Базов синдикализъм на края на света (трета част)

Базов синдикализъм в публичния сектор?

През 2019 бяха изминали 5 години от създаването на синдиката във Варна. За това време бяхме участвали в множество работнически борби, направихме множество контакти и много работници се присъединиха към нас, някои като симпатизанти, други като членове на организацията. Организацията се промени – имахме регулярни срещи, които бяха все по-масово посещавани, имахме касиери и координатори, съставяхме отчети и планове. Самите ние се променихме – през годините добивахме все повече синдикален опит, но и все по-ясна представа за трудностите, пред които се изправя една синдикална организация от нов тип в България. Както политически, така и чисто организационно. 

Настана време да създадем функционална национална организация, способна да се справи с увеличаващия се брой членове и да положи организационните основи за очакваното още по-голямо разрастване. Това, което ни бе най-потребно, бе организация, способна да произведе и преследва своя обща политическа линия, да поставя стратегически цели и да мобилизира тяхното изпълнение. Концепцията за автономен синдикализъм, която нерядко използвахме като взаимозаменяема с анархосиндикализма, беше твърде обща и неясна. Имахме нужда от организационна и теоретична основа. 

Ново начало: конгресът през 2019 г.

Във Варна започнахме усилена подготовка за националния конгрес, на който да приемем устав и принципи на организацията. Целта на устава бе да постави основите, описани по-горе, както и да установи национални длъжности като координатор, административен секретар, прессекретар и прочее. Принципите следваше да формират идеологическата рамка на синдиката и да не позволят разрастването на организацията да се осъществи за сметка на политическата ѝ линия, а именно заявката ни за борба срещу капитализма и държавата, противопоставянето на разделението на работниците по пол, националност и т.н. С други думи, разглеждането на синдикалната борба в контекста на борбата за изграждане на безкласово общество изградено на принципите на равенството, свободата и взаимопомощта. 

Хвърлихме неимоверни усилия в подготовка на конгреса. Той трябваше да послужи както за поставяне организационните основи на бъдещата ни дейност, така за да ни представи политически пред работниците, с които бяхме действали заедно през последните месеци и години. За събитието очаквахме работниците от Пикадили, група от транспортния бранш и от химическите заводи. Точно две седмици преди конгреса. научихме за проблеми в софийската ни секция. Тя се разцепваше заради скандали и политически различия, най-общо покрай темата за идентичностните политики и национализма, като разцеплението бе съпътствано от декларации, взаимни обиди и обвинения. Всичко това застрашаваше провеждането на конгреса. Не можехме да допуснем враждуващите софийски фракции да го превърнат в цирк, особено при положение, че щяха да присъстват толкова много работници от различни сектори, затова и нямаше как да поканим двете групи. Бяхме принудени да заемем страна. От удобната далечина на времето изглежда, че сме пропуснали възможността да не поканим нито една от тях, което щеше да реши много проблеми в бъдеще, но… Избрахме фракцията, която се противпоставяше на идентичностните политики и наблягаше на работническите борби. Нещо, което съвпадаше и с нашата собствена линия. Ала сред тях бяха налице и обострени националистически тенденции. От варненската секция смятахме, че ще можем да ги повлияем, предлагайки критика както на идентичностните политики, така и на национализма, изхождайки от класови позиции. 

Събитието мина блестящо. Това бе и първият истински конгрес на организацията. Овен изказванията и гласуванията бяха сформирани и работни групи, които да дискутират стратегията на синдиката, както и някои тактически синдикални въпроси. Според много от участниците, това беше най-добре организираното събитие, на което бяха присъствали до този момент в България и всички отделни участници си заминаха изключително ентусиазирани. Освен поставените предварително цели, решихме да сменим името на организацията, за да не задълбочаваме конфликтите с отцепилата се фракция в София. Оставихме на тях името АРС, а ние се прекръстихме на АРК (Автономна Работническа Конфедерация). 

