Анализи

Анализ и саморефлексия: Базов синдикализъм на края на света (четвърта част)

От началото на 2020 година година, във Варна бяхме започнали процес по анализ на досегашните ни действия като организация, от който произлезе сериозна критика срещу избраните организационни форми и стратегията за привличане на членове към синдиката. Борбите с медицинските сестри, с транспортните работници и опита ни със секцията в Градската Галерия бяха в основата на тази критика. АРК не само не успяваше да се противпостави на казионните тенденции сред приятелските ни синдикати и новоучредените секции, но и самите ние действахме все повече като казионен синдикат и доставчик на “синдикални услуги”. В същото време, в стремежа си да привличаме нови членове правехме все повече компромиси с политическата линия на синдиката. Концепцията за Автономен Синдикализъм (стъпващ на традициите на анархосиндикализма) започна да се размива, като влизането в организацията на десетки нови членове, повечето от които или напълно аполитични или залитащи към либерализъм и/или национализъм, само допринесе още повече за този процес. По същото време между двете най-големи секции на АРК, софийската и тази във Варна – се появиха тежки конфликти относно въпросите за национализма в организацията.  Софийската организация все по-открито завиваше на дясно, като неуспеха ни като организация да адресираме тези проблеми доведе до напускането на организацията от няколко души от варненската секция.

Тези политически несъгласия бяха съпътствани и от лични конфликти, които също допринесоха за изостряне на пропастта вътре в организацията. 

На този фон, трябваше да започнем дискусиите за обединението с медицинските сестри и работниците от Неохим.

Предложението за учредяване на обща конфедерация дойде по-бързо от колкото очаквахме. Разбира се ние също искахме да се обединим в голяма обща организация, но виждахме това в бъдещето. Нашия план за настоящето бе да предложим изграждането на солидарна мрежа от приятелски синдикални организации, които да си помагат в борбите. Солидарната мрежа щеше да ни даде възможността да действаме заедно и да си помагаме, без да се обвързваме идеологически и организационно. Да се обединим „на бързо“, без ясна визия за нас звучеше абсурдно. Но за останалите организации нашите политически съображения не стояха на дневен ред. За медицинските сестри и за работниците от Неохим това бе важна стъпка напред към създаването на национално-значима организация. Въпросите за нейния характер, за начина на организация, принципите и методите за водене на борба, изглеждаха маловажни, стига да се подкрепяме, да сме солидарни и да сме повече. В същото време, софийската секция на АРК зае опортюнистична позиция и започна активно да агитира за незабавното създаване на новата организация в съзвучие с останалите две организации. Варненската секция на АРК и ИТ секцията настоявахме да не се прибързва. Стана ясно, че организацията ни е разделена и не може да формулираме обща позиция по въпроса за обединението.
На всичкото отгоре, лидерите на синдиката на медицинските сестри настояваха да учредим новата организация максимално бързо, за да не би големите синдикати да научат за формирането на новата организация и да опитат да ни спрат. Това още повече увеличи напрежението и в крайна сметка на общо събрание на АРК взехме решение за присъединяване към новоучредяващата се конфедерация – компромис от страна на противниците на това решение, който бе направен с цел запазване на целостта на АРК.

Във Варна решихме да опитаме да направим максималното за ограниченото време с което разполагахме и успяхме да убедим другите организации и софийската секция на АРК да отложим учредяването с няколко месеца, за да имаме някакво време поне да опитаме да изработим някаква колективна визия за бъдещето обединение.

За целта инициирахме серия от дискусии, на които да опитаме да сближим позициите си относно типът синдикализъм, който искаме да практикуваме и изобщо да опитаме да определим някаква обща посока на бъдещата обща организация.

