така, както изисква техният статус. Тези, които завършват университет с дипломи, но не могат да си намерят подходяща работа, допринасят значително за революционните сътресения. Нови идеологии, като либерализъм, национализъм и радикализъм, се разпространяват из целия континент, а сред трудещите се – анархизъм и комунизъм. През 1847 г. всички знаят, че предстои революция. 

На 12 януари 1848 г. в Палермо, Сицилия, избухва бунт, но може би истинската искра, която запалва огъня в цяла Европа, е Февруарската революция, която окончателно слага край на хиляда и петстотин години френска монархия. Политическите събрания във Франция са забранени. Това, което радикалите от средната класа правят, за да заобиколят тази забрана, е да провеждат „банкети“. Правителството е наясно с този трик, но не е напълно наясно как да отговори и затова решава просто да забрани следващия банкет, насрочен за 22 февруари. Организаторите заявяват, че банкетът все пак ще се проведе и че ще организират и политическа демонстрация. След това правителството забранява и двете събития и организаторите отстъпват. 

И това изглежда е краят. Работниците и студентите, които са семобилизирали за демонстрацията, обаче отказват да отстъпят и продължават с плановете си. Тъй като всички гвардейци са изтеглени от района, тъй като демонстрацията е отменена, протестиращите на практика не намират никой, който да им се противопостави. Тълпите са твърде големи, за да се справят неподготвените държавни сили, и работниците и студентите започват да издигат барикади. 

Кралят разпуска правителството си, но това не задоволява протестиращите, които искат повече. На 23 февруари конфронтация между войници и демонстранти завършва с клане. 57 души са убити и градът е възмутен. Боевете се разпространяват из целия град. До обяд на следващия ден кралят решава да абдикира и бяга от града, ескортиран от кавалерия. Той пътува до Англия с кораб, предоставен от британците и умира там две години по-късно. 

Парламентът иска да възкачи на трона внука на краля, но революционните тълпи вече не са готови да приемат това. Когато демонстрантите нахлуват в парламента, той няма друг избор, освен да провъзгласи република. Монархията е свършена. В рамките на една седмица новината за революцията се разпространява из целия континент. Във Виена Метерних, австрийският дипломат, който е основната фигура зад мира от 1815 г., заявява: „Е, скъпи мои, всичко приключи!“

Пролетта на народите

До средата на март революции избухват във Виена, Будапеща, Венеция, Краков, Милано, Берлин и Мюнхен. В Австрия, след двудневни улични боеве от 13 до 15 март, Метерних е принуден да подаде оставка и да избяга в изгнание. Императорът е принуден да обещае конституция. Следващата революция избухва в контролираната от Австрия Унгария, където императорът е принуден да признае националния суверенитет, воден от парламент в рамките на Хабсбургската монархия. Революционни правителства поемат властта в Милано и Венеция в контролираната от Австрия Северна Италия. Кралят на Пиемонт-Сардиния обявява война на Австрия и по този начин започва първата италианска война за независимост. 

В Берлин, след еднодневни боеве на барикадите на 18 март, кралят на Прусия нарежда на армията да се оттегли и се ангажира да назначи либерално правителство и да се стреми към германското единство. В по-малките германски провинции революцията се разпространява като горски пожар. Революции се случват в Баден, Пфалц, Саксония, пруския Рейнланд, Бавария и много други. Из целия континент старият режим се разпада. Провеждат се избори за новосъздадените парламенти във Франция, имперска Австрия и шест други национални парламента в рамките на Хабсбургската империя, както и за Франкфуртското национално събрание, което трябва да бъде парламент за цяла Германия. 

Премахването на цензурата и ограниченията върху политическата организация водят до огромно увеличение както на броя, така и на размера на политическите и синдикалните организации. Във Франция, в опит да спре синдикалните вълнения, правителството започва да изготвя закони, съдържащи икономически реформи, и приема декрет за гарантиране на работа на безработните. В целия континент революцията изглежда успешна. 

Досега се концентрирахме върху Франция и Централна Европа, но трябва да се спомене, че революциите от 1848 г. не само засягат други европейски страни, като Дания, Румъния, Ирландия и Холандия, но и започват да имат истински световен аспект, като революцията се разпространява в Южна Америка, а Канада получава автономия в рамките на Британската империя. Протести има дори в Батавия (сега Джакарта) в Холандските Източни Индии. 

Контрареволюция 

През втората половина на годината силите на реакцията се завръщат. Във Франция започва да се очертава разделение между радикалните работници и новото републиканско правителство. Избрано е консервативно правителство, което започва да атакува завоеванията на работническата класа. Левицата е атакувана, като лидерите ѝ са хвърлени в затвора, вестниците и клубовете ѝ са забранени, а „Националните работилници“ – схемата за осигуряване на работа на безработните – са затворени. Това води до два опита за сваляне на новото правителство на 15 май и 22 юни, вторият от които, станал известен като „юнските събития“ е удавен в кръв. 