Офанзива в публичния сектор

Със смяната на името и на организационната структура, навлязохме в нов етап на борбата. Създаването на реална национална организация ни позволи да работим върху обща стратегия и фокус. Установяването на длъжности като прес-секретар и административен секретар, секретари и координатори на секции, касиери и т.н., спомогна за разпредeлението на задачите и ни помогна да разширим още повече дейността си. Обособяването на обща каса пък ни помогна да планираме разходите си и да плащаме за дейностите без да се налага някой постоянно да бърка в джоба си за дарения. Много скоро ни се удаде възможност да изпробваме новите си организационни инструменти на практика. 

Протестите на медицинските сестри

През пролетта на 2019 г. избухнаха масови протести в сектор здравеопазване. Хиляди медицински сестри из цялата страна се надигнаха срещу ниското заплащане и лошите условия на труд. По официални данни в здравната система в страната не достигат повече от 30 000 медицински сестри. Специалистите напускат масово страната в търсене на по-добри условия на труд. Оставащите са подложени на тежка експлоатация, непосилни смени и мизерно заплащане. Много от тях отдавна са в пенсионна възраст, но не могат да се пенсионират, защото просто няма кой да ги замести. 

Основната заплата на сестрите е близка до минималната – около 700лв. Принудени са да работят на две или повече места, за да преживяват. Защо няма пари за сестрите? Държавата налива едва 5 млрд лв. от бюджета си за здравеопазване, което ни поставя на предпоследно място в Европа. В същото време, българинът доплаща индивидуално най-много за здравни услуги в цяла Европа – 48% при средно 15% в останалите страни. Огромните разходи са прехвърлени на гърба на пациентите, които плащат два пъти – веднъж чрез здравните си осигуровки и втори път чрез директно доплащане, но те не отиват за подобрение на здравната грижа, а потъват в частни ръце. През 1999г., болниците в България бяха трансформирани в търговски дружества. Беше създадена Националната Здравно Осигурителна Каса (НЗОК) и чрез схемата с т.нар. “клинични пътеки” (известна и като “парите следват пациента”) започна източването на публични средства от системата. Схемата се оказа изключително печеливша – директорите на болници и част от лекарския елит натрупаха милиони, за сметка на работниците в здравоепазването и пациентите. Към масовата кражба се включиха и стотиците изникнали като гъби частни болници в страната, които макар и частни оперират предимно с публични средства от НЗОК от където реализират огромните си печалби.

Ние бяхме в контакт с протестиращите сестри още преди конгреса през 2019-та. На конгреса бяхме взели решение сектор здравеопазване да бъде фокуса на организацията за тази година. В изпълнение на това решение ние задълбочихме контактите си със сестрите и се включихме в протестите – в началото като група работници и синдикалисти солидарни с борбата, а в последствие и като съ-организатори. Исканията на сестрите бяха социално отговорни и дори радикални за българския контекст – драстично увеличение на основната заплата за всички медицински специалисти, равни основни заплати за сестрите в цялата страна, връщане на медицинските стандарти и противопоставяне на комерсиализацията на здравеопазването. 

Протестите започнаха със серия от локални протести пред десетки болници в страната, а после се трансформираха в общонационални при които хиляди медицински сестри (и ние) се стекохме в столицата. Участвахме в организацията на няколко такива общонационални протеста, при които блокирахме улици, организирахме палатков лагер пред министерството на здравеопазването и други подобни акции. 

По време на един от протестите, заедно с медицинските сестри обрадихме централата на най-големия казионен профсъюз КНСБ, чието ръководство беше участвало в уволнението на една от работническите лидерки в най-голямата частна болница в страната – Токуда. 

От централата на КНСБ решиха (или им беше наредено) да се намесят за да укротят съсловието. Така те решиха да организират бутафорен протест с мизерни искания, които да са удобни за властта. Веднага когато научихме за подготовката на казионните синдикати за протест, ние ги атакувахме яростно по нашите медии и призовахме сестрите да бойкотират протеста. Анти-кампанията беше пълен успех – едва няколко десетки души се събраха на фалшивия протест, всичките синдикални представители на КНСБ от различни болници и нито една редова медицинска сестра. Протестът беше фиаско.  