 По време на дискусиите и срещите със сестрите и химическите работници, демократичната структура и класовата линия, които са сред основните принципи на автономния синдикализъм, бяха приоритет само на най-активните синдикалисти на АРК, и то само във варненската секция (и в ИТ секцията). За част от останалите членове на синдиката във Варна, както и за всички в София, тези въпроси бяха разглеждани като маловажни или направо излишни, а вместо това бе следвана опортюнистичната линия на “обединение с другите организации на всяка цена и по най-бързия начин”. Тази линия на част от активните синдикалисти на АРК, най-вече на ядрото в софийската секция, съвпадна с тенденциите сред другите 2 организации, които не виждаха много смисъл в обсъждането на организационни и стратегически принципи, водени преди всичко от ентусиазма да сме “обединени”, “солидарни” и повече. За част от ръководството на тези синдикати, създаването на обща организация бе крачка по пътя към национално представителство. За нас прибързаното й създаване бе решителна крачка към казионния синдикализъм. Когато казвам “нас” имам предвид групата, която се обособи вътре в АРК, която бе критична към прибързаното обединяване с другите организации и която се опитваше (и все още опитва) да защитава принципите на автономния синдикализъм . Тя включва всички, които впоследствие напуснахме АРК – активното ядро на варненската секция, ИТ секцията и някои индивидуални членове по места.

Започнахме критика срещу прибързаното създаване на новата организация. Предложението което седеше на масата бе да се създаде национална конфедерация – бюрократична структура обединяваща трите организации с отделно ръководство, каса и т.н. Това бе абсурдно – синдикатът на сестрите бе току що създаден и все още нямаше ясна организационна структура. АРК също бе в процес на обособяване на такава след конгреса през 2019-та, но този процес вървеше бавно и трудно. Единствената стабилна организация в новоучредяващата се конфедерация бе синдиката на химическите работници, която обаче присъства само в едно работно място. В момент в който и ние и медицинските сестри хвърляхме толкова усилия в изграждането на нашите национални организации, да се хвърлим необмислено в изграждането на нова бе огромна грешка. Нямахме ресурс за това. 

 Единственото, което тази нова организация щеше да донесе бе допълнителна бюрократична тежест върху и без това рехавите основи на нашите едва прохождащи национални организации. Да не говорим че нямахме човешкия капацитет да напълним със съдържание тези нови институции, като единствения начин това да се случи беше някои хора да заемат по няколко длъжности (както се и случи когато в крайна сметка новата конфедерация стана факт и голяма част от членовете на ръководството й трябваше да заемат едновременно по три длъжности – например като председател на своята секция на работното място, национален секретар на своята организация и секретар в новата конфедерация). Но проблемите съвсем не се изчерпват с тези чисто практически съображения. Ние представляваме три коренно различни организации – аполитична съсловна сестринска организация обединяваща медицински сестри от цялата страна, аполитичен малък синдикат на химическите работници обединяващ работниците в едно хале на завода и нашата организация – синдикат с революционна политическа линия обединяваща предимно индивидуални работници от сектора на услугите (с изключение на 1-2 секции на работни места) и леви активисти с визия за нов тип синдикализъм. Въпреки че през годините показахме, че можем да действаме заедно и да си помагаме с другите две организации, за да можем да се обединим в ефективна обща структура, трябваше да бъде свършена много работа по изработването на обща концепция за начина на водене на синдикалната борба, за вътрешната организация, както и на обща синдикална и политическа визия. Ние все още не бяхме свършили тази работа в собствената си организация. Както стана ясно по време на дискусиите по учредяването на НКТ и след това, между секциите в АРК нямахме обща позиция относно какво е автономния синдикализъм, какви са принципите ни на действие и т.н. Огромните политически различия вътре в АРК, които вече бяха излязли на повърхността покрай дискусиите за национализма избухнаха отново с пълна сила. В този момент беше трудно да се наречем организация. В този безумен срок и в напрегнатата атмосфера създадена от него, да работим за изграждането на политическа линия, сближаването на позициите и обща визия за синдикализма както вътре в АРК, така и между АРК и другите организации беше просто невъзможно. Въпреки това опитахме, но това че предлагахме задълбочени дискусии по тези теми, бе посрещнато като излишно бавене и едва ли не опит за саботаж на процеса по учредяването.

Така постепенно бяхме маргинализирани и загубихме водещата си роля, която имахме в началото – както в процеса по създаване на новата организация, така и вътре в АРК. Трите организации се обединиха в Национална Конфедерация на Труда (НКТ), а всички противници на тази линия напуснахме организацията, в това число половината варненска секция, Тези, които напуснахме организацията бяхме основната част от ядрото на АРК през последните 6 години (всички от разгледаните в този текст конфликти и инициативи бяха дело на хора от това ядро, с изключение на кампанията с медицинските сестри, в която Варна и София участвахме горе долу наравно). След нашето напускане, националистическите тенденции в АРК вече не срещат каквато и да било съпротива и окончателно доминират в организацията. В този смисъл нашето напускане не може да се разглежда просто като отделяне на една група несъгласни, а като края на АРК във вида, в който създадохме организацията. АРК бе чудесна инициатива и всички сме горди с успехите, които имахме за тези 6 години на борба. За съжаление организацията бе поставена върху слаба основа, която се срина при първото по-голямо стратегическо предизвикателство. 


