Този текст е писан от група работници и синдикалисти, които напуснахме АРК в началото на 2021 г., за да създадем нова организация. Поради големия мащаб, текстът ще бъде публикуван в четири части, условно разделящи различните етапи от развитието на синдиката и равносметката след 6 години активна дейност. В текста проследяваме историята на синдиката, фокусирайки се върху събитията, в които сме участвали пряко. Освен историята на различните работнически борби, в които участвахме в хронологичен ред, този текст включва анализ и саморефлексия, както на успехите, така и на множеството грешки, които допускахме през годините. Надяваме се победите на работниците в тази история да послужат, като вдъхновение за онези от вас, които, подобно нас, осъзнават нуждата от организация и борба. Също така се надяваме анализа на извършените от нас грешки да помогне на работници и синдикалисти, поели пътя на автономния, базов синдикализъм, да не ги повтарят. 

Как да създадем анархосиндикална организация на вражеска територия?

Синдиката във Варна създадохме през 2014 г. В началото бяхме десетина души от града, като повечето от нас работеха в различни фирми в сферата на услугите и туризма, имаше и един сондьор. Запознахме се на протестите срещу увеличението цените на тока една година по-рано и решихме, че сме анархисти. Затова и синдикатът започна като анархосиндикална инициатива, макар че към това време нямахме какъвто и да било политически или синдикален опит. Оказа се, че в България вече съществува една анархосиндикална организация, а именно АРС (Автономен Работнически Синдикат), разположена в София, затова просто се присъединихме към тях и се кръстихме АРС – Варна. Оказа се, че и при тях няма хора със синдикален опит, нито пък развиващи сериозна синдикална дейност освен организиране на протести по социални теми и първомайски събития. С това започнахме и ние, като към момента бяхме по-скоро активистка група от поддръжници на анархо-синдикализма, отколкото синдикална организация. 

По това време посетихме няколко международни синдикални конференции, които ни помогнаха да се ориентираме.

Важно е да споменем контекста, в който бяхме (а и все още сме) принудени да развиваме организационната си дейност. България е малка страна в покрайнините на Европа, която много хора биха определили като “не особено съществена” политически и иикономически . Тук протичат характерните за цяла Европа процеси: приватизация, либерализация, дерегулация. Но това, което може би я отличава, е екстремеността на тяхното проявление и ефекти – България е най-бедната страна в ЕС с най-ниските заплати, най-ниските пенсии, най-лошите обществени услуги, включително образование и здравеопазване. Това е и страната с най-ниска стачна активност в Европа, а синдикалното членство е малко под средното за континента и обхваща около 18% от работещите, предимно в публичния сектор. Деиндустриализацията, характерна за реструктурирането на европейския капитализъм започнала в края на 70-те и началото на 80-те в Европа, достигна България (и източния блок) с около 10 години закъснение, но затова пък бе извъшрена значително по-бързо и доведе до рязка промяна в икономическата структура на страната и състава на работническата класа. 

От гледна точка на синдикалните и революционни традиции, важно е да се спомене, че в България съществува огромна пропаст между поколенията. Преди 44-та година в страната съществуват сравнително много и сравнително силни революционни организации и синдикати, ала след репресиите през 20-те и 30-те години и установяването на държавния социализъм след това, всички те са или унищожени, или интегрирани в държавния апарат, като днес тези традиции са напълно заличени и няма жив спомен за тях.

Варна е третият по-големина град в страната с население около 350 000 души. Преди основаването на синдиката тук нямаше нито една лява организация, освен ако не броим фиктивните структури на Българската Социалистическа Партия и няколко възрастни комунисти.  

Политически, сред работниците във Варна(а и в страната изобщо) доминират наративите на т.нар. “Преход”, характеризиращи се с върл антикомунизъм в единия полюс и носталгия към социалистическото минало в другия. Пречупени през призмата на Прехода, тези две тенденции придобиват особен облик. Антикомунизмът е обвързан с демократизацията, но и с политиките на свободния пазар, с приватизациите и дерегулациите, както и със западната геополитическа ориентация на страната. Самият антикомунизъм съществува в аисторична форма и е интернализиран от голяма част от населението. Нерядко можем да чуем колега да определя понижаването на заплатите във фирмата или тормоз от страна на шефа като “комунизъм”. Всичко това създава огромни трудности пред работещите не само да действат, но дори да мислят политически. 

Носталгията към социализма пък е дефинирана през призмата на национализма и намира израз най-вече в идеята за “силна държава, силна армия и силна национална икономика”, носталгията по социалната държава от следвоенния период, както и в геополитическа ориентация на изток. Тези тенденции варират, като в големите градове в западната част на страната преобладава антикомунизма, докато в източната част и в малките градове и села, преобладава носталгията.

Първи стъпки

В тази обстановка и вече имайки по-ясна ориентация, започнахме активна дейност. Първият ни синдикален клуб се помещаваше в отворения година по-рано от нас социален център. Впоследствие наехме отделно помещение. В началото на 2015 г. в железницата избухна недоволство. Ръководството готвеше приватизация, а работниците натискаха казионните синдикати да организират съпротива. Недоволството бе толкова голямо, че от КТ “Подкрепа” бяха принудени да обявят протест срещу приватизацията и съкращенията. Ние също решихме да се намесим, но не в инициативата на “Подкрепа”, а чрез отделен протест на варненската ЖП Гара. Успяхме да мобилизираме двадесетина души от нашия новосъздаден синдикат. Появиха се и няколко железничари. Протестът мина успешно, като след него организирахме среща за обсъждане на проблемите в БДЖ и възможностите за съпротива. На нея говорихме за организирането на нелегална стачка и други форми на пряко действие. Срещата и дискусиите минаха отлично, като се включиха и няколко работници от железницата. Двама от тях дори се записаха в нашия “синдикат”. Естествено, не се задържаха дълго. Организацията все още не бе готова да приема нови членове, структурата ѝ беше неясна, нямахме синдикален опит, а и борбата в железниците скоро затихна. 

Това обаче ни даде нужния ентусиазъм и увереност, че можем ефективно да участваме в трудови конфликти и да привличаме работници. През следващите месеци участвахме в множество малки трудови конфликти. В един от тях, при нас дойдоха сервитьорки от нощно заведение в “Златни Пясъци” край Варна. Целият персонал – бармани, сервитьори, хостеси и дори строителните работници, извършили ремонт на заведението в началото на сезона, не бяха получили своите заплати. След кратко проучване установихме, че шефът на нощния клуб е софийска мутра и известен мошеник, от който трудно можеше да се изкопчи нещо по “легален път”. Затова и решихме, че най-добрият ни подход е прякото действие. Заедно с работничките и техни роднини, дошли за подкрепа, организирахме акция пред нощния клуб, разположен в известния хотел “Интернационал”. Това се случи точно на 8 март. Успяхме да направим голям цирк пред хотела. Докарахме дори и местната телевизия, която засне репортаж. От фирмата пък изпратиха частни охранители, които гледаха лошо и ни снимаха с камера, макар да не се намесиха. Резултатите не закъсняха. Час след протеста ни се обади мениджърката на хотела, бясна заради атаката срещу имиджа им точно преди началото на сезона. Още на другия ден шефът на нощния клуб беше изхвърлен. 

В други случаи нещата се случваха много по-лесно. Веднъж при нас дойде строителен работник, също не получил заплата. Със заплашителен тон обяснихме на шефа по телефона, че ако не плати незабавно, то синдикатът ще се намеси. Това беше достатъчно и парите бяха изплатени на работника още същия ден. 

Тактиката ни бе да използваме всякакви средства, в зависимост от конкретния случай. Случваше се да прибегнем и до жалби в Инспекцията по труда. Това понякога имаше ефект, макар в повечето случаи прякото действие да беше далеч по-бързо и ефективно.

Тези малки успехи бяха полезни за да добием синдикален опит. Те обаче, не спомогнаха за масовизиране на организацията. Въпреки че част от работниците, на които помагахме, станаха наши членове, те не се превърнаха и в активни синдикалисти. 

Борбата на работниците от Пикадили

Повратен момент за нас настъпи в началото на 2017 г., когато осемстотин работници на една от големите тогава вериги за търговия на дребно, бяха съкратени и оставени без заплати от шефовете. Когато научихме за ситуацията в “Пикадили”, както и че работниците се организират за протест пред най-големия обект на веригата във Варна, решихме веднага да се намесим. Първо направихме проучване. Фирмата бе обявила фалит, а шефовете се бяха скрили. Оказа се че никой не знае кои точно са собствениците. Фирмата бе регистрирана като офшорка в Кипър, която пък бе собственост на друга офшорна фирма на Сейшелските острови. Отидохме на протеста, който работниците бяха организирали пред най-големия магазин в града и направихме контакт. Помогнахме им да напишат колективно списък с искания и организирахме импровизирано общо събрание след протеста, на което да обсъдим следващите действия. Оказа се, че те също не знаят кой е шефа (или шефовете) на компанията. Според слуховете тя бе собственост на братя Попови (известни с фалирането на голямо предприятие в София), макар да нямаше никаква документирана връзка, която да свидетелства за това. Ситуацията беше трудна. При все че предприятието бе във фалит, а шефове нямаше, то всичките ни досегашни стратегии бяха безполезни. Не можем да атакуваме имиджа на фалирала компания с неизвестна собственост. 

За нас бе важно да подтикнем работниците към колективно вземане на решенията, което да спомогне за тяхното сплотяване, за преодоляване на вътрешните йерархии (повече за тях малко по надолу) и за добиване яснота относно целите и методите за тяхното постигане. Тези срещи помогнаха и на нас, като външни участници, да добием представа за вътрешната динамика в колектива и възможностите за организиране на обща съпротива. Повечето от потърпевшите работеха над десетилетие за веригата. Те се познаваха добре и това беше създало естествено чувство за приятелство и солидарност, въпреки липсата на споделена история за борби на работното място, каквито напълно отсъстваха от колективната памет на работещите. 