Протестите на сестрите продължиха повече от година, като през това време, сред тях назря идеята за създаване на сестринска организация. 

В нашата организация обсъдихме въпроса на серия от събрания и решихме, че най-правилната стратегия е да помогнем на сестрите да създадат собствена независима организация, вместо да ги убеждаваме да станат секция на АРК. Първо, защото още не бяхме готови организационно да приветстваме няколко стотин, а може би и повече, медицински работници. Второ, защото организацията на сестрите все още не беше създадена и не беше ясно по какъв път ще поеме. Все пак ние не бяхме просто малък синдикат, а такъв, който предлага радикално нов (за България) тип синдикализъм и беше важно тази визия да бъде разбрана и поне до някаква степен споделяна от новата организация, преди да се обединим във формална обща структура. За краткия и наситен със събития период на нашето познанство със сестрите нямахме достатъчно време да обсъдим задълбочено принципите на работа на нашата организация, принципите на автономния синдикализъм. Затова, решихме че вместо да каним сестрите в АРК, по-добре да им помогнем да изградят своя независима организация, като по пътя им помагаме да се организират демократично, като класова организация с фокус към прякото действие и след време, когато организацията вече е стабилна и с ясна визия и посока, да обсъдим как можем да се обединим в обща структура. 

 Включихме се активно в дискусиите относно новата сестринска организация като излагахме аргументи в посока създаване на независима синдикална организация, срещу други предложения като например създаването на асоциация на специалистите по здравни грижи. В крайна сметка сестрите учредиха и двете, но само синдикалната организация бе изпълнена със съдържание. За име на синдиката бе избрано СБМС – Синдикат на Българските Медицински Специалисти. 

Освен в протестите, ние активно участвахме и в създаването на секциите на СБМС в градовете където и ние имахме секции. Във Варна и София, където са най-големите секции на АРК, поканихме медицинските сестри да ползват нашите клубове за срещи, като освен споделянето на самите помещения, голяма част от срещите бяха общи – като работници от АРК присъстваха на срещите на СБМС и обратно, медицински сестри често идваха на срещите на АРК. В последствие започнахме да си делим и наема.

Само за няколко месеца бяха организирани секции из десетки градове и болници в страната, като членовете на новосъздадения синдикат на медицинските сестри набъбнаха до 600-700 души. Реакцията не закъсня. Директорите на болници започнаха репресии срещу активните медицински сестри. Две от синдикалните организаторки в София бяха уволнени по скалъпени обвинения. Последваха още уволнения на председатели на секции на новия синдикат из страната – в Бургас, в Стара Загора и др. Лидерката на варненската секция на медицинските сестри бе атакувана чрез заплахи, а впоследствие и с орязване на заплатата и бонусите.

В последствие почти всички уволнени бяха възстановени на работа от съда, тъй като уволненията бяха напълно незаконни, но ефектът на сплашване бе постигнат. 

Това, което даде основата за създаването на СБМС бяха протестите. В техния пик, на общонационалния протест през Март в София се включиха над 2000 медицински сестри. След повече от година, протестите започнаха да оредяват, което е нормално за такъв тип масови мобилизации. Хората се изтощават, особено когато става дума за хора работещи една от най-тежките професии на света. В същото време, въпреки че основните организатори на протеста бяха няколко сестри от София, участието на медицински сестри от софийските болници беше осезателно слабо. Голямата част от участниците в протестите бяха от болници в провинцията, пътуващи с автобус всеки път до София за общонационалните протести. Това струва пари, не всеки може да си позволи да го прави през месец-два, особено когато работи за близка до минималната работна заплата. 