В предишните 3 части на този текст проследихме основните дейности, които развивахме като част от синдиката в хронологичен ред, спестявайки по-задълбочен анализ и придържайки се към инициативите организирани във Варна или тези, в които варненската секция имаше водеща роля. Днес, когато вече не сме част от АРК, за нас е важно да погледнем назад и да видим какво направихме добре и в какво се провалихме. И най-важното – да потърсим тези уроци, които ще ни помогнат в настоящите и бъдещите борби. 

В контекста на малките конфликти в частния сектор, индивидуални или колективни, най-често за неизплатени заплати, имахме почти 100% ефективност – спечелихме почти всички борби, които водихме. Естествено, трябва да имаме предвид специфичния контекст, в който се случиха тези борби – те се случваха в несиндикализирани, несигурни работни места, на които работниците на практика или нямаха какво да губят (по-лесно е да смениш работата от колкото да се бориш за правата си) или вече го бяха загубили, тъй като борбите започваха обикайно след като работниците биваха съкратени/уволнени и/или заплатите им бяха откраднати от шефовете.

По различен начин стоят нещата с интервенциите ни в публичния сектор За разлика от малките частни борби, в големите синдикализирани работни места в обществения сектор работниците имат какво да губят и естеството на борбите беше доста различно, както и резултатите от тях. Естествено и там постигнахме не-малко – направихме много ценни контакти в едни от най-важните сектори – здравеопазването и транспорта. Благодарение на тези интервенции поддържаме близки отношения с десетки работници от цялата страна, които ни имат доверие, и които са готови да участват в солидарност с нашите инициативи и борби както и ние в техните. Успяхме да научим много за организацията на труда в публичния сектор, за най-често срещаните проблеми сред работещите в тях и потенциалните траектории за съпротива. Но в крайна сметка и борбата в здравеопазването, и тази в транспорта претърпяха непосредствен неуспех, макар че и двете могат да бъдат разглеждани в дългосрочен план като все още продължаващи. Неуспехът в градски транспорт се дължеше от една страна на слабата позиция, в която бяха работниците и липсата на индустриална сила, а от друга на липсата на опит в нашата организация за водене на ефективна борба в публичния сектор. В здравеопазването борбата също не доведе до непосредствени резултати – нито условията на труд бяха подобрени, нито заплатите на медицинските сестри бяха увеличени. Имаше някакво увеличение в национален мащаб, но то бе по-скоро планирано, отколкото резултат от нашите действия, а размерът му беше подигравка. Дори по време на ковид пандемията, държавата отказа да увеличи заплатите на медицинските сестри, като вместо това им предложи еднократни бонуси. Единствените успехи бяха постигнати в тези болници, където колективът на медицинските сестри беше сплотен и които имаха силата да организират стачки и да повишат заплатите си. Това те направиха изцяло със свои сили, без ние като организация да сме им помагали организационно или стратегически, освен окуражавайки ги. 