На тези общи събрания бяха обсъдени различни стратегии. В началото две работнички предложиха да окупираме магазините, най-вече административните помещения със сейфовете (в които се предполагаше че все още има пари). Идеята бе да възпрем изземването им от банката, която следваше да влезе във владение всеки момент, поне докато не получим уверение, че съдържанието на сейфовете ще бъде използвано за обезпечение на работниците. Въпреки бурната подкрепа от наша страна, този план не бе одобрен от останалите работници, а и нямахме време да го обсъдим по-сериозно, тъй като още на другия ден банката влезе във владение, а сейфовете се оказаха празни. 

Така преминахме към план Б, който беше да атакуваме т.нар. “Фонд за гарантиране на вземанията”. Това е специален орган, създаден според правилата на ЕС, в който всеки среден и голям работодател е длъжен да внася минимални годишни отчисления, които да бъдат използвани за изплащане на заплати в случай на неплащане или фалит на фирмата. Проблемът бе, че в миналото работодателите успяха да пробутат в парламента законови промени, които направиха този фонд недостъпен, въвеждайки нереалистичен срок за кандидатстване. Фондът си стоеше пълен с пари (тогава близо 260 млн. лв.), от които работниците не можеха да се ползват, а под претекст, че фондът е пълен, работодателите бяха прекратили задължителните годишни отчисления. Заедно с работниците решихме да окажем натиск за отварянето на фонда, продължавайки с протестите. 

Насрочихме дата и час, като ден преди това ги поканихме в клуба на синдиката, за да подготвим заедно плакати и транспаранти. Няколко души се отзоваха и докато работихме заедно върху материалите успяхме да се сближим. На другия ден организирахме протест, който започна пред вратите на магазина и завърши пред общината. Включиха се около стотина души от Пикадили и около десет-петнадесет от синдиката. След няколко силни речи се насочихме към банката кредитор, която сега, след фалита на предприятието, бе във владение на неговите активи. Гневните работници обсадиха учреждението и – за ужас на служителите и клиентите – започнаха да блъскат по стъклата. След кратко спречкване с полицията страстите се поуталожиха. 

Впечатление ни направи пренасянето на йерархиите от работното място на протеста. Най-гласовити и активни в началото бяха тези от ниските нива на мениджмънта – супервайзъри и управители на обекти. Мнозинството от работниците пък, преобладаващо касиери и чистачи, бяха пасивни и очакваха лидерство от дребните мениджъри. Но протестите прерастнаха в кампания, която продължи цяла година. Много от активните в началото се измориха и обезвериха. От мнозинството на “обикновените работници” обаче се появиха нови лидери, които бяха решени да докарат борбата до край. Именно те станаха наши членове.С времето, някои от тях спряха да идват на срещи и прекратиха членството си, но няколко души от “новите лидери” не само останаха, но се превърнаха и в едни от най-активните ни синдикалисти. Една от тях, жена от турски произход и бивша касиерка в Пикадили, днес е национален председател на синдиката. Но нека разгледаме подробно хода на кампанията, тъй като тя доведе до някои неочаквани за нас самите развития.  

След големия протест във Варна започнахме да правим редовни срещи с работниците и организирахме още няколко протеста, включително национален такъв в столицата. В него се включиха от тамошните магазини на веригата, както и работници от телекомуникационната компания Макс Телеком, с които бяхме в контакт от известно време и които също не бяха получавали заплати. Фактът, че успяхме да обединим протестите на хора от различни сектори, сблъскващи се с едни и същи проблеми на работното място, за нас бе голям успех. Но голямата изненада дойде когато по време на протеста към нас се присъединиха няколко работници, които никой не познаваше. Когато се заприказвахме, разбрахме, че са от химическия завод “Неохим” в Димитровград и са пропътували няколкостотин километра, за да подкрепят протеста “срещу работодателския произвол”. Невероятно. Впоследствие установихме много близки отношения с тях. Няколко пъти ходихме до Неохим (последно миналата година, когато имаха нужда от помощ за оказване натиск на управата) и в крайна сметка през 2020 г. се обединихме в обща организация, но за това по-късно. 

Протестът в София постигна своите цели. Кражбата на заплатите влезе в национален ефир. След него настроението и ентусиазма бяха докрай приповдигнати. Горе-долу по същото време в манганова мина край Варна избухна нерегламентирана стачка. Дневната смяна миньори се барикадира в мината и отказа да излезе на повърхността. Поводът отново бе кражба на заплати. Заедно с няколко работници от Пикадили организирахме малка демонстрация. Цял ден – наравно с миньори от другата смяна, събрали се отпред в подкрепа на колегите си – блокирахме входа към мината.

Събрахме пари за храна на стачкуващите, която им спуснахме с въже и кофа под земята. Борещите се работници от Пикадили размениха опит и споделиха солидарност със стачкуващите миньори. Беше страхотен ден. В крайна сметка стачката бе прекратена след намеса на казионния синдикат, чийто представител слезе под земята заедно с представител на ръководството и след безчет увещания убеди работниците да прекратят стачката. Въпреки лъжите на синдиката, те така и не получиха всичките си дължими пари. С някои от миньорите все още поддържаме контакти, макар мината вече да не функционира и те да работят на други места.  

Това бе и пикът на протестите в Пикадили. Сетне организирахме още няколко акции на местно ниво, но с все по-намаляваща посещаемост. Бе изминала година от началото на кампанията и поетапно всички започнахме да се деморализираме. Размишлявахме за това как да извлечем нещо хубаво от неизбежния провал, как да обясним на работниците, че макар и да не сме успели да извоюваме заплатите, самата борба е била вдъхновяваща и е отворила очите на много от нас за необходимостта от работническа солидарност и съпротива срещу шефския произвол. Не искахме целият този ентусиазъм, особено на присъединилите се към нас работници, да се разтвори в мътилката на разочарованието и пораженчеството. Но докато обмисляхме как точно да загубим с достойнство се случи нещо неочаквано – спечелихме! Протестите в столицата и медийното внимание към проблема бяха раздвижили зъбчатите колела на политическата машина. В условия на наближаващи избори, няколко опозиционни политици решиха да използват случая за натрупване на социални точки, като внесоха за гласуване промени в закона за фонда за гарантиране на вземанията. Така над 800 работници от Пикадили получиха дължимите си заплати. Нещо повече, отварянето на фонда означаваше, че всички други работници от цялата страна, станали по подобен начин жертви на кражба на заплати, ще могат да получат своите пари от фонда. Над 4000 души се възползваха от това само за една година след отварянето на фонда. Грандиозна победа, която показа как, когато работниците се борят за своите материални интереси, те имат силата не само да победят, но и да спечелят придобивки за цялата работническа класа. Това беше най-голямата ни победа. 

Именно по време на кампанията с работниците от Пикадили настъпи момента, в който вече можехме с право да се наречем истинска синдикална организация, способна да води сериозни борби и да печели.

Автономният синдикализъм е оръжие: борба на работното място и отвъд

Когато през 2014 година създадохме синдиката имахме доста идеалистична представа за работническите борби и нашата роля в цялата работа. Това бяха годините на движението Окупирай, анти-капиталистическите бунтове в Гърция, борбите срещу остеритета в Испания, арабската пролет, антиправителствените бунтове в Турция, Nuit Debout и генералните стачки във Франция и т.н. Ние бяхме силно повлияни от тези движения и най-вече от елементите, които ги отличаваха от предишни подобони бунтове, а именно събранията и асамблеите представляващи опит за изземване на публичните пространства от контрола на държавата и логиката на капитала, както и експерименти с масова пряка демокрация. У нас се беше създало убеждението, че е достатъчно да съберем достатъчно работници на събрание, което да е организирано на пряко-демократичен принцип, и от това само по себе си ще произлязат правилните тактики за борба и ще се зароди радикализъм сред участниците. Естествено, това беше доста наивно и опита, който натрупахме бързо ни върна в реалността. Но въпреки това, конкретните борби, в които участвахме ни показаха не само ограниченията пред организирането ни като работници, но и перспективи, за които не подозирахме в началото.  Борбата с работниците от Пикадили ни показа не само негативното въздействие, което имат управленските йерархии на работното място върху способностите на работниците да се организират за ефективна борба, но и възможните траектории за тяхното преодоляване. Но отвъд дребните тактически въпроси, борбите през първите години на съществуване на синдиката ни разкриха все по-ясно потенциала, който работническата класа има да преодолява изкуствените разделения наложени от капитализма и държавата и да се превърне в двигател за радикална промяна на обществото. Събранията и асамблеите бяха само един от инструментите, с които работническата класа разполага наред с много други, които постепенно започнахме да откриваме. Работниците имат ключова роля в обществото и техните борби трябва да бъдат разглеждани именно в този контекст. Затова, след победите от първия етап на дейността на синдиката, насочихме усилията си към свързването на работническите борби с по-общия контекст на града, общността и многообразието на социални борби съществуващи отвъд работното място, колкото и оскъдни да са те в България. 

Благодарение на борбата с работниците от Пикадили, както и заради множеството дребни победи в по-малките случаи на неизплатени заплати и неправомерни уволнения, добихме известна популярност в града. Все повече работници ни търсеха за съвет или солидарност, повечето чули за нас от техни колеги или приятели, на които сме помагали преди. В един от случаите с нас се свързаха работници от луксозен ресторант в емблематичния за града хотел “Черно Море”. Шефът искаше да ги съкрати без да им изплати заплатите с оправданието, че е фалирал. След разговор с гневните работници, ние веднага се мобилизирахме за действие. Планът беше да действаме по вече изпробваната многократно в синдиката стратегия на покачващо се напрежение – първо започваме с нещо по-дребно, като например статия в интернет в която описваме своеволията на работодателя, която разпространяваме в местните фейсбук групи. След това започваме да звъним на работодателя и да го заплашваме, че ако не плати незабавно синдиката ще започне кампания. Сетне пикет (протест пред вратите на бизнеса му) или го облепяме с плакати и стикери, или и двете. Следва по-голям протест, блокиране на улици и т.н. като идеята е всяко следващо действие да е по-голямо от предишното. Тази тактика създава напрежение у шефовете, които виждат как ситуацията ескалира, което (в повечето случаи) ги кара да платят дължимото. В конкретния случаи работодателят отстъпи още на първата стъпка. След като написахме статия за неговата кражба на заплати и разпространихме името и снимката му, а местните медии споделиха новината, имиджът и фирмата му пострадаха. Така само след няколко дни всички пари бяха изплатени, а част от работничките станаха наши членове. През този период помогнахме и на работници от голяма туроператорска агенция във Варна, на работник от един от местните интернет доставчици и др. 

