Изминалата 2024 година в България ще бъде запомнена като преходна. Въпреки липсата на сериозни социални и политически трусове, годината бе белязана от края на един период и началото на нов, чиито контури тепърва започват да се чертаят, но чието съдържание все още е твърде неопределено. Икономически българската икономика премина от инфлационен етап към относителна стабилност. Политически завърши цикълът от протести, който доведе до преходни правителства и парламенти без мнозинство, без все още на сцената да е излязъл политическият играч, който ще наложи новото статукво. Дори така нареченият „зелен преход“ е в междинно състояние – мините все още не са затворени, но съкращенията са в ход.

## Какво означава това за работниците?

Краят на инфлационния период означава ценова стабилност и предвидимост, но също така и време да се плати сметката на държавните харчове от последните години. Затова новият бюджет очаквано ще предложи нови социални орязвания, замразяване на заплати и увеличение на данъците. Цената за раздутия бюджет в инфлационния период ще бъде платена от същите, които чрез едва догонващите си заплати платиха и за инфлацията – работниците. В същото време високите цени от последните години принудиха много домакинства да теглят извънредни кредити или да преустановят погасяването на старите си задължения. Ефектите от тази частна дългова криза тепърва ще се разгръщат през идната година.

Както инфлацията, така и възстановяването от нея се определят от външни за България процеси, така че има малко значение кой точно стои на кормилото на държавата. Липсата на икономическа алтернатива е и една от основните причини за оттеглянето на електората и рекордно ниската изборна активност. Политическите партии нямат какво да предложат, а когато все пак опитат, дори най-лековерните вече ги гледат подозрително. Затова не е изненада, че единствените нови политически проекти разчитат изцяло на културно противопоставяне, геополитическо разделение или езотеричен национализъм. И трите са напълно изпразнени от икономически смисъл за обикновените хора и затова неизменно имат кратък живот, като не успяват да задържат вниманието на електората за дълго.

## Политическа ситуация

Изглежда никой от старите играчи не печели от сегашната ситуация – БСП е все така на изчезване, като светлина в тунела няма дори след като партията се отърва от Нинова и я замени с безличен триумвират от стари партийни функционери, начело с варненската „медуза“ Гуцанов. ПП-ДБ продължават да губят подкрепа със същата банална неизбежност, с която се чудят как да се коалират с политическите плашила, които използват от години, за да мобилизират електората си. Единственото, което временно им осигури второто място, бе разпадът на ДПС, което всъщност беше и политическото събитие на годината, чиито последствия продължават да разнообразяват иначе доста скучния политически живот.

Печеливши от ситуацията трудно можем да посочим, но да кажем, че има и не-губещи. Например „Възраждане“, които запазват подкрепата си на избори (но не я увеличават) и които успяха да се наложат като легитимна партия в този междинен политически период. Другият не-губещ (но все още не и печеливш) е президентът, който донякъде успява да запази високия си рейтинг на фона на всеобщото сгромолясване, но най-вече защото е привиждан като единствения възможен политически център, около който може да се сформира ново мнозинство, способно да управлява що-годе самостоятелно държавата.

## Геополитическа ситуация

Геополитически, в преходния период, в който се намираме, наблюдаваме интересно разместване на пластовете. Българското общество през последните повече от 150 години на новата ни история винаги е било разделено, с променлив баланс, по оста изток/запад. За първи път от 90-те насам сме свидетели на осезаемо накланяне на везните в общественото мнение в анти-евроатлантическа посока. Парадоксално, това се случва в момент, в който Русия води агресивна война срещу съседна държава.

Повечето поддръжници на анти-западното политическо говорене обясняват този процес с отхвърлянето на „западните ценности“ и либерализма, като това е и основният пропаганден инструмент на позициониращите се в този спектър, предимно националистически формации. Макар че в това обяснение несъмнено има голяма доза истина, налице е и друг, далеч по-силен фактор, който убедително накланя везните, и това е отношението към войната. Независимо от геополитическите си убеждения, мнозинството от хората в страната отхвърлят войната. В този контекст политическите сили, настояващи за ненамеса във войната и нормални отношения с Русия, изглеждат на страната на мира.

Това важи с пълна сила за умерените позиции спрямо войната на президента и БСП, но също и за открито про-руски партии като „Възраждане“. Макар и считана за крайна националистическа партия, каквато несъмнено е във вътрешната си политика, дори партията на Костадинов изглежда умерена външнополитически в сравнение с про-западните ястреби. Без съмнение ентусиазираната подкрепа на евроатлантиците за ескалация и все по-активно въвличане на България и НАТО във войната не им помага в борбата за обществена подкрепа. Като добавим към това и факта, че основните лица на евроатлантизма в голямата политика се свеждат до хора като Борисов и Пеевски, то промяната в обществените нагласи спрямо НАТО и Запада вече съвсем не изглежда толкова парадоксално.

Тази нова реалност, при равни други условия, неминуемо ще доведе до промяна в политическото статукво в страната, като е твърде вероятно през следващите години на кормилото на държавата да застанат политически сили, застъпващи умерено про-руски позиции. Разбира се, едва ли е нужно да обясняваме, че привижданите като поддръжници на „мира“ съвсем не се водят от кохерентна антимилитаристка политическа линия, а от стремеж към опортюнистично лавиране между Изтока и Запада, обслужващо определени донякъде политически, но преди всичко икономически интереси.

## Вътрешнополитически промени

Освен външнополитическа наблюдаваме и вътрешнополитическа промяна. Увеличаващото се влияние на консервативните политики на запад доведе до изостряне на културните войни у нас. Най-ярък пример за това бе серията от атаки на крайни десни срещу кина и театри. Докато тези атаки не са нещо по същество ново за България, техните подбудители и извършители вече не са ограничени до политически маргинали като неонацистите на Боян Расате, а успяват да мобилизират подкрепа сред редица парламентарно представени партии като БСП и „Възраждане“, както и все по-голяма обществена подкрепа.

В същото време видяхме и ограниченията, пред които са изправени крайно десните, както стана очевидно по време на атаката на „Възраждане“ срещу учителите и острата ответна обществена реакция. Докато националистите срещат обществена подкрепа или поне търпимост, когато нападат малцинства като бежанци или гейове, те все още нямат необходимата сила и подкрепа, за да атакуват работници, особено от многобройни и традиционно силни сектори като образованието.

## Класов баланс

Естествено, всеки баланс на силите е временен. Работниците трябва не само да се защитават, но и да атакуват. Но за да имат силата да се изправят срещу доминиращите либерални или националистически политически сили, трябва преди всичко да имат силата да се изправят срещу собствените си шефове на своите работни места.

В този аспект изминалата година бе по-скоро депресираща. Станахме свидетели на неспособността на миньорите и синдикатите в сектора да дадат адекватен отпор на (не)справедливия зелен преход. В сектор здравеопазване пък наблюдаваме резултатите от смазването на голямата стачка в Добрич от предишната година, което доведе до масово обезверяване и апатия през тази. Единствено в държавната администрация бяха проведени някои локални борби с ограничен успех.

Предстоящата дългова криза, изострящата се политическа нестабилност и увеличаващото се културно и геополитическо противопоставяне вещаят потенциално взривоопасна социална обстановка през следващата година. Но дали тя ще бъде поредната преходна такава, зависи преди всичко от икономическата ситуация. Докато световната икономика е относително стабилна, всички тези фактори ще имат ограничено влияние в България, но една икономическа криза незабавно ще махне предпазителя на социалната бомба и ще изкара на повърхността всички противоречия, превръщайки следващите месеци и години в решаващи за бъдещето на страната.