Така органи犀利士 заторите в София трябваше да проявят креативност за да поддържат “искрата”. На 17 Октомври, малко след поредния общонационален протест, 7 сестри опитаха да окупират от вътре министерството на здравеопазването. Влязоха вътре и отказаха да излязат, докато ние от АРК заедно с двайсетина други медицински сестри им осигурявахме блокадата от вън. Въпреки това след няколко часа преговори блокадата бе вдигната и сестрите излязоха. По-малко от година по-късно, на 7 Март 2020, отново след протест в София, няколко медицински сестри окупираха сградата на Народното Събрание, като влязоха вътре и отказаха да излязат. Окупацията продължи и през нощта, докато правителството не изпрати НСО (Националната служба по охрана) да опитат да разчистят сградата отвътре – при което агентите на НСО атакуваха сестрите, а една от тях успя да избяга и бе заловена едва след впечатляващо преследване по покривите на парламента. 

Въпреки че масовите протести помогнаха за генерирането на необходимия ентусиазъм сред съсловието за създаване на нова синдикална организация, и въпреки, че зрелищните окупации, палаткови лагери и блокирания на улиците вкараха протестите на медицинските сестри като водеща новина във всички национални медии, те не доведоха до изпълнение на исканията на сестрите. Единствените победи, които бяха постигнати, бяха в няколко болници в по-малки градове (Сливен и Карлово) където сестрите организираха ефективни стачни действия и си извоюваха значително увеличение на заплатите. Днес, повече от 2 години след началото на борбите в здравеопазването, можем да използваме този опит за да изведем някои изводи. Най-важния сред тях е първостепенното значение на организацията на работното място. Масовите протести имаха ефект в привличането на внимание към проблемите на съсловието, но в тях няма сила. Силата на работниците е индустриалната сила и тя не е на площада, а на работното им място. Там, където сестрите успяха да се организират на работните си места и да поведат борба директно срещу непосредствените си шефове – там борбата беше успешна. Това, което сестрите трябва да направят, и това, което всички работници водещи борба трябва да направят, е да фокусират своите сили върху конкретните си работни места, върху ежедневната борба с непосредствените началници. Само така работниците могат да изградят необходимата сила да подобрят не само своите условия на труд и заплащане, а и тези на целия сектор и на цялата работническа класа. Едва когато като работници имаме силата на собственото си работно място да кажем „не“ на началниците, тогава можем да обединим тези сили и да извоюваме победи и на национално ниво.  

За да започнем дискусия именно по тези въпроси, в началото на 2020-та година, във Варна решихме да започнем да издаваме синдикален бюлетин с фокус върху здравеопазването. Заедно с някои от активните сестри във Варна измислихме името – “Медицински Будилник” и започнахме колективна работа по списването му. Идеята бе той да бъде наш независим глас в сектора. Бюлетина се издаде както в електронен вид (създадохме му уебсайт http://sestri.avtonomna.com/) така и на хартия, като първия тираж беше 800 бройки, и голям 40 страници. Половината статии в него бяха дело на медицински сестри, другата половина на синдикалисти от АРК. Използвахме медицинския бюлетин както за да разпространяваме новините от борбата на медицинските сестри из болниците (медицински сестри от СБМС ни помогнаха с разпространението в десетки болници из различни градове на страната), интервюта с медицинските сестри на първа линия в борбата и анализи на ситуацията в здравеопазването, така и за да предлагаме различни тактики и стратегии за придвижване напред на синдикалните борби. В първия брой аргументирахме идеята за създаване на синдикална организация, а не на асоциация. Във втория, при който синдикалната организация вече беше факт, разпространихме идеята за организиране на общонационално индустриално действие под формата на отказ от извънреден труд (overtime ban), което предизвика доста дискусии. Предвид специфичния характер на дейността на медицинските сестри, рестриктивното законодателство, както и поради слабостта на новия сестрински синдикат в повечето болници, ефективна стачка би била много трудно осъществима на национално ниво. Но отказа от извънреден труд би могъл да бъде успешен. Като се има предвид колко много болниците разчитат на извънредния труд на сестрите, този тип индустриално действие би имал сериозен ефект. За съжаление дискусиите не доведоха до реална мобилизация, и основните лидери на медицинските сестри в София продължиха с това, което правиха до момента – да организират протести и зрелищни акции извън болниците.  С началото на пандемията акциите и протестите затихнаха, а активните сестри се насочиха към създаването на нови структури и включването в колективните трудови договори по места.