Въпреки положителните резултати, почти всички водени от нас борби бяха свързани с работници, вече загубили своето препитание. Те се обръщаха към нас защото мислеха, че не могат да се борят сами. Свързването на работниците със синдиката и последвалите борби, независимо дали успешни или не, най-често бяха израз на колективната слабост на работниците, а не на тяхната сила. Ако бяха силни на работно място, ако солидарността между тях беше достатъчно развита, те щяха да са способни да водят и да печелят тези борби и без помощта на нашата организация. Този тип пост-фактум борби не ни позволяваха да участваме в процеса по изграждане на солидарността и работническата сила на самите работни места. По-скоро ни поставяха в ситуация, в която се налага да запълваме тяхната липса, чрез активизъм. Въпреки това, в хода на тези борби някои от работниците, активно участвали наравно с нас, научиха много за нуждата от солидаризиране с колегите и силата на прякото действие, които се надяваме да приложат на практика на следващото си работно място. 

Освен чисто синдикалните борби, организацията разгърна дейност и в различни общностно ориентирани инициативи. 

Срещу колекторските фирми

През 2015 г. започнахме кампания срещу частните колекторски фирми, които тормозят длъжници на телекомуникационни копмании, фирми за бързи кредити и банки. Кампанията се състоеше от серия статии срещу тези фирми, материали със съвети как да се справим с тях, акции с плакати и стикери, както и откриването на “гореща линия”, на която да приемаме сигнали за тормоз. Кампанията беше успешна в смисъл, че с нас се свързаха стотици хора, като понякога получавахме пет-шест обаждания на ден. Успешна бе и в това, че помогнахме на част от тях чрез съвети или правна помощ. Но дългосрочният план, който бе да организираме колективен отпор срещу тези фирми, остана неосъществен поради индивидуалния характер на случаите.

Културни събития и инициативи

Покрай кампаниите и синдикалните конфликти, инициирахме и множество културни събития. Всяка година в центъра на града организирахме работнически фестивал, на който прожектирахме филми на антикапиталистическа, социална и синдикална тематика. Гостуваха ни синдикалисти и революционери от други страни, които разказваха за техните борби. На местно ниво, работниците от “Пикадили” се включваха във фестивала, споделяйки за тяхната борба и победи. Местни банди свириха безплатно, в подкрепа на каузата. Участваха и множество леви и анархистки колективи от цялата страна. С тези събития успяхме да привлечем и доста нови членове от левите активисти, но не и работници или случайни минувачи. 

Друга ежегодна инициатива на синдиката бе организирането на шествие за 1 Май, както и за 8 Март. Организирахме и събития с радикални поети и множество прожекции на филми както в клуба на синдиката, така и на различни централни места из града. 

Мигрантски труд

На конгрес през 2018 г. взехме решение да сме по-активни в сферата на мигрантския труд.,Последните години наблюдаваме тенденция за увеличаване на работниците-мигранти у нас, предимно от Украйна и руските републики, извършващи основно (но не само) сезонен труд. Но България е преди всичко износител на мигранти. Повече българи работят в чужбина (2,5 милиона) отколкото в България (2,2 милиона). Мигрантският труд е основно препитание за повечето българи – както за тези работещи в чужбина, така и за семействата им в България, които разчитат на ежемесечните суми, изпратени им от тях. Той е ключов сектор за българската икономика, при все че работещите в чужбина вкарват повече пари в местната икономика, отколкото всички чуждестранни инвеститори взети заедно. Така за разлика от западните страни, където синдикалистите и политическите активисти се сблъскват с проблемите на езиковата бариера, културните различия, националните разделения и рестриктивния мигрантски режим, тук основният проблем е как да се организираме за борба на работното място, щом по-високата заплата в чужбина е по-лесния изход за преобладаващата част от работниците.

Активността ни в сферата на мигрантския труд бе доста висока. Създадохме “Секция на работниците-мигранти”, която бе по-скоро комисия, отколкото синдикална секция. Чрез нея започнахме преводи на материали касаещи трудовите права в европейските страни, в които работят най-много българи – предимно Англия, Германия и Швеция. Използвахме текстове и материали от SolFed, FAU и SAC, както и други, които успяхме да изровим от интернет, като например материали публикувани от казионните синдикати в съответните страни. Няколко работници от синдиката, които работят сезонно на запад, донесоха детайлна информация за условията на труд, която ни бе много полезна. Организирахме обучения, като разлепихме плакати и раздадохме листовки из местните трудови агенции. Напечатахме книжка относно трудовите права, която раздавахме безплатно на заминаващите, посетили клуба ни. В нея и в онлайн материалите, които изготвихме, се постарахме да синтезираме някои от най-базовите неща, като например държавно-регулирания минимум на заплатата и правата ни като работници в съответната държава, както и контакти на местните синдикални организации. За контакти давахме преди всичко такива на анархосиндикалистки и базови синдикати, но също и тези от казионни синдикати, които разполагат с добри преводачи от български (в Германия например DGB имат няколко българи работещи за синдиката). 

Участвахме активно в десетки конфликти зад граница. С нас се свързваха различни български работници, преди всичко от сферата на транспорта и логистиката. Най-често се касаеше отново за неизплатени заплати или незаконни уволнения. В един от случаите помогнахме на шофьори да получат със задна дата дължимите от немския им работодател пари. В друг, български работници в складовете на XP Logistics край Лондон бяха уволнени за това, че се смяли по време на изпълнението на английския национален химн. Тях свързахме с хора от колектива Angry Workers, които им помогнаха да отвърнат на удара. В трети, в който помагахме на тираджии в Швеция (с помощта на SAC), дори основахме мигрантска секция. За съжаление тя бързо се разформирова поради логистични и организационни проблеми, поради липса на достатъчно време и ентусиазъм у работниците, а и защото борбата удари на камък.

Бюлетин

През 2016 г. започнахме издаването на ежемесечен, печатен бюлетин. В него описвахме актуалните борби на синдиката, очерк за стачки и протести по света, както и теоретични текстове за анархосиндикализма. Беше трудно да издаваме бюлетина всеки месец. Проблемът бе основно в разпространението, което се случваше предимно вътрешно – в клубовете на синдиката, по събития и протести, в които участвахме или организирахме. Но ако теглим чертата на изхабените парични средства и усилия за списването и дизайна, сравнени с броя хора, до които достигаше, бюлетинът бе по-скоро скъпо удоволствие, отколкото реален инструмент, носещ конкретни резултати. 

Образователни програми

През годините проведохме различни инициативи: читателски групи, дискусионни срещи и т.н. През 2018-та година организирахме синдикално обучение заедно с работниците от химическите заводи в Димитровград, на което освен обсъждане на синдикални тактики и принципите на автономния синдикализъм, прожектирахме и филм за работниците от солунската фабрика ВИО.МЕ, които я окупираха през 2011 г. и подновиха производството под работнически контрол.Също така организирахме серия от лекции на тема “История на синдикализма”. Лекциите бяха под формата на презентация и дискусия, занимаващи се със зараждането на работническото движение и заедно с него на различните политически течения – анархизъм, марксизъм и техните разклонения. Тези лекции изиграха важна роля за политическото образование на новоприсъединилите се работници, а и на някои от „старите“ членове на синдиката. 

Протести

Синдикалисти от организацията ни бяха сред активните инициатори на няколко местни екологични протести срещу строителни предприемачи във Варна. Включихме се и в екопротестите на национално ниво през 2017 и 2018 г. Участвахме и като лектори в две екологични конференции, на които поставихме въпроса за връзката между работническите борби и екологията. Един от примерите, които давахме, бе за стачката в мангановата мина в Оброчище, за която стана дума по-горе. Тогава миньорите изнесоха информация относно частната фирма, управляваща мината, от която стана ясно, че управата излива тонове отрова в близката река. Това довело до екологична катастрофа в целия регион. Обсъждахме също и опитите на властта и работодателите да противопоставят екологичните каузи на работническите интереси. На много места работниците застават на страната на работодателите, тоест срещу екологичните инициативи, най-вече под угроза от загуба на работни места. В същото време голяма част от зелените активисти в България са напълно незаинтересовани от социалното влияние на техните политики, което още повече отчуждава работниците. Това важи с особена сила за партията на зелените, която, за разлика от повечето подобни в Европа, открито се позиционира в дясно.

Освен в екологичните протести, в този период участвахме активно и в двата по-големи социални такива. Във Варна те наподобяваха повече недоволството срещу увеличението цените на тока от 2013 г. – класовопресечени протести с преобладаващо участие на хора от работническата класа, за разлика от антикорупционните в столицата, които също бяха класовопресечени, но с по-изявено участие на дребните бизнесмени и професионалните класи, най-вече юристи. Социалното недоволство срещу увеличението цените на горивата през 2018 г. бързо прерасна в искания за по-всеобхватни социални реформи – увеличение на заплатите, намаляване цените на стоки от първа необходимост и национализация. На втория по-голям протест от този тип успяхме да поемем “кормилото”, инициирайки събрание на представителите на различните обособени в протеста групи (мото клубовете, младежката организация на БСП, организацията на майките на деца с увреждания, студентите и др.). На срещата успяхме да насочим протестните искания в по-социална посока и да парираме някои националистически и пропазарни тенденции. Постигайки това влияние осъзнахме, че сме се превърнали в организация от местно значение, фактор в социалния живот на града. 

Членовете на синдиката също нараснаха, макар присъединилите се да бяха или индивидуални работници (записващи се след решаване на лични или дребноколективни казуси, като този в ресторанта) или леви активисти, присъединяващи се, за да помагат за каузата. Но това скоро се промени. 