В контекста на новия синдикат на сестрите можем да отбележим като успех самото му създаване, в което участвахме активно и чиито мотив и основна движеща сила беше осъзнаването сред медицинските сестри, че казионните синдикати не могат да защитават работниците, а вместо това трябва работниците да се самоорганизират в собствени борбени синдикати, с които да защитават интересите си. Но създаването му бе само първата стъпка. Това, в което се провалихме като организация е че не успяхме да помогнем на сестрите да организират своя синдикат като базов (автономен, самоорганизиран). Поради своя генезис – уличните протести центрирани в София – от самото начало лидерите на протеста в столицата се обособиха и като естествените лидери на синдиката. Това е съвсем очаквано и разбираемо развитие. Но при изграждането на националните структури на организацията, тя се обособи като силно централизирана и йерархична, с център ръководството в София. Ние направихме многократни опити да убедим сестрите в предимствата на демократичния начин на вътрешна организация и принципите на базовия синдикализъм. За целта организирахме серия от синдикални обучения и дискусии, както на местно така и на национално ниво. За някои дребни организационни въпроси това имаше ефект, но като цяло те не промениха характера на организацията, която си остана съсловна, централизирана, фокусирана върху подписването на колективни трудови договори и участие в държавни комисии организация, която дори не проведе учредителен национален конгрес. Синдикалните длъжности просто бяха разпределени отгоре. Причина за това не е в лошите намерения на лидерите, а по-скоро може да се търси във факта, че в структурите по места повечето сестри нямат какъвто и да било синдикален опит, докато част от лидерите в София имат своя опит като синдикалисти в структурите на казионните синдикати. Този опит се оказа както безценен в разрешаването на някои непосредствени синдикални проблеми и справянето с репресиите срещу медицинските сестри по места, така и вреден в това, че несъзнателно пренесе практиките на казионните синдикати в организационната структура и ежедневната дейност на новосъздадения сестрински синдикат.

 Въпреки че недоволството срещу казионните синдикати беше основния мотив за създаването на новия сестрински синдикат, той неволно пое по пътя на същия тип синдикализъм. И това е провал не на сестрите, за които е съвсем нормално да репликират единствените познати модели, които в България се изчерпват с казионния синдикализъм, а на АРК. Въпреки всичките ни претенции за организация предлагаща нов тип базов синдикализъм, и въпреки че се ползвахме и все още се ползваме с пълното доверие на работниците, ние не успяхме да ги поведем в тази посока. Това се дължи от една страна на причини независещи от нас, като пълното отсъствие на каквито и да било синдикални традиции отвъд казионния синдикализъм в България. Но от друга – на провала ни да действаме като единна организация по време на кампаниите с работниците и най-вече при процеса по обединение с другите два синдиката. 

Невъзможността да формулираме ясна политическа линия се корени в организационната слабост на нашата организация, определена от самия и генезис и развитието й през годините. Въпреки активната си дейност и множеството успехи, които постигнахме, синдикатът имаше някои проблеми от самото си начало. Въпреки че беше организиран като анархо-синдикат и се придържахме към анархистката символика, реално само 3-4 души от средно 30-40 активни членове на варненската секция, споделяха анархистките идеи и се самоопределяха като анархисти. В синдиката във Варна членуваха активисти от най-различни идейни течения – леви комунисти, троцкисти, най-общо леви, но те също бяха малцинство. Въпреки, че най-активните синдикалисти бяха от гореизброените групи,реално масата членове бяха или напълно аполитични, или залитащи към някои от мейнстрийм идеологиите в момента – национализъм, либерализъм и т.н. Аполитичността беше доминиращa и всички въпроси от стратегически и теоретичен характер се обсъждаха в съвсем тесен кръг, докато повечето членове не се интересуваха от тях.

Още в началото на активната ни организационна дейност, за да избегнем някои лоши (и погрешни) асоциации, които повечето хора си правят, когато чуят стряскащи думи като анархизъм и комунизъм, решихме, че ни трябва нещо ново. Затова разработихме нашата концепция за “Автономен Синдикализъм”. Идеята бе от една страна да вкараме теорията и практиката на базовия синдикализъм и анархосиндикализма, в приемлива опаковка, а от друга да можем да ги обогатим и трансформираме в нещо различно въплащавайки в новата концепция собствения си опит от борбите. Това бе и добър начин да изгладим противоречията между представителите на различни революционни течения в синдиката. Идеята бе че Автономния Синдикализъм може да послужи за обща платформа, в която анархисти и други революционни леви могат да се обединят около класова линия и самоорганизиран тип синдикализъм. Така вместо да говорим за анархосиндикализъм, започнахме да говорим за автономен синдикализъм. Това бе един от инструментите за постигане на  основната стратегическа цел, която си бяхме поставили при създаването на АРК през 2019-та –  масовизиране на организацията. Другите два, по-важни инструмента за това бяха действията ни по две направления – набиране на членове сред политически активните хора и набиране на членове сред индивидуалните работници и създаване на секции на работните места. По първото направление съвсем съзнателно в организацията приветствахме хора с различни политически убеждения – анархосиндикалисти, комунисти, сталинисти и др . Идеята, бе, че в България лявото е твърде малобройно за да си позволи сектанщина, докато в същото време арената на класовата борба е място което може да обедини различни тенденции в обща цел и с течение на времето, в колаборацията вътре в организацията, да сближи позициите им. По другото направление методът бе подобен – да съберем колкото се може повече работници в организацията и, когато вече са вътре в организацията, да действаме за запознаването им с идеите и практиката на автономния синдикализъм, с различните политически течения вътре в синдиката и .. с две думи да ги политизираме и да им помогнем ако не да станат активни синдикалисти, поне да разбират какво и защо правим в синдиката. Мисля че и по двете направления претърпяхме провал. През последните две години хвърлихме всичките си усилия в набирането на нови членове и създаването на инфраструктура която да осигури това разширение на организацията, като в същото време почти напълно неглижирахме действията в посока на идейното сближаване и изготвянето на обща политическа визия на организацията. На учредителния конгрес през 2019-та година бяхме взели решение за съвместна работа по теоретични текстове, които да послужат за идейна база на синдиката – задача която беше крайно необходима и която така и не изпълнихме.