Борбата на транспортните работници

През есента на 2020-та година във Варна избухнаха протести в градския транспорт. Това се случи след като от ръководството обявиха, че възнамеряват да съкратят над 300 кондуктори. При получаването на новината, работниците бяха излезли на спонтанен протест пред автобусното депо. Когато научихме за протеста веднага се свързахме с нашите контакти в Градски Транспорт – Варна (които имахме още от времето на конгреса през 2019-та в който участваха и работници от градски транспорт) и се информирахме за ситуацията. Градски Транспорт – Варна е общинско предприятие и както повечето публични предприятия в страната е силно синдикализирано – в предприятието действат 5 синдиката, които обхващат 100% от работниците. Въпреки това, нито един от синдикатите не искаше да подкрепи протестиращите транспортни работници. Но ние щяхме да ги подкрепим. Причината за съкращенията беше въвеждането на автоматична система, за таксуване, която правеше трудът на кондукторите излишен. Ние естествено не сме против технологичния прогрес, но сме против това 300 работници да бъдат съкратени по средата на зимата, в разгара на пандемия и то без адекватно обезщетение. Затова се обединихме около исканията за отлагане на съкращенията поне до пролетта и 3-пъти по-високо обезщетение за работниците от предвиденото в заповедта. 

 Организирахме серия от събрания в клуба на синдиката на които идваха средно между 15 и 30 транспортни работници – предимно кондуктори (тъй като съкращенията щяха да ударят именно тях), но и шофьори, които искаха да ги подкрепят. Заедно с работниците организирахме още един протест в автобусното депо. 

Работниците решиха протестът да е в 4:30 сутринта, защото тогава шофьорите застъпваха смяна и щеше да е най-оживено, а разчитахме на подкрепа и от тях. Това беше най-странното време на денонощието, в което сме правили мобилизация, но въпреки това успяхме да се мобилизираме. Протестът мина добре, но не с особено голяма активност нито от шофьорите нито от по-голяма част от кондукторите, които се страхуваха да говорят по мегафона и да участват активно за да не ги нарочат като лидери. 