След като член на синдиката работи за кратко в Градската художествена галерия, десетина работници се решиха да създадат секция на АРС. Това бе и първата ни секция на работно място. Започнахме да се разрастваме значително. Малко по-късно създадохме и ИТ секция, в която се включиха програмисти от различни градове, повечето от тях членове на българската анархистка федерация (ФАБ). Разрастването на синдиката и множеството победи ни дадоха увереност, че сме на прав път, но ни изправиха и пред редица организационни проблеми. Политически това, в което се изразяваше нашият анархосиндикализъм бе противопоставянето на реформизма, на политическите партии и на участието в избори. Наместо това залагахме на самоорганизацията на работниците, класовата борба и революцията като единствен способ за премахване на капиталистическата експлоатация и държавното потисничество. Тактически това се изразяваше в прякото действие и пряката демокрация вътре в организацията. Синдиката се управлява от работниците, които членуват в него на принципа един човек – един глас. Дългосрочната ни цел бе да създадем организация, която да бъде способна не само да води борби на работното място, но и да свързва тези борби с по-общите социални проблеми, тоест да ги политизира. Целта, иначе казано, бе тези откъслечни борби да се обединят в обща, революционна борба срещу системата. Днес все още отстояваме тези позиции, но – и тогава, и сега – ги виждаме като крайно недостатъчни за повеждане ефективна синдикална борба от една принципно класова позиция. До този момент организацията работеше твърде хаотично и въпреки множеството нови хора, все още не успявахме да излезем от рамката на “приятелската група”. Секциите функционираха чрез ежеседмични събрания, които уж бяха демократични и всеки можеше да участва, но реално решенията се взимаха от един-двама от активните синдикалисти. Повечето от организационната работа също се вършеше от единици, които се претоварваха. Нямаше обща политическа линия, нито стратегия на национално ниво, а в някои секции дори и на местно. Нямаше и демократични институции, освен добрите намерения на лидерите “да работим по анархистки”. Горе-долу през този период (2018-2019 г.) пред нас изкристализираха по-конкретните измерения на класовавата борба и изграждането на автентична организация на работещите. За това спомогна както опита ни от досегашните борби, така и влизането в организацията на няколко души със сериозен опит в базовия синдикализъм от различни страни в Европа и близкия Изток. Така очертахме някои от най-важните принципи на нашата организация:

• Преодоляване на професионалните разделения (създаване на синдикални организации обхващащи цялото предприятие, вместо отделни такива за всяка професия);
• Строга класова линия, изразяваща се в борба за всички работници, а не само за членовете на нашите секции;
• Демократична структура. Вземане решения отдолу-нагоре, като всеки член има равен глас с всички останали, а основен орган се явява събранието на синдикалната секция; 
• Пряко действие и изграждане на сила на работното място, вместо преговори и колективни договори.

Стъпването ни на здрави класови позиции отведе синдиката на следващото ниво, както организационно, така и политически. Но наред с това изкристализираха и много от структурните проблеми в синдиката, политическите различия и организационните спънки, за които ще загатнем в следващата част от статията, но ще разгледаме по-подробно в последната.

Базов синдикализъм в публичния сектор?

През 2019 бяха изминали 5 години от създаването на синдиката във Варна. За това време бяхме участвали в множество работнически борби, направихме множество контакти и много работници се присъединиха към нас, някои като симпатизанти, други като членове на организацията. Организацията се промени – имахме регулярни срещи, които бяха все по-масово посещавани, имахме касиери и координатори, съставяхме отчети и планове. Самите ние се променихме – през годините добивахме все повече синдикален опит, но и все по-ясна представа за трудностите, пред които се изправя една синдикална организация от нов тип в България. Както политически, така и чисто организационно. 

Настана време да създадем функционална национална организация, способна да се справи с увеличаващия се брой членове и да положи организационните основи за очакваното още по-голямо разрастване. Това, което ни бе най-потребно, бе организация, способна да произведе и преследва своя обща политическа линия, да поставя стратегически цели и да мобилизира тяхното изпълнение. Концепцията за автономен синдикализъм, която нерядко използвахме като взаимозаменяема с анархосиндикализма, беше твърде обща и неясна. Имахме нужда от организационна и теоретична основа. 

Ново начало: конгресът през 2019 г.

Във Варна започнахме усилена подготовка за националния конгрес, на който да приемем устав и принципи на организацията. Целта на устава бе да постави основите, описани по-горе, както и да установи национални длъжности като координатор, административен секретар, прессекретар и прочее. Принципите следваше да формират идеологическата рамка на синдиката и да не позволят разрастването на организацията да се осъществи за сметка на политическата ѝ линия, а именно заявката ни за борба срещу капитализма и държавата, противопоставянето на разделението на работниците по пол, националност и т.н. С други думи, разглеждането на синдикалната борба в контекста на борбата за изграждане на безкласово общество изградено на принципите на равенството, свободата и взаимопомощта. 

Хвърлихме неимоверни усилия в подготовка на конгреса. Той трябваше да послужи както за поставяне организационните основи на бъдещата ни дейност, така за да ни представи политически пред работниците, с които бяхме действали заедно през последните месеци и години. За събитието очаквахме работниците от Пикадили, група от транспортния бранш и от химическите заводи. Точно две седмици преди конгреса. научихме за проблеми в софийската ни секция. Тя се разцепваше заради скандали и политически различия, най-общо покрай темата за идентичностните политики и национализма, като разцеплението бе съпътствано от декларации, взаимни обиди и обвинения. Всичко това застрашаваше провеждането на конгреса. Не можехме да допуснем враждуващите софийски фракции да го превърнат в цирк, особено при положение, че щяха да присъстват толкова много работници от различни сектори, затова и нямаше как да поканим двете групи. Бяхме принудени да заемем страна. От удобната далечина на времето изглежда, че сме пропуснали възможността да не поканим нито една от тях, което щеше да реши много проблеми в бъдеще, но… Избрахме фракцията, която се противпоставяше на идентичностните политики и наблягаше на работническите борби. Нещо, което съвпадаше и с нашата собствена линия. Ала сред тях бяха налице и обострени националистически тенденции. От варненската секция смятахме, че ще можем да ги повлияем, предлагайки критика както на идентичностните политики, така и на национализма, изхождайки от класови позиции. 

Събитието мина блестящо. Това бе и първият истински конгрес на организацията. Овен изказванията и гласуванията бяха сформирани и работни групи, които да дискутират стратегията на синдиката, както и някои тактически синдикални въпроси. Според много от участниците, това беше най-добре организираното събитие, на което бяха присъствали до този момент в България и всички отделни участници си заминаха изключително ентусиазирани. Освен поставените предварително цели, решихме да сменим името на организацията, за да не задълбочаваме конфликтите с отцепилата се фракция в София. Оставихме на тях името АРС, а ние се прекръстихме на АРК (Автономна Работническа Конфедерация). 

Офанзива в публичния сектор

Със смяната на името и на организационната структура, навлязохме в нов етап на борбата. Създаването на реална национална организация ни позволи да работим върху обща стратегия и фокус. Установяването на длъжности като прес-секретар и административен секретар, секретари и координатори на секции, касиери и т.н., спомогна за разпредeлението на задачите и ни помогна да разширим още повече дейността си. Обособяването на обща каса пък ни помогна да планираме разходите си и да плащаме за дейностите без да се налага някой постоянно да бърка в джоба си за дарения. Много скоро ни се удаде възможност да изпробваме новите си организационни инструменти на практика. 

Протестите на медицинските сестри

През пролетта на 2019 г. избухнаха масови протести в сектор здравеопазване. Хиляди медицински сестри из цялата страна се надигнаха срещу ниското заплащане и лошите условия на труд. По официални данни в здравната система в страната не достигат повече от 30 000 медицински сестри. Специалистите напускат масово страната в търсене на по-добри условия на труд. Оставащите са подложени на тежка експлоатация, непосилни смени и мизерно заплащане. Много от тях отдавна са в пенсионна възраст, но не могат да се пенсионират, защото просто няма кой да ги замести. 

Основната заплата на сестрите е близка до минималната – около 700лв. Принудени са да работят на две или повече места, за да преживяват. Защо няма пари за сестрите? Държавата налива едва 5 млрд лв. от бюджета си за здравеопазване, което ни поставя на предпоследно място в Европа. В същото време, българинът доплаща индивидуално най-много за здравни услуги в цяла Европа – 48% при средно 15% в останалите страни. Огромните разходи са прехвърлени на гърба на пациентите, които плащат два пъти – веднъж чрез здравните си осигуровки и втори път чрез директно доплащане, но те не отиват за подобрение на здравната грижа, а потъват в частни ръце. През 1999г., болниците в България бяха трансформирани в търговски дружества. Беше създадена Националната Здравно Осигурителна Каса (НЗОК) и чрез схемата с т.нар. “клинични пътеки” (известна и като “парите следват пациента”) започна източването на публични средства от системата. Схемата се оказа изключително печеливша – директорите на болници и част от лекарския елит натрупаха милиони, за сметка на работниците в здравоепазването и пациентите. Към масовата кражба се включиха и стотиците изникнали като гъби частни болници в страната, които макар и частни оперират предимно с публични средства от НЗОК от където реализират огромните си печалби.

Ние бяхме в контакт с протестиращите сестри още преди конгреса през 2019-та. На конгреса бяхме взели решение сектор здравеопазване да бъде фокуса на организацията за тази година. В изпълнение на това решение ние задълбочихме контактите си със сестрите и се включихме в протестите – в началото като група работници и синдикалисти солидарни с борбата, а в последствие и като съ-организатори. Исканията на сестрите бяха социално отговорни и дори радикални за българския контекст – драстично увеличение на основната заплата за всички медицински специалисти, равни основни заплати за сестрите в цялата страна, връщане на медицинските стандарти и противопоставяне на комерсиализацията на здравеопазването. 

Протестите започнаха със серия от локални протести пред десетки болници в страната, а после се трансформираха в общонационални при които хиляди медицински сестри (и ние) се стекохме в столицата. Участвахме в организацията на няколко такива общонационални протеста, при които блокирахме улици, организирахме палатков лагер пред министерството на здравеопазването и други подобни акции. 

По време на един от протестите, заедно с медицинските сестри обрадихме централата на най-големия казионен профсъюз КНСБ, чието ръководство беше участвало в уволнението на една от работническите лидерки в най-голямата частна болница в страната – Токуда. 