В същото време, в името на набирането на максимален брой нови членове, като основна тактика на синдиката се наложи прикриването на идеологиите стоящи в неговата основа с цел „да не уплашим работниците“. Това прикриване на идеологиите, освен че е нечестно спрямо новите членове и приятелските ни организации, изигра лоша шега и на хората които ги споделят.

Така от една страна синдикатът се напълни с хора, които нямат представа в каква организация членуват, а от друга тази тактика даде сила на доминиращите в държавата идеологии и практики (национализъм, казионен синдикализъм, либерализъм) да проникнат постепенно в синдиката. В крайна сметка се оказа не че, новите членове не знаят в каква организация членуват, а обратно – политически активните хора се оказаха членове на една по същество аполитична организация.

Както новите членове, така и тази част от старите, която по принцип не държи синдиката да се асоциира с конкретни леви идеи започнаха, да настояват, че целта на синдикалната борба не са някакви си идеологии, а ефективното изпълнение на ежедневните синдикални задачи. 

Пътят към тази ситуация бе проправен от това, което в класическото работническо движение се нарича волунтаризъм и опортюнизъм. Волунтаризмът е идеята, че само с ентусиазъм и активност можем да създадем силни класови организации. Опортюнизмът е, когато политиката е изоставена или скрита, в замяна на краткосрочни цели като бърз растеж на организацията. Ние се базирахме на идеята, че може да се изгради масов борбен синдикат в период на ниска активност на работническата класа. За целта в синдиката бе приеман всеки, който иска да се присъедини, като идеята изглежда беше, че ако съберем всички тези хора около нас, накрая всичко просто ще се подреди. Тази стратегия, дори във време на засилена класова борба би била рискована, а извън този период тя се оказа пагубна. 

Така, с разрастването на организацията и с обединяването с медицинските сестри и работниците от химическите заводи, този проблем се изостри още повече. Нашата организация беше неспособна да следва единна и ясна политическа линия. Тази неспособност се прояви ясно, когато трябваше да заработим за изготвянето на обща синдикална линия с организациите на медицинските сестри и на химическите работници. Те са аполитични организации, а аполитичните организации, поради липса на собствена политическа линия имат тенденцията да следват доминиращите в обществото идеологии (национализъм, либерализъм) и доминиращите в синдикализма практики (казионния синдикализъм). Вместо да се изправим срещу тези тенденции като сплотена организация, и да представим ясно алтернативата на базовия синдикализъм, се случи обратното – позволихме на тези тенденции сред другите организации да се свържат със същите тенденции съществуващи отдавна в нашата, и да се превърнат в доминиращата политическа линия, като автономния синдикализъм бе избутан в ъгъла. 

Прибързаното учредяване на новата конфедерация разбира се не бе резултат само от организационни или стратегически грешки. Всички участници се оказахме в често срещаната ситуация при която всички мислят, че говорят за едно и също и се пълнят с много надежда, а всъщност не говорят за същото. Това може ясно да се се види с объркването на нацианолистическите идеи и нашите.