В Австрийската империя въстанието в Прага е потушено от имперските сили, а в Италия австрийската победа над пиемонтската армия връща контрола на императора в Северна Италия. Местният владетел на Хърватия е насърчен да нахлуе в бунтовна Унгария, което води до началото на войната за унгарска независимост, а когато протестиращите във Виена се вдигат в подкрепа на унгарците и завземат контрола над града за три седмици, силите на монархията изпращат армията срещу града и потушават въстанието, с което се слага край на революцията в Австрия. Австрийският император Фердинанд I (чийто отговор на Метерних, когато той го информира за революцията, е „Но позволено ли им е да направят това?“), е принуден да абдикира и е заменен от по-реакционния си племенник Франц Йозеф I. 

В Германия контрареволюцията започва през есента с примирието в Шлезвигската война. Тази война между Прусия и Дания започна в подкрепа на етнически германски бунтовници в земи, подчинени на датската корона. Примирието е наложено на Прусия от Великобритания и Русия и прието неохотно от франкфуртския парламент. Това предизвика по-нататъшни въстания в целия германски регион от онези, които виждат това като предателство и които са недоволни от бавния темп на политическите реформи. Тези въстания са потушени от германските държави и в Берлин германският кайзер Фридрих Вилхелм IV уволнява либералните си министри и налага нова консервативна конституция. 

Във Франция Луи Наполеон, племенник на бившия френски император, е избран за президент с подкрепата на консерваторите, които очакват от него да възстанови обществения ред и да потисне радикалните работници. „Пролетта на народите“ приключва. 

Триумфът на реакцията и наследството от 1848 г. 

През 1849 г. революцията се разпространява извън големите столици и в по-малките градове на Европа, което води до успехи на изборите във Франция и Австрия. Революциите в Тоскана и Папската държава водят до изготвяне на планове за общ италиански парламент, копиращ германския, и възобновяване на войната срещу Австрия. Поражението на Италия в битката при Новара през март обаче води до триумф на Австрия и абдикация на краля на Пиемонт. Революционната Римска република е победена през юли, а Венеция – през август. 

В Австрия новият император отхвърля парламентарните предложения за реформи, разпуска Райхстага и въвежда нова консервативна конституция за цялата империя, която слага край на унгарската автономия. Унгарският отговор е да обяви пълна независимост от Австрия и да създаде „временно революционно правителство“, което незабавно атакува Австрия, за да си върне унгарските територии. Австрия е в криза и се обръща към руския цар за помощ в „свещената борба срещу анархията“. 200 000 руски войници накланят везните на войната в полза на Австрия и през август Унгария, последната останала революционна държава, е принудена да капитулира. 

В много отношения революцията е възприета като провал. Комунистите и анархистите осъждат това, което те виждат като предателство от страна на буржоазията. За националистите, особено в Италия, Германия и Унгария, мечтите им за национални държави са смазани. За либералите мечтите им за демократично управление са приключили. В повечето страни абсолютистките монарси отново са на власт и дори във Франция президентът Луи Наполеон е избран за император чрез референдум.

И все пак до 70-те години на XIX век повечето от целите на революционерите са изпълнени. Национална държава в Италия е създадена през 1861 г., а Германската империя е провъзгласена през 1871 г. след победата във Френско-пруската война. Реакционните правителства в цяла Европа осъзнават, че не могат да управляват по стария начин и феодализмът е премахнат първо в Германия и Австрия, а след това и в Русия през 1861 г., като същевременно средната класа на целия континент постига политически и икономически успехи. Единствените хора, чиито искания не са удовлетворени, са работниците. 

Революция във Франция отново

Международната работническа асоциация (известна като „Първия интернационал“) е създадена в Лондон през 1864 г. Първоначално. тя е творение на британски и френски синдикалисти, но се разраства и включва представители от цяла Европа, както и широк спектър от политически течения в работническото движение. Организацията подкрепя стачки и работнически борби, но също така заема позиции по международните събития от онова време, подкрепяйки кампанията на Гарибалди за италианска независимост, Съюза в Американската гражданска война (1861-65) в кампанията му за премахване на робството и се противопоставя на руските репресии в Полша. Въпреки че организацията съдържа различни политически тенденции, Маркс е избран да напише учредителните документи на организацията. В  учредителното си слово той обобщава положението на работническата класа в Европа, говори за победата на кампанията на британските синдикати за десетчасов работен ден и завършва с лозунга от  Манифеста  „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“. Работническата класа вече има своя собствена организация, ангажирана с постигането на своето освобождение. 

Френско-пруската война, довела до образуването на Германия, завършва с поражение за Франция. Наполеон III е пленен и в крайна сметка отива в изгнание в Англия, където и той умира две години по-късно. След поражението Националната гвардия и работниците от Париж се вдигат на последното голямо френско въстание от 19-ти век. Те основават Комуната, революционна форма на управление, която след това е копирана от работници в различни части на страната, които се вдигат и основават свои собствени комуни в Лион, Сент Етиен и Марсилия. Въпреки че комуната в крайна сметка е смазана от френски и германски войски, тя служи като вдъхновение за революционерите през следващия век. За известно време обаче работническото движение е в поражение. Интернационалът започва да се разпада поради фракционни борби между анархисти и комунисти и е разпуснат окончателно през 1876 г. Искрата обаче е запалена. 

Във втората част обсъдихме европейските революции от деветнадесети век и създаването на независима политическа организация на работниците. В третата част ще разгледаме по-задълбочено националния въпрос, като обърнем внимание на Балканите, възхода на националните движения тук и упадъка и падението на Османската империя.