От централата на КНСБ решиха (или им беше наредено) да се намесят за да укротят съсловието. Така те решиха да организират бутафорен протест с мизерни искания, които да са удобни за властта. Веднага когато научихме за подготовката на казионните синдикати за протест, ние ги атакувахме яростно по нашите медии и призовахме сестрите да бойкотират протеста. Анти-кампанията беше пълен успех – едва няколко десетки души се събраха на фалшивия протест, всичките синдикални представители на КНСБ от различни болници и нито една редова медицинска сестра. Протестът беше фиаско.  

Протестите на сестрите продължиха повече от година, като през това време, сред тях назря идеята за създаване на сестринска организация. 

В нашата организация обсъдихме въпроса на серия от събрания и решихме, че най-правилната стратегия е да помогнем на сестрите да създадат собствена независима организация, вместо да ги убеждаваме да станат секция на АРК. Първо, защото още не бяхме готови организационно да приветстваме няколко стотин, а може би и повече, медицински работници. Второ, защото организацията на сестрите все още не беше създадена и не беше ясно по какъв път ще поеме. Все пак ние не бяхме просто малък синдикат, а такъв, който предлага радикално нов (за България) тип синдикализъм и беше важно тази визия да бъде разбрана и поне до някаква степен споделяна от новата организация, преди да се обединим във формална обща структура. За краткия и наситен със събития период на нашето познанство със сестрите нямахме достатъчно време да обсъдим задълбочено принципите на работа на нашата организация, принципите на автономния синдикализъм. Затова, решихме че вместо да каним сестрите в АРК, по-добре да им помогнем да изградят своя независима организация, като по пътя им помагаме да се организират демократично, като класова организация с фокус към прякото действие и след време, когато организацията вече е стабилна и с ясна визия и посока, да обсъдим как можем да се обединим в обща структура. 

 Включихме се активно в дискусиите относно новата сестринска организация като излагахме аргументи в посока създаване на независима синдикална организация, срещу други предложения като например създаването на асоциация на специалистите по здравни грижи. В крайна сметка сестрите учредиха и двете, но само синдикалната организация бе изпълнена със съдържание. За име на синдиката бе избрано СБМС – Синдикат на Българските Медицински Специалисти. 

Освен в протестите, ние активно участвахме и в създаването на секциите на СБМС в градовете където и ние имахме секции. Във Варна и София, където са най-големите секции на АРК, поканихме медицинските сестри да ползват нашите клубове за срещи, като освен споделянето на самите помещения, голяма част от срещите бяха общи – като работници от АРК присъстваха на срещите на СБМС и обратно, медицински сестри често идваха на срещите на АРК. В последствие започнахме да си делим и наема.

Само за няколко месеца бяха организирани секции из десетки градове и болници в страната, като членовете на новосъздадения синдикат на медицинските сестри набъбнаха до 600-700 души. Реакцията не закъсня. Директорите на болници започнаха репресии срещу активните медицински сестри. Две от синдикалните организаторки в София бяха уволнени по скалъпени обвинения. Последваха още уволнения на председатели на секции на новия синдикат из страната – в Бургас, в Стара Загора и др. Лидерката на варненската секция на медицинските сестри бе атакувана чрез заплахи, а впоследствие и с орязване на заплатата и бонусите.

В последствие почти всички уволнени бяха възстановени на работа от съда, тъй като уволненията бяха напълно незаконни, но ефектът на сплашване бе постигнат. 

Това, което даде основата за създаването на СБМС бяха протестите. В техния пик, на общонационалния протест през Март в София се включиха над 2000 медицински сестри. След повече от година, протестите започнаха да оредяват, което е нормално за такъв тип масови мобилизации. Хората се изтощават, особено когато става дума за хора работещи една от най-тежките професии на света. В същото време, въпреки че основните организатори на протеста бяха няколко сестри от София, участието на медицински сестри от софийските болници беше осезателно слабо. Голямата част от участниците в протестите бяха от болници в провинцията, пътуващи с автобус всеки път до София за общонационалните протести. Това струва пари, не всеки може да си позволи да го прави през месец-два, особено когато работи за близка до минималната работна заплата. 

Така организаторите в София трябваше да проявят креативност за да поддържат “искрата”. На 17 Октомври, малко след поредния общонационален протест, 7 сестри опитаха да окупират от вътре министерството на здравеопазването. Влязоха вътре и отказаха да излязат, докато ние от АРК заедно с двайсетина други медицински сестри им осигурявахме блокадата от вън. Въпреки това след няколко часа преговори блокадата бе вдигната и сестрите излязоха. По-малко от година по-късно, на 7 Март 2020, отново след протест в София, няколко медицински сестри окупираха сградата на Народното Събрание, като влязоха вътре и отказаха да излязат. Окупацията продължи и през нощта, докато правителството не изпрати НСО (Националната служба по охрана) да опитат да разчистят сградата отвътре – при което агентите на НСО атакуваха сестрите, а една от тях успя да избяга и бе заловена едва след впечатляващо преследване по покривите на парламента. 

Въпреки че масовите протести помогнаха за генерирането на необходимия ентусиазъм сред съсловието за създаване на нова синдикална организация, и въпреки, че зрелищните окупации, палаткови лагери и блокирания на улиците вкараха протестите на медицинските сестри като водеща новина във всички национални медии, те не доведоха до изпълнение на исканията на сестрите. Единствените победи, които бяха постигнати, бяха в няколко болници в по-малки градове (Сливен и Карлово) където сестрите организираха ефективни стачни действия и си извоюваха значително увеличение на заплатите. Днес, повече от 2 години след началото на борбите в здравеопазването, можем да използваме този опит за да изведем някои изводи. Най-важния сред тях е първостепенното значение на организацията на работното място. Масовите протести имаха ефект в привличането на внимание към проблемите на съсловието, но в тях няма сила. Силата на работниците е индустриалната сила и тя не е на площада, а на работното им място. Там, където сестрите успяха да се организират на работните си места и да поведат борба директно срещу непосредствените си шефове – там борбата беше успешна. Това, което сестрите трябва да направят, и това, което всички работници водещи борба трябва да направят, е да фокусират своите сили върху конкретните си работни места, върху ежедневната борба с непосредствените началници. Само така работниците могат да изградят необходимата сила да подобрят не само своите условия на труд и заплащане, а и тези на целия сектор и на цялата работническа класа. Едва когато като работници имаме силата на собственото си работно място да кажем „не“ на началниците, тогава можем да обединим тези сили и да извоюваме победи и на национално ниво.  

За да започнем дискусия именно по тези въпроси, в началото на 2020-та година, във Варна решихме да започнем да издаваме синдикален бюлетин с фокус върху здравеопазването. Заедно с някои от активните сестри във Варна измислихме името – “Медицински Будилник” и започнахме колективна работа по списването му. Идеята бе той да бъде наш независим глас в сектора. Бюлетина се издаде както в електронен вид (създадохме му уебсайт http://sestri.avtonomna.com/) така и на хартия, като първия тираж беше 800 бройки, и голям 40 страници. Половината статии в него бяха дело на медицински сестри, другата половина на синдикалисти от АРК. Използвахме медицинския бюлетин както за да разпространяваме новините от борбата на медицинските сестри из болниците (медицински сестри от СБМС ни помогнаха с разпространението в десетки болници из различни градове на страната), интервюта с медицинските сестри на първа линия в борбата и анализи на ситуацията в здравеопазването, така и за да предлагаме различни тактики и стратегии за придвижване напред на синдикалните борби. В първия брой аргументирахме идеята за създаване на синдикална организация, а не на асоциация. Във втория, при който синдикалната организация вече беше факт, разпространихме идеята за организиране на общонационално индустриално действие под формата на отказ от извънреден труд (overtime ban), което предизвика доста дискусии. Предвид специфичния характер на дейността на медицинските сестри, рестриктивното законодателство, както и поради слабостта на новия сестрински синдикат в повечето болници, ефективна стачка би била много трудно осъществима на национално ниво. Но отказа от извънреден труд би могъл да бъде успешен. Като се има предвид колко много болниците разчитат на извънредния труд на сестрите, този тип индустриално действие би имал сериозен ефект. За съжаление дискусиите не доведоха до реална мобилизация, и основните лидери на медицинските сестри в София продължиха с това, което правиха до момента – да организират протести и зрелищни акции извън болниците.  С началото на пандемията акциите и протестите затихнаха, а активните сестри се насочиха към създаването на нови структури и включването в колективните трудови договори по места.

Борбата на транспортните работници

През есента на 2020-та година във Варна избухнаха протести в градския транспорт. Това се случи след като от ръководството обявиха, че възнамеряват да съкратят над 300 кондуктори. При получаването на новината, работниците бяха излезли на спонтанен протест пред автобусното депо. Когато научихме за протеста веднага се свързахме с нашите контакти в Градски Транспорт – Варна (които имахме още от времето на конгреса през 2019-та в който участваха и работници от градски транспорт) и се информирахме за ситуацията. Градски Транспорт – Варна е общинско предприятие и както повечето публични предприятия в страната е силно синдикализирано – в предприятието действат 5 синдиката, които обхващат 100% от работниците. Въпреки това, нито един от синдикатите не искаше да подкрепи протестиращите транспортни работници. Но ние щяхме да ги подкрепим. Причината за съкращенията беше въвеждането на автоматична система, за таксуване, която правеше трудът на кондукторите излишен. Ние естествено не сме против технологичния прогрес, но сме против това 300 работници да бъдат съкратени по средата на зимата, в разгара на пандемия и то без адекватно обезщетение. Затова се обединихме около исканията за отлагане на съкращенията поне до пролетта и 3-пъти по-високо обезщетение за работниците от предвиденото в заповедта. 

 Организирахме серия от събрания в клуба на синдиката на които идваха средно между 15 и 30 транспортни работници – предимно кондуктори (тъй като съкращенията щяха да ударят именно тях), но и шофьори, които искаха да ги подкрепят. Заедно с работниците организирахме още един протест в автобусното депо. 

Работниците решиха протестът да е в 4:30 сутринта, защото тогава шофьорите застъпваха смяна и щеше да е най-оживено, а разчитахме на подкрепа и от тях. Това беше най-странното време на денонощието, в което сме правили мобилизация, но въпреки това успяхме да се мобилизираме. Протестът мина добре, но не с особено голяма активност нито от шофьорите нито от по-голяма част от кондукторите, които се страхуваха да говорят по мегафона и да участват активно за да не ги нарочат като лидери. 