Разбира се, за това поражение можем да търсим вината в множество индивидуални и колективни грешки, но пред нас изпъква ясно въпросът за организацията. От една страна, ние винаги сме били водени от идеята, че имаме нужда от силна и масова организация, която да служи за катализатор на класовата борба, както и за политическото и организационно обучение на работниците. Научавайки се да се самоорганизираме и да управляваме нашите синдикални организации, ние и останалите работници се подготвяме за управлението на нашите икономически сектори и цялото общество. Но организацията, освен огромните административни разходи изразени в труд, време и средства, често се превръща в цел сама за себе си. Разширението на организацията, нейното заздравяване и привличането на нови членове неминуемо заемат все по-централна роля и застрашават да изместят и изкривят фокуса ни от класовата позиция, която трябва да разглежда интересите (и борбите) на класата като цяло. Пример за такъв конфликт между класовата линия и интересите на организацията можем да различим в нашия подход към инициативата на медицинските сестри. Ние избрахме стратегия за насърчаване на създаването на сестринска синдикална организация не защото това щеше да придвижи борбата на сестрите напред, а защото това обслужваше интересите на нашата организация и бъдещето обединение със сестрите, което можеше да стане формално само ако те бяха учредили подобна на нашата синдикална организация. Ако бяхме насочили усилията си към това да помогнем на сестрите да се организират по-добре на работните си места, вместо да градят национална организация, може би това би имало по-голямо значение за борбата и в дългосрочен план би помогнало на работниците в сектора да излязат от релсите на казионния синдикализъм. Подобни съображения доминираха и нашата политика спрямо новосъздадените ни секции в Художествената Галерия и градски транспорт, като резултатите съответно бяха същите.

Друг съществен организационен проблем който срещахме през годините и който изпъкна с пълна сила през последната година, бе невъзможността ни да излезем от ролята на доставчици на синдикални услуги, особено в публичния сектор. При борбите ни с транспортните работници ние организирахме цялата бумащина около организирането на стачка, внасянето на искания, съставянето на проект за КТД, учредяването на секции и т.н. Дори в случаите където имахме успехи – като учредяването на секцията в Художествената Галерия и подписването на колективен трудов договор, в крайна сметка не спечелихме нищо. Тази секция е част от АРК вече близо 3 години, но отношенията ни са абсолютно същите каквито биха били в една казионна синдикална организация – те ни търсят когато имат нужда от помощ с документи или писане на сигнали и становища, но почти не се вкючват в дейността на синдиката по друг начин. Всичко това бе резултат от  пасивността на работниците, свикнали да гледат на синдиката, като на някаква по-висша инстанция, която трябва да разреши проблемите им. Но също така и от нашата готовност, като организация, да влезем в тази роля, подхранвайки илюзията, че някой друг може да се бори за интересите на работниците. 

Тези неща ни карат да се замислим, имаме ли нужда изобщо от традиционната синдикална структура с цялата бумащина и бюрокрация свързана с нея, при положение че всички успехи, които сме постигали до момента са били свързани с акциите на пряко действие, организирането на неформални срещи и събрания с работниците, индустриалните действия и колективните актове на солидарност? Имаме ли нужда от безкрайни синдикални срещи относно бюорократични детайли, вместо да обсъждаме стратегии и тактики на борбата? Имаме ли нужда от огромна членска маса, която не разбира принципите на автономния синдикализъм и която ни ползва като доставчици на синдикални услуги, по нищо различаващи се от казионните синдикати? Тези въпроси, след 6 години на активна организационна дейност също допринесоха за решението ни да напуснем АРК и да потърсим нови форми на организация, отвъд традиционния синдикализъм, които да ни позволят да не губим време и сили в бюрокращина, а да се фокусираме върху конкретните борби и политическото образование на участниците в тях. Тази критика не е насочена срешу нуждата от организация, а напротив. Това, към което се стремим е изграждането на силна класова организация способна да изработва стратегически и политически цели и да ги прилага на практика. Която да не репликира моделите на казионния синдикализъм, а да бъде съсредоточена върху изграждането на колективна сила на работниците на своите работни места, върху самоорганизацията и борбата. Която да не прави компромиси с политическата си линия в името на краткосрочни облаги, а да стои на твърди класови позиции. 

4 thoughts on “Анализ и саморефлексия: Базов синдикализъм на края на света (четвърта част)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.