След това организирахме един по-голям протест, този път пред Общината. В него се включиха повече работници и нямаше толкова страх защото бяхме далеч от депото и погледите на ръководството. Получихме и сериозно медийно отразяване. Освен прякото действие, задействахме и всякакви други инструменти, с които разполагахме – писахме статии, заснехме серия от видеоклипове в автобусите на градски транспорт, писахме писма до европейската комисия отговорна за финансирането на проекта по който бяха въведени машините заради които хората щяха да бъдат съкратени, организирахме срещи с медицински сестри от Варна, които написаха декларация  в солидарност с транспортните работници.  Но протестите и другите действия не бяха достатъчни, трябваше индустриално действие, което да принуди управата да отстъпи. Проблемът бе, че работниците нямаха никаква индустриална сила – те бяха станали излишни, а машините вече бяха инсталирани в автобусите. Как да стачкуваш, когато компанията и без това няма нужда от труда ти? Единственото на което можехме да разчитаме бе шофьорите да се присъединят към стачката от солидарност и да откажат да изкарат автобусите от депата. Това беше стратегията, макар и доста рискована и на тази база започнахме действие. Организирахме серия от събрания с кондуктори и шофьори. Учредихме секция на АРК в Градски Транспорт в която влязоха около 50 души – основно кондуктори, но и няколко шофьори и механици. Внесохме до управата уведомление за започване на ефективни стачни действия. Решихме да действаме по законовия ред защото работниците се страхуваха от нерегламентирана стачка, което беше доста обоснован страх като се има предвид уязвимото им положение, липсата на индустриална сила и факта, че рискуваха да загубят и малкото обезщетения, които управата им подхвърляше. От управата опитаха всичко за да ни спрат да внесем официалните документи за стачката – барикадираха се в офисите си и не допускаха никой да влиза в сградата. Местната Инспекция по Труда също се включи като съучастник на директора на Градски Транспорт, като от там отказваха да приемат документите и жалбите ни. В крайна сметка това забавяне ни изправи пред ситуацията да стартираме стачката само седмица преди влизането в сила на съкращенията. Липсата на време, както и липсата на ясно изразено желание от страна на шофьорите да се включат в солидарност с колегите си, наклони везните и на събранието 2 дни преди уречения старт, заедно с работниците решихме да отменим стачката. Седмица по-късно съкращенията на работниците влязоха в сила и 300 души загубиха работата си. Въпреки неуспеха, работниците бяха благодарни за това, че застанахме до тях в борбата и бяха впечатлени от действията на синдиката, които не приличаха на нищо, което бяха виждали досега от казионните синдикати. Затова, след края на протестите и съкращението на кондукторите, група шофьори решиха да учредят секция на АРК в Градски Транспорт. След опит да се включим в колективния договор в предприятието, действие необходимо за да не загубят членовете на нашия синдикат всичките си социални придобивки, казионните синдикати в съучастие с ръководството успяха да ни финтират и да ни изолират от договора, чрез предоставяне на фалшиви документи (с помощта на Инспекцията по труда) и други хватки. След това започнаха и репресии, като синдикалистите от новоучредената секция започнаха да получават заплахи срещу себе си и своите близки. Двама от тях се отказаха от синдиката заради репресиите, а останалите бяха обезверени. Така решихме новоучредения синдикат да не се обявява публично докато не съберем достатъчно хора като бройка и като увереност за да устоят на атаките на ръководството.

Интер-синдикални срещи

В разгара на борбата в Градски Транспорт решихме да започнем инициатива за организирането на ежемесечни интер-синдикални срещи. Идеята бе, веднъж в месеца да се събираме работници и синдикалисти от различните сектори и работни места от региона, в които имахме секции или поддръжници. На първата среща присъстваха работници от АРК – Варна, ИТ секцията, секцията в Художествената Галерия, както и шофьори от Градски Транспорт, кондуктори и медицински сестри. Срещата бе изключително продуктивна, особено като се има предвид че се случи в разгара на борбата в Градски Транспорт – работниците обмениха опит, обсъдиха се тактики и сратегии и бе споделена солидарност между работниците от различните сектори. След това проведохме още една подобна среща, която също беше ползотворна, но временно спряхме с организацията им поради вътрешни проблеми в АРК и пандемията. Смятаме че този тип събрания са от ключово значение за изграждането на класова солидарност в региона и възнамеряваме да ги възобновим при първа възможност. 

През лятото на 2020-та година, организирахме синдикално обучение, на което се събрахме най-активните работници от АРК, от синдиката на медицинските сестри и от химическите заводи в Димитровград. Идеята бе да предложим за дискусия принципите и тактиката на автономния синдикализъм. Тъй като ние организирахме дискусионния панел в него включихме няколко точки, сред които най-важните (според нас) принципи на базовия синдикализъм -преодоляването на професионалните разделения, борба за цялата класа, а не само за членовете на синдиката, самоорганизация и работническа сила вместо преговори и колективни договорки и др.

Дискусията беше оживена и интересна. Някои от въпросите предизвикаха спорове и не бе постигнато единодушие. На тази среща от другите организации дойде предложението трите синдиката да се обединим в обща организация – НКТ (Национална Конфедерация на Труда). Тази организация стана факт само няколко месеца по-късно. Процесът на учредяването й пък се превърна в катализатор за разпада на АРК и нашето напускане на организацията. Именно този процес ще разгледаме в следващата и може би най-важна част на този текст.

Към 4-та част –>