След това организирахме един по-голям протест, този път пред Общината. В него се включиха повече работници и нямаше толкова страх защото бяхме далеч от депото и погледите на ръководството. Получихме и сериозно медийно отразяване. Освен прякото действие, задействахме и всякакви други инструменти, с които разполагахме – писахме статии, заснехме серия от видеоклипове в автобусите на градски транспорт, писахме писма до европейската комисия отговорна за финансирането на проекта по който бяха въведени машините заради които хората щяха да бъдат съкратени, организирахме срещи с медицински сестри от Варна, които написаха декларация  в солидарност с транспортните работници.  Но протестите и другите действия не бяха достатъчни, трябваше индустриално действие, което да принуди управата да отстъпи. Проблемът бе, че работниците нямаха никаква индустриална сила – те бяха станали излишни, а машините вече бяха инсталирани в автобусите. Как да стачкуваш, когато компанията и без това няма нужда от труда ти? Единственото на което можехме да разчитаме бе шофьорите да се присъединят към стачката от солидарност и да откажат да изкарат автобусите от депата. Това беше стратегията, макар и доста рискована и на тази база започнахме действие. Организирахме серия от събрания с кондуктори и шофьори. Учредихме секция на АРК в Градски Транспорт в която влязоха около 50 души – основно кондуктори, но и няколко шофьори и механици. Внесохме до управата уведомление за започване на ефективни стачни действия. Решихме да действаме по законовия ред защото работниците се страхуваха от нерегламентирана стачка, което беше доста обоснован страх като се има предвид уязвимото им положение, липсата на индустриална сила и факта, че рискуваха да загубят и малкото обезщетения, които управата им подхвърляше. От управата опитаха всичко за да ни спрат да внесем официалните документи за стачката – барикадираха се в офисите си и не допускаха никой да влиза в сградата. Местната Инспекция по Труда също се включи като съучастник на директора на Градски Транспорт, като от там отказваха да приемат документите и жалбите ни. В крайна сметка това забавяне ни изправи пред ситуацията да стартираме стачката само седмица преди влизането в сила на съкращенията. Липсата на време, както и липсата на ясно изразено желание от страна на шофьорите да се включат в солидарност с колегите си, наклони везните и на събранието 2 дни преди уречения старт, заедно с работниците решихме да отменим стачката. Седмица по-късно съкращенията на работниците влязоха в сила и 300 души загубиха работата си. Въпреки неуспеха, работниците бяха благодарни за това, че застанахме до тях в борбата и бяха впечатлени от действията на синдиката, които не приличаха на нищо, което бяха виждали досега от казионните синдикати. Затова, след края на протестите и съкращението на кондукторите, група шофьори решиха да учредят секция на АРК в Градски Транспорт. След опит да се включим в колективния договор в предприятието, действие необходимо за да не загубят членовете на нашия синдикат всичките си социални придобивки, казионните синдикати в съучастие с ръководството успяха да ни финтират и да ни изолират от договора, чрез предоставяне на фалшиви документи (с помощта на Инспекцията по труда) и други хватки. След това започнаха и репресии, като синдикалистите от новоучредената секция започнаха да получават заплахи срещу себе си и своите близки. Двама от тях се отказаха от синдиката заради репресиите, а останалите бяха обезверени. Така решихме новоучредения синдикат да не се обявява публично докато не съберем достатъчно хора като бройка и като увереност за да устоят на атаките на ръководството.

Интер-синдикални срещи

В разгара на борбата в Градски Транспорт решихме да започнем инициатива за организирането на ежемесечни интер-синдикални срещи. Идеята бе, веднъж в месеца да се събираме работници и синдикалисти от различните сектори и работни места от региона, в които имахме секции или поддръжници. На първата среща присъстваха работници от АРК – Варна, ИТ секцията, секцията в Художествената Галерия, както и шофьори от Градски Транспорт, кондуктори и медицински сестри. Срещата бе изключително продуктивна, особено като се има предвид че се случи в разгара на борбата в Градски Транспорт – работниците обмениха опит, обсъдиха се тактики и сратегии и бе споделена солидарност между работниците от различните сектори. След това проведохме още една подобна среща, която също беше ползотворна, но временно спряхме с организацията им поради вътрешни проблеми в АРК и пандемията. Смятаме че този тип събрания са от ключово значение за изграждането на класова солидарност в региона и възнамеряваме да ги възобновим при първа възможност. 

През лятото на 2020-та година, организирахме синдикално обучение, на което се събрахме най-активните работници от АРК, от синдиката на медицинските сестри и от химическите заводи в Димитровград. Идеята бе да предложим за дискусия принципите и тактиката на автономния синдикализъм. Тъй като ние организирахме дискусионния панел в него включихме няколко точки, сред които най-важните (според нас) принципи на базовия синдикализъм -преодоляването на професионалните разделения, борба за цялата класа, а не само за членовете на синдиката, самоорганизация и работническа сила вместо преговори и колективни договорки и др.

Дискусията беше оживена и интересна. Някои от въпросите предизвикаха спорове и не бе постигнато единодушие. На тази среща от другите организации дойде предложението трите синдиката да се обединим в обща организация – НКТ (Национална Конфедерация на Труда). Тази организация стана факт само няколко месеца по-късно. Процесът на учредяването й пък се превърна в катализатор за разпада на АРК и нашето напускане на организацията. Именно този процес ще разгледаме в следващата и може би най-важна част на този текст.

Анализ и саморефлекция

От началото на 2020 година година, във Варна бяхме започнали процес по анализ на досегашните ни действия като организация, от който произлезе сериозна критика срещу избраните организационни форми и стратегията за привличане на членове към синдиката. Борбите с медицинските сестри, с транспортните работници и опита ни със секцията в Градската Галерия бяха в основата на тази критика. АРК не само не успяваше да се противпостави на казионните тенденции сред приятелските ни синдикати и новоучредените секции, но и самите ние действахме все повече като казионен синдикат и доставчик на “синдикални услуги”. В същото време, в стремежа си да привличаме нови членове правехме все повече компромиси с политическата линия на синдиката. Концепцията за Автономен Синдикализъм (стъпващ на традициите на анархосиндикализма) започна да се размива, като влизането в организацията на десетки нови членове, повечето от които или напълно аполитични или залитащи към либерализъм и/или национализъм, само допринесе още повече за този процес. По същото време между двете най-големи секции на АРК, софийската и тази във Варна – се появиха тежки конфликти относно въпросите за национализма в организацията.  Софийската организация все по-открито завиваше на дясно, като неуспеха ни като организация да адресираме тези проблеми доведе до напускането на организацията от няколко души от варненската секция.

Тези политически несъгласия бяха съпътствани и от лични конфликти, които също допринесоха за изостряне на пропастта вътре в организацията. 

На този фон, трябваше да започнем дискусиите за обединението с медицинските сестри и работниците от Неохим.

Предложението за учредяване на обща конфедерация дойде по-бързо от колкото очаквахме. Разбира се ние също искахме да се обединим в голяма обща организация, но виждахме това в бъдещето. Нашия план за настоящето бе да предложим изграждането на солидарна мрежа от приятелски синдикални организации, които да си помагат в борбите. Солидарната мрежа щеше да ни даде възможността да действаме заедно и да си помагаме, без да се обвързваме идеологически и организационно. Да се обединим „на бързо“, без ясна визия за нас звучеше абсурдно. Но за останалите организации нашите политически съображения не стояха на дневен ред. За медицинските сестри и за работниците от Неохим това бе важна стъпка напред към създаването на национално-значима организация. Въпросите за нейния характер, за начина на организация, принципите и методите за водене на борба, изглеждаха маловажни, стига да се подкрепяме, да сме солидарни и да сме повече. В същото време, софийската секция на АРК зае опортюнистична позиция и започна активно да агитира за незабавното създаване на новата организация в съзвучие с останалите две организации. Варненската секция на АРК и ИТ секцията настоявахме да не се прибързва. Стана ясно, че организацията ни е разделена и не може да формулираме обща позиция по въпроса за обединението.
На всичкото отгоре, лидерите на синдиката на медицинските сестри настояваха да учредим новата организация максимално бързо, за да не би големите синдикати да научат за формирането на новата организация и да опитат да ни спрат. Това още повече увеличи напрежението и в крайна сметка на общо събрание на АРК взехме решение за присъединяване към новоучредяващата се конфедерация – компромис от страна на противниците на това решение, който бе направен с цел запазване на целостта на АРК.

Във Варна решихме да опитаме да направим максималното за ограниченото време с което разполагахме и успяхме да убедим другите организации и софийската секция на АРК да отложим учредяването с няколко месеца, за да имаме някакво време поне да опитаме да изработим някаква колективна визия за бъдещето обединение.

За целта инициирахме серия от дискусии, на които да опитаме да сближим позициите си относно типът синдикализъм, който искаме да практикуваме и изобщо да опитаме да определим някаква обща посока на бъдещата обща организация.

 По време на дискусиите и срещите със сестрите и химическите работници, демократичната структура и класовата линия, които са сред основните принципи на автономния синдикализъм, бяха приоритет само на най-активните синдикалисти на АРК, и то само във варненската секция (и в ИТ секцията). За част от останалите членове на синдиката във Варна, както и за всички в София, тези въпроси бяха разглеждани като маловажни или направо излишни, а вместо това бе следвана опортюнистичната линия на “обединение с другите организации на всяка цена и по най-бързия начин”. Тази линия на част от активните синдикалисти на АРК, най-вече на ядрото в софийската секция, съвпадна с тенденциите сред другите 2 организации, които не виждаха много смисъл в обсъждането на организационни и стратегически принципи, водени преди всичко от ентусиазма да сме “обединени”, “солидарни” и повече. За част от ръководството на тези синдикати, създаването на обща организация бе крачка по пътя към национално представителство. За нас прибързаното й създаване бе решителна крачка към казионния синдикализъм. Когато казвам “нас” имам предвид групата, която се обособи вътре в АРК, която бе критична към прибързаното обединяване с другите организации и която се опитваше (и все още опитва) да защитава принципите на автономния синдикализъм . Тя включва всички, които впоследствие напуснахме АРК – активното ядро на варненската секция, ИТ секцията и някои индивидуални членове по места.

Започнахме критика срещу прибързаното създаване на новата организация. Предложението което седеше на масата бе да се създаде национална конфедерация – бюрократична структура обединяваща трите организации с отделно ръководство, каса и т.н. Това бе абсурдно – синдикатът на сестрите бе току що създаден и все още нямаше ясна организационна структура. АРК също бе в процес на обособяване на такава след конгреса през 2019-та, но този процес вървеше бавно и трудно. Единствената стабилна организация в новоучредяващата се конфедерация бе синдиката на химическите работници, която обаче присъства само в едно работно място. В момент в който и ние и медицинските сестри хвърляхме толкова усилия в изграждането на нашите национални организации, да се хвърлим необмислено в изграждането на нова бе огромна грешка. Нямахме ресурс за това. 

 Единственото, което тази нова организация щеше да донесе бе допълнителна бюрократична тежест върху и без това рехавите основи на нашите едва прохождащи национални организации. Да не говорим че нямахме човешкия капацитет да напълним със съдържание тези нови институции, като единствения начин това да се случи беше някои хора да заемат по няколко длъжности (както се и случи когато в крайна сметка новата конфедерация стана факт и голяма част от членовете на ръководството й трябваше да заемат едновременно по три длъжности – например като председател на своята секция на работното място, национален секретар на своята организация и секретар в новата конфедерация). Но проблемите съвсем не се изчерпват с тези чисто практически съображения. Ние представляваме три коренно различни организации – аполитична съсловна сестринска организация обединяваща медицински сестри от цялата страна, аполитичен малък синдикат на химическите работници обединяващ работниците в едно хале на завода и нашата организация – синдикат с революционна политическа линия обединяваща предимно индивидуални работници от сектора на услугите (с изключение на 1-2 секции на работни места) и леви активисти с визия за нов тип синдикализъм. Въпреки че през годините показахме, че можем да действаме заедно и да си помагаме с другите две организации, за да можем да се обединим в ефективна обща структура, трябваше да бъде свършена много работа по изработването на обща концепция за начина на водене на синдикалната борба, за вътрешната организация, както и на обща синдикална и политическа визия. Ние все още не бяхме свършили тази работа в собствената си организация. Както стана ясно по време на дискусиите по учредяването на НКТ и след това, между секциите в АРК нямахме обща позиция относно какво е автономния синдикализъм, какви са принципите ни на действие и т.н. Огромните политически различия вътре в АРК, които вече бяха излязли на повърхността покрай дискусиите за национализма избухнаха отново с пълна сила. В този момент беше трудно да се наречем организация. В този безумен срок и в напрегнатата атмосфера създадена от него, да работим за изграждането на политическа линия, сближаването на позициите и обща визия за синдикализма както вътре в АРК, така и между АРК и другите организации беше просто невъзможно. Въпреки това опитахме, но това че предлагахме задълбочени дискусии по тези теми, бе посрещнато като излишно бавене и едва ли не опит за саботаж на процеса по учредяването.

Така постепенно бяхме маргинализирани и загубихме водещата си роля, която имахме в началото – както в процеса по създаване на новата организация, така и вътре в АРК. Трите организации се обединиха в Национална Конфедерация на Труда (НКТ), а всички противници на тази линия напуснахме организацията, в това число половината варненска секция, Тези, които напуснахме организацията бяхме основната част от ядрото на АРК през последните 6 години (всички от разгледаните в този текст конфликти и инициативи бяха дело на хора от това ядро, с изключение на кампанията с медицинските сестри, в която Варна и София участвахме горе долу наравно). След нашето напускане, националистическите тенденции в АРК вече не срещат каквато и да било съпротива и окончателно доминират в организацията. В този смисъл нашето напускане не може да се разглежда просто като отделяне на една група несъгласни, а като края на АРК във вида, в който създадохме организацията. АРК бе чудесна инициатива и всички сме горди с успехите, които имахме за тези 6 години на борба. За съжаление организацията бе поставена върху слаба основа, която се срина при първото по-голямо стратегическо предизвикателство. 

---

В предишните 3 части на този текст проследихме основните дейности, които развивахме като част от синдиката в хронологичен ред, спестявайки по-задълбочен анализ и придържайки се към инициативите организирани във Варна или тези, в които варненската секция имаше водеща роля. Днес, когато вече не сме част от АРК, за нас е важно да погледнем назад и да видим какво направихме добре и в какво се провалихме. И най-важното – да потърсим тези уроци, които ще ни помогнат в настоящите и бъдещите борби. 

В контекста на малките конфликти в частния сектор, индивидуални или колективни, най-често за неизплатени заплати, имахме почти 100% ефективност – спечелихме почти всички борби, които водихме. Естествено, трябва да имаме предвид специфичния контекст, в който се случиха тези борби – те се случваха в несиндикализирани, несигурни работни места, на които работниците на практика или нямаха какво да губят (по-лесно е да смениш работата от колкото да се бориш за правата си) или вече го бяха загубили, тъй като борбите започваха обикайно след като работниците биваха съкратени/уволнени и/или заплатите им бяха откраднати от шефовете.

По различен начин стоят нещата с интервенциите ни в публичния сектор За разлика от малките частни борби, в големите синдикализирани работни места в обществения сектор работниците имат какво да губят и естеството на борбите беше доста различно, както и резултатите от тях. Естествено и там постигнахме не-малко – направихме много ценни контакти в едни от най-важните сектори – здравеопазването и транспорта. Благодарение на тези интервенции поддържаме близки отношения с десетки работници от цялата страна, които ни имат доверие, и които са готови да участват в солидарност с нашите инициативи и борби както и ние в техните. Успяхме да научим много за организацията на труда в публичния сектор, за най-често срещаните проблеми сред работещите в тях и потенциалните траектории за съпротива. Но в крайна сметка и борбата в здравеопазването, и тази в транспорта претърпяха непосредствен неуспех, макар че и двете могат да бъдат разглеждани в дългосрочен план като все още продължаващи. Неуспехът в градски транспорт се дължеше от една страна на слабата позиция, в която бяха работниците и липсата на индустриална сила, а от друга на липсата на опит в нашата организация за водене на ефективна борба в публичния сектор. В здравеопазването борбата също не доведе до непосредствени резултати – нито условията на труд бяха подобрени, нито заплатите на медицинските сестри бяха увеличени. Имаше някакво увеличение в национален мащаб, но то бе по-скоро планирано, отколкото резултат от нашите действия, а размерът му беше подигравка. Дори по време на ковид пандемията, държавата отказа да увеличи заплатите на медицинските сестри, като вместо това им предложи еднократни бонуси. Единствените успехи бяха постигнати в тези болници, където колективът на медицинските сестри беше сплотен и които имаха силата да организират стачки и да повишат заплатите си. Това те направиха изцяло със свои сили, без ние като организация да сме им помагали организационно или стратегически, освен окуражавайки ги. 

В контекста на новия синдикат на сестрите можем да отбележим като успех самото му създаване, в което участвахме активно и чиито мотив и основна движеща сила беше осъзнаването сред медицинските сестри, че казионните синдикати не могат да защитават работниците, а вместо това трябва работниците да се самоорганизират в собствени борбени синдикати, с които да защитават интересите си. Но създаването му бе само първата стъпка. Това, в което се провалихме като организация е че не успяхме да помогнем на сестрите да организират своя синдикат като базов (автономен, самоорганизиран). Поради своя генезис – уличните протести центрирани в София – от самото начало лидерите на протеста в столицата се обособиха и като естествените лидери на синдиката. Това е съвсем очаквано и разбираемо развитие. Но при изграждането на националните структури на организацията, тя се обособи като силно централизирана и йерархична, с център ръководството в София. Ние направихме многократни опити да убедим сестрите в предимствата на демократичния начин на вътрешна организация и принципите на базовия синдикализъм. За целта организирахме серия от синдикални обучения и дискусии, както на местно така и на национално ниво. За някои дребни организационни въпроси това имаше ефект, но като цяло те не промениха характера на организацията, която си остана съсловна, централизирана, фокусирана върху подписването на колективни трудови договори и участие в държавни комисии организация, която дори не проведе учредителен национален конгрес. Синдикалните длъжности просто бяха разпределени отгоре. Причина за това не е в лошите намерения на лидерите, а по-скоро може да се търси във факта, че в структурите по места повечето сестри нямат какъвто и да било синдикален опит, докато част от лидерите в София имат своя опит като синдикалисти в структурите на казионните синдикати. Този опит се оказа както безценен в разрешаването на някои непосредствени синдикални проблеми и справянето с репресиите срещу медицинските сестри по места, така и вреден в това, че несъзнателно пренесе практиките на казионните синдикати в организационната структура и ежедневната дейност на новосъздадения сестрински синдикат.

 Въпреки че недоволството срещу казионните синдикати беше основния мотив за създаването на новия сестрински синдикат, той неволно пое по пътя на същия тип синдикализъм. И това е провал не на сестрите, за които е съвсем нормално да репликират единствените познати модели, които в България се изчерпват с казионния синдикализъм, а на АРК. Въпреки всичките ни претенции за организация предлагаща нов тип базов синдикализъм, и въпреки че се ползвахме и все още се ползваме с пълното доверие на работниците, ние не успяхме да ги поведем в тази посока. Това се дължи от една страна на причини независещи от нас, като пълното отсъствие на каквито и да било синдикални традиции отвъд казионния синдикализъм в България. Но от друга – на провала ни да действаме като единна организация по време на кампаниите с работниците и най-вече при процеса по обединение с другите два синдиката. 

Невъзможността да формулираме ясна политическа линия се корени в организационната слабост на нашата организация, определена от самия и генезис и развитието й през годините. Въпреки активната си дейност и множеството успехи, които постигнахме, синдикатът имаше някои проблеми от самото си начало. Въпреки че беше организиран като анархо-синдикат и се придържахме към анархистката символика, реално само 3-4 души от средно 30-40 активни членове на варненската секция, споделяха анархистките идеи и се самоопределяха като анархисти. В синдиката във Варна членуваха активисти от най-различни идейни течения – леви комунисти, троцкисти, най-общо леви, но те също бяха малцинство. Въпреки, че най-активните синдикалисти бяха от гореизброените групи,реално масата членове бяха или напълно аполитични, или залитащи към някои от мейнстрийм идеологиите в момента – национализъм, либерализъм и т.н. Аполитичността беше доминиращa и всички въпроси от стратегически и теоретичен характер се обсъждаха в съвсем тесен кръг, докато повечето членове не се интересуваха от тях.

Още в началото на активната ни организационна дейност, за да избегнем някои лоши (и погрешни) асоциации, които повечето хора си правят, когато чуят стряскащи думи като анархизъм и комунизъм, решихме, че ни трябва нещо ново. Затова разработихме нашата концепция за “Автономен Синдикализъм”. Идеята бе от една страна да вкараме теорията и практиката на базовия синдикализъм и анархосиндикализма, в приемлива опаковка, а от друга да можем да ги обогатим и трансформираме в нещо различно въплащавайки в новата концепция собствения си опит от борбите. Това бе и добър начин да изгладим противоречията между представителите на различни революционни течения в синдиката. Идеята бе че Автономния Синдикализъм може да послужи за обща платформа, в която анархисти и други революционни леви могат да се обединят около класова линия и самоорганизиран тип синдикализъм. Така вместо да говорим за анархосиндикализъм, започнахме да говорим за автономен синдикализъм. Това бе един от инструментите за постигане на  основната стратегическа цел, която си бяхме поставили при създаването на АРК през 2019-та –  масовизиране на организацията. Другите два, по-важни инструмента за това бяха действията ни по две направления – набиране на членове сред политически активните хора и набиране на членове сред индивидуалните работници и създаване на секции на работните места. По първото направление съвсем съзнателно в организацията приветствахме хора с различни политически убеждения – анархосиндикалисти, комунисти, сталинисти и др . Идеята, бе, че в България лявото е твърде малобройно за да си позволи сектанщина, докато в същото време арената на класовата борба е място което може да обедини различни тенденции в обща цел и с течение на времето, в колаборацията вътре в организацията, да сближи позициите им. По другото направление методът бе подобен – да съберем колкото се може повече работници в организацията и, когато вече са вътре в организацията, да действаме за запознаването им с идеите и практиката на автономния синдикализъм, с различните политически течения вътре в синдиката и .. с две думи да ги политизираме и да им помогнем ако не да станат активни синдикалисти, поне да разбират какво и защо правим в синдиката. Мисля че и по двете направления претърпяхме провал. През последните две години хвърлихме всичките си усилия в набирането на нови членове и създаването на инфраструктура която да осигури това разширение на организацията, като в същото време почти напълно неглижирахме действията в посока на идейното сближаване и изготвянето на обща политическа визия на организацията. На учредителния конгрес през 2019-та година бяхме взели решение за съвместна работа по теоретични текстове, които да послужат за идейна база на синдиката – задача която беше крайно необходима и която така и не изпълнихме.

В същото време, в името на набирането на максимален брой нови членове, като основна тактика на синдиката се наложи прикриването на идеологиите стоящи в неговата основа с цел „да не уплашим работниците“. Това прикриване на идеологиите, освен че е нечестно спрямо новите членове и приятелските ни организации, изигра лоша шега и на хората които ги споделят.

Така от една страна синдикатът се напълни с хора, които нямат представа в каква организация членуват, а от друга тази тактика даде сила на доминиращите в държавата идеологии и практики (национализъм, казионен синдикализъм, либерализъм) да проникнат постепенно в синдиката. В крайна сметка се оказа не че, новите членове не знаят в каква организация членуват, а обратно – политически активните хора се оказаха членове на една по същество аполитична организация.

Както новите членове, така и тази част от старите, която по принцип не държи синдиката да се асоциира с конкретни леви идеи започнаха, да настояват, че целта на синдикалната борба не са някакви си идеологии, а ефективното изпълнение на ежедневните синдикални задачи. 

Пътят към тази ситуация бе проправен от това, което в класическото работническо движение се нарича волунтаризъм и опортюнизъм. Волунтаризмът е идеята, че само с ентусиазъм и активност можем да създадем силни класови организации. Опортюнизмът е, когато политиката е изоставена или скрита, в замяна на краткосрочни цели като бърз растеж на организацията. Ние се базирахме на идеята, че може да се изгради масов борбен синдикат в период на ниска активност на работническата класа. За целта в синдиката бе приеман всеки, който иска да се присъедини, като идеята изглежда беше, че ако съберем всички тези хора около нас, накрая всичко просто ще се подреди. Тази стратегия, дори във време на засилена класова борба би била рискована, а извън този период тя се оказа пагубна. 

Така, с разрастването на организацията и с обединяването с медицинските сестри и работниците от химическите заводи, този проблем се изостри още повече. Нашата организация беше неспособна да следва единна и ясна политическа линия. Тази неспособност се прояви ясно, когато трябваше да заработим за изготвянето на обща синдикална линия с организациите на медицинските сестри и на химическите работници. Те са аполитични организации, а аполитичните организации, поради липса на собствена политическа линия имат тенденцията да следват доминиращите в обществото идеологии (национализъм, либерализъм) и доминиращите в синдикализма практики (казионния синдикализъм). Вместо да се изправим срещу тези тенденции като сплотена организация, и да представим ясно алтернативата на базовия синдикализъм, се случи обратното – позволихме на тези тенденции сред другите организации да се свържат със същите тенденции съществуващи отдавна в нашата, и да се превърнат в доминиращата политическа линия, като автономния синдикализъм бе избутан в ъгъла. 

Прибързаното учредяване на новата конфедерация разбира се не бе резултат само от организационни или стратегически грешки. Всички участници се оказахме в често срещаната ситуация при която всички мислят, че говорят за едно и също и се пълнят с много надежда, а всъщност не говорят за същото. Това може ясно да се се види с объркването на нацианолистическите идеи и нашите.

Разбира се, за това поражение можем да търсим вината в множество индивидуални и колективни грешки, но пред нас изпъква ясно въпросът за организацията. От една страна, ние винаги сме били водени от идеята, че имаме нужда от силна и масова организация, която да служи за катализатор на класовата борба, както и за политическото и организационно обучение на работниците. Научавайки се да се самоорганизираме и да управляваме нашите синдикални организации, ние и останалите работници се подготвяме за управлението на нашите икономически сектори и цялото общество. Но организацията, освен огромните административни разходи изразени в труд, време и средства, често се превръща в цел сама за себе си. Разширението на организацията, нейното заздравяване и привличането на нови членове неминуемо заемат все по-централна роля и застрашават да изместят и изкривят фокуса ни от класовата позиция, която трябва да разглежда интересите (и борбите) на класата като цяло. Пример за такъв конфликт между класовата линия и интересите на организацията можем да различим в нашия подход към инициативата на медицинските сестри. Ние избрахме стратегия за насърчаване на създаването на сестринска синдикална организация не защото това щеше да придвижи борбата на сестрите напред, а защото това обслужваше интересите на нашата организация и бъдещето обединение със сестрите, което можеше да стане формално само ако те бяха учредили подобна на нашата синдикална организация. Ако бяхме насочили усилията си към това да помогнем на сестрите да се организират по-добре на работните си места, вместо да градят национална организация, може би това би имало по-голямо значение за борбата и в дългосрочен план би помогнало на работниците в сектора да излязат от релсите на казионния синдикализъм. Подобни съображения доминираха и нашата политика спрямо новосъздадените ни секции в Художествената Галерия и градски транспорт, като резултатите съответно бяха същите.

Друг съществен организационен проблем който срещахме през годините и който изпъкна с пълна сила през последната година, бе невъзможността ни да излезем от ролята на доставчици на синдикални услуги, особено в публичния сектор. При борбите ни с транспортните работници ние организирахме цялата бумащина около организирането на стачка, внасянето на искания, съставянето на проект за КТД, учредяването на секции и т.н. Дори в случаите където имахме успехи – като учредяването на секцията в Художествената Галерия и подписването на колективен трудов договор, в крайна сметка не спечелихме нищо. Тази секция е част от АРК вече близо 3 години, но отношенията ни са абсолютно същите каквито биха били в една казионна синдикална организация – те ни търсят когато имат нужда от помощ с документи или писане на сигнали и становища, но почти не се вкючват в дейността на синдиката по друг начин. Всичко това бе резултат от  пасивността на работниците, свикнали да гледат на синдиката, като на някаква по-висша инстанция, която трябва да разреши проблемите им. Но също така и от нашата готовност, като организация, да влезем в тази роля, подхранвайки илюзията, че някой друг може да се бори за интересите на работниците. 

Тези неща ни карат да се замислим, имаме ли нужда изобщо от традиционната синдикална структура с цялата бумащина и бюрокрация свързана с нея, при положение че всички успехи, които сме постигали до момента са били свързани с акциите на пряко действие, организирането на неформални срещи и събрания с работниците, индустриалните действия и колективните актове на солидарност? Имаме ли нужда от безкрайни синдикални срещи относно бюорократични детайли, вместо да обсъждаме стратегии и тактики на борбата? Имаме ли нужда от огромна членска маса, която не разбира принципите на автономния синдикализъм и която ни ползва като доставчици на синдикални услуги, по нищо различаващи се от казионните синдикати? Тези въпроси, след 6 години на активна организационна дейност също допринесоха за решението ни да напуснем АРК и да потърсим нови форми на организация, отвъд традиционния синдикализъм, които да ни позволят да не губим време и сили в бюрокращина, а да се фокусираме върху конкретните борби и политическото образование на участниците в тях. Тази критика не е насочена срешу нуждата от организация, а напротив. Това, към което се стремим е изграждането на силна класова организация способна да изработва стратегически и политически цели и да ги прилага на практика. Която да не репликира моделите на казионния синдикализъм, а да бъде съсредоточена върху изграждането на колективна сила на работниците на своите работни места, върху самоорганизацията и борбата. Която да не прави компромиси с политическата си линия в името на краткосрочни облаги, а да стои на твърди класови